Замръзване

27

Хансън показа значката си на три сестри и две стажантки, докато му кажат къде е сестра Гейл Димарко.

— Тя излезе от операционната и е… ах… сега е в интензивното отделение на деветия етаж. — Дебелата чернокожа сестра гледаше монитора пред себе си. Очевидно целият болничен персонал се следеше с електронни сензори.

Хансън се качи в интензивното и намери сестрата да говори по мобилния си телефон, докато наглеждаше някакво спящо или изпаднало в кома момиче. Тийнейджърката имаше синини и превръзки и поне три системи, които влизаха и излизаха от тялото ѝ.

— Госпожо Димарко? — Хансън показа значката си.

— Трябва да затварям — каза сестрата в телефона и прекрати разговора, но задържа апарата в ръката си. — Какво има, капитане?

Хансън я дари с най-очарователната си усмивка.

— Знаете, че съм капитан?

— Така пише на документите, които току-що ми показахте, капитане. Да излезем от тази стая.

— Не, тук е добре — отвърна Хансън. — Няма да ви отнема повече от минутка. — Чувстваше се по-спокоен зад стъклените врати и стени, които ги отделяха от бюрата на другите сестри. Приближи се до леглото и се наведе над спящото момиче. — Катастрофа?

— Да.

— Как се казва хлапето?

— Рейчъл.

— На колко години е?

— На четиринадесет.

Хансън отново я дари с очарователната си усмивка.

— Моят син също е на четиринадесет. Казва се Джейсън. Иска да стане професионален хокеист.

Сестрата не отговори. Тя провери един от мониторите и настрои една система. Все още държеше глупавия мобилен телефон в ръката си.

— Ще оживее ли? — попита Хансън, като въобще не му пукаше дали хлапето щеше да живее, или щеше да получи пристъп още тук и сега, просто искаше да предразположи Гейл Димарко. Усмивката и учтивостта му сработваха при повечето жени.

— Надяваме се — отвърна сестрата. — С какво мога да ви помогна, капитане?

— Чували ли сте се със снаха си Арлен, госпожо Димарко?

— Не и от седмица. Да не би да е загазила?

— Не знаем. — Той ѝ показа снимката на Фриърс. — Виждали ли сте този мъж?

— Не.

Въобще не се поколеба. Не зададе никакви въпроси. Не се обезпокои. Гейл Димарко не реагираше според някакъв сценарий.

— Смятаме, че този мъж е отвлякъл снаха ви.

Сестрата дори не примига.

— Защо би го направил?

Хансън потри брадичката си. При други обстоятелства с удоволствие би използвал нож върху тази не особено отзивчива жена. Погледна спящото момиче, за да се успокои. Тя беше на горната граница на възрастовата група, която харесваше. Вдигна китката ѝ и погледна морскозелената болнична гривна на нея.

— Моля ви, не я докосвайте, капитане. Съществува опасност от инфекции. Благодаря ви. Не трябва да стоим тук.

— Само още минутка, госпожо Димарко. Снаха ви работи за мъж на име Джо Курц. Какво можете да ми кажете за него?

Сестрата беше застанала между Хансън и спящото момиче.

— Джо Курц ли? Всъщност нищо. Никога не съм го срещала.

— Значи не сте се чували с Арлен през последните няколко дни?

— Не.

Хансън дари жената за последен път с най-очарователната си усмивка.

— Бяхте ми от голяма помощ, госпожо Димарко. Тревожим се за снаха ви, затова се опитваме да я открием. Ако се свърже с вас, моля ви, обадете ми се веднага. Ето ви визитката ми.

Гейл Димарко взе картончето и веднага го прибра в джоба си, сякаш беше заразено.

Хансън слезе с асансьора до регистратурата, размени си няколко думи със сестрата там и отново използва асансьора до подземния паркинг. Беше научил няколко неща. Първо, Арлен се беше обадила на Гейл, но вероятно не ѝ беше споменала за Фриърс и случващото се. Сестрата знаеше достатъчно, за да не се тревожи за безопасността на снаха си. Второ, Гейл почти със сигурност беше наясно къде се крие Арлен. Вероятно и Курц. Трето, шансовете бяха доста добри Арлен, шефът ѝ и дори Фриърс да са се покрили в дома на сестра Димарко на „Колвин авеню“. И последно, навярно най-важно, Хансън беше разпознал името на гривната на момичето — Рейчъл Рафърти. Повечето хора нямаше да направят връзката, но паметта на Джеймс Б. Хансън бе почти толкова перфектна, колкото фотографска памет. Той си спомни информацията в досието на Джо Курц за бившата му партньорка в детективската им фирма, Саманта Филдинг, която имаше дъщеря — Рейчъл — на две години, когато госпожица Филдинг беше убита. По-късно детето бе осиновено от бившия съпруг на Филдинг — Доналд Рафърти. Сестрата на регистратура, подканена от значката на Хансън, го запозна с подробностите около катастрофата на семейство Рафърти, причинена от поледица на магистрала „Кенсингтън“. Доналд Рафърти се възстановяваше добре, но беше заподозрян в сексуално насилване на дъщеря си. Разследването понастоящем беше замразено, докато момичето се възстановеше или умреше.

Хансън се усмихна. Обичаше такива сложни взаимоотношения. Още повече обичаше да има козове срещу хората, а това ранено дете можеше да се окаже точно такъв коз.

Курц и Анджелина тъкмо тръгнаха от къщата на Хансън в Тонауанда, когато мобилният на Джо иззвъня. Беше Арлен.

— Гейл току-що ми се обади от болницата.

— Каза ли ѝ, че всички сте отседнали у тях?

— Уведомих я по-рано тази сутрин. Тя ми звънна преди малко от стаята на Рейчъл в интензивното. Приятелката ѝ от регистратурата ѝ се обадила, за да ѝ каже, че някакво цивилно ченге я търси. Гейл говореше с мен по телефона, когато онзи отиде при нея, и остави линията отворена, докато разговаряха… беше Милуърт. Хансън. Той дори звучеше като луд, Джо. И опасен.

— Какво му каза Гейл?

— Нищо. Абсолютно нищо.

Курц се съмняваше. Дори с титаниевия куфар, който беше пълен с уличаващи доказателства, сега не беше времето да подценява това създание, което познаваха като Джеймс Б. Хансън.

— Ти, Пруно и Фриърс трябва да се махнете оттам — нареди Курц.

— Ще тръгнем веднага. Ще взема комбито.

— Недей. — Той провери къде се намират в момента. Анджелина беше избрала магистрала „Янгман“, по която да стигнат до града, и линкълнът наближаваше изхода за „Колвин Булевард“. — Завий тук — изкрещя на спътницата си той.

Анджелина го изгледа гневно, но хвърли поглед на титаниевия куфар и зави по рампата към „Колвин Булевард“.

— Ще дойдем след десет минути — каза Курц на Арлен. — Дори след по-малко.

Хансън излезе от болницата и личният му мобилен телефон иззвъня.

— Тъкмо дойдохме до къщата на Димарко на „Колвин“ — съобщи Брубейкър. — Един черен линкълн току-що отби на алеята — или е колата на Димарко, или на другия живущ в двуетажната къща, не можем да видим от толкова далеч. Почакайте малко, отново излиза… колата идва към нас… кара някаква жена, но не е секретарката на Курц. Имаше още някой на предната седалка, но двамата с Майърс не можахме да го видим заради отражението на светлината, а отзад не се вижда нищо заради проклетите затъмнени стъкла… извинете ме за езика, капитане. Какво искате да направим — да наблюдаваме къщата или да последваме линкълна?

— Видяхте ли някой да се качва в колата от дома на Димарко?

— Не, сър. Но трябва да отбележа, че нямаме видимост към страничната врата от мястото, на което сме спрели. Някой може да се е качил през това време. Линкълнът остана на алеята около десет секунди. Но като че ли просто обръщаше.

— Комбито на алеята ли е?

— Да, виждаме го.

— Запомнихте ли номера на линкълна?

Последва кратко мълчание. Хансън беше сигурен, че Брубейкър се е намръщил, защото е бил попитан дали е свършил нещо толкова елементарно за един детектив, но всъщност капитанът нямаше да се изненада, ако той и партньорът му не си бяха направили труда да го запомнят.

— Да — отговори най-накрая ченгето и прочете номера. — На тази улица няма паркинг, капитане, затова се наложи да паркираме в една алея през две къщи. Искате ли да последваме линкълна? Можем да го догоним, ако побързаме.

— Брубейкър, кажи на Майърс да последва линкълна — нареди Хансън. — Нека го провери, докато го следва. Ти остани там и наблюдавай къщата. Опитай се да не привличаш внимание.

— Как да не привличам внимание, като ще стоя на тротоара под снега? — попита Брубейкър.

— Млъквай и кажи на Майърс да тръгва след линкълна. Ще дойда до къщата след пет минути. — Той прекъсна разговора.

— Къде е Пруно? — попита Курц и се обърна на предната седалка, за да погледне двамата пътници на задната. Когато влязоха в алеята, само Арлен и Джон Уелингтън Фриърс прибягаха до линкълна и се качиха в него.

— Тръгна си рано тази сутрин — отговори секретарката. — Призори. Облечен в карирания си костюм. Каза, че ще се скрие пред очите на всички. Смятам, че ще отиде на хотел или нещо подобно, докато всичко свърши.

— Пруно да отиде в хотел? — На Курц му беше трудно да си го представи. — Има ли някакви пари в себе си?

— Да — отвърна Фриърс.

— Един понтиак ни следва — отбеляза Анджелина.

Курц се обърна напред и погледна огледалото за обратно виждане.

— Откъде се появи?

— Беше паркиран през две къщи от мястото, от което взехме тези двамата. Доста бърза, за да ни настигне.

— Възможно е да е съвпадение — каза цигуларят на задната седалка и погледна през страничния прозорец на линкълна.

Курц и Анджелина се спогледаха. Очевидно никой от двама им не вярваше в съвпадения.

— Колата пред къщата ми вчера беше понтиак — каза Арлен.

Той кимна и погледна Анджелина.

— Можеш ли да им се изплъзнеш?

— Кажи ми от кого трябва да ни измъкна. Започвам да си мисля, че днес аз съм наемницата, а не ти.

Курц се замисли за черната ѝ раница, в която имаше 200 000 долара, и за чантата на Хансън с експлозивите.

— Трябва да признаеш, че плащам доста добре — отвърна той.

Анджелина сви рамене.

— Кой ни следва? Господин…? — Тя потупа титаниевия куфар, който Курц държеше в скута си.

— Един или двама от детективите, които работят за него.

— Имаш предвид, че работят при него или за него?

— Лично за него — отвърна Курц. — Можеш ли да се изплъзнеш? Не мисля, че искаш този тип да те посети. — Той потупа куфара.

Анджелина погледна отново огледалото за обратно виждане.

— На една кола зад нас е. Вероятно вече са видели номера.

— Е, и… — каза Курц.

— Затегнете коланите — отвърна жената.