Замръзване

17

Часът беше едва осем сутринта, когато Курц почука на вратата на хотелската стая, но когато Джон Уелингтън Фриърс я отвори, вече беше облечен в костюм от три части и перфектно вързана вратовръзка. Макар изражението на чернокожия цигулар да не се промени, когато видя бившия частен детектив, той направи изненадана малка крачка назад.

— Господин Курц.

Джо влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Някой друг ли очаквахте. — Това не беше въпрос.

— Не. Моля ви, седнете. — Фриърс посочи един стол до прозореца, но Курц остана прав.

— Очаквахте Джеймс Б. Хансън. Въоръжен.

Чернокожият цигулар не отвърна нищо. Кафявите му очи, които бяха изключително изразителни на афишите, които Курц беше виждал, сега съдържаха много повече болка в себе си, отколкото миналата седмица в „Блус Франъслин“. Човекът умираше.

— Това е един от начините да го накарате да се покаже — каза Курц. — Но никога няма да разберете дали ще бъде изправен пред правосъдието, за да отговаря за престъпленията си. Ще сте мъртъв.

Фриърс седна на твърдия стол до бюрото си.

— Какво искате, господин Курц?

— Тук съм, за да ви кажа, че планът ви няма да сработи, господин Фриърс. Хансън е в Бъфало, така е. Живее тук от около осем месеца, преместил се е от Маями с новото си семейство. Само че днес може да ви убие и никой няма да го обвини в това престъпление.

Очите на Фриърс буквално се оживиха.

— Знаете ли къде е? И как се казва?

Курц му подаде стоматологичния картон.

— Капитан Робърт Г. Милуърт — прочете цигуларят. — Полицай?

— От отдел „Убийства“. Вече го проверих.

Ръцете на Фриърс трепереха, когато остави картона на бюрото си.

— Откъде сте сигурен, че този мъж е Джеймс Хансън? Какво доказва някаква сума — колкото и висока да е тя — от зъболекар в Кливланд?

— Нищо — отвърна Курц. — Но това е зъболекарят, осигурил стоматологични картони на полицията в цялата страна след повече от десет идентични случая, включващи няколко убийства и самоубийство, като този на дъщеря ви. Имената са различни. Картоните също. Но става въпрос за убийства, които Хансън е извършил. — Той му подаде папката.

Фриърс заразлиства бавно листовете и очите му се напълниха със сълзи.

— Толкова много деца. — Вдигна поглед към Курц. — Казвате, че можете да свържете този капитан Милуърт с другите имена? Разполагате ли със стоматологичния му картон?

— Не. Не мисля, че Конуей е подготвил предварително някакви записи или дентални снимки за така наречения „капитан“. Смятам, че е щял да използва стандартни снимки, когато трупът на Милуърт — онзи, който самият Милуърт е щял да осигури — се нуждае от идентифициране.

Фриърс примига насреща му.

— В такъв случай можем да накараме зъболекаря да свидетелства, нали?

— Зъболекарят е мъртъв. От вчера.

Цигуларят имаше намерение да каже нещо, но се отказа. Навярно се чудеше дали Курц е убил Конуей, но явно не му беше чак толкова важно да разбере.

— Мога да занеса тази папка във ФБР. Сметката обвързва Милуърт със зъболекаря. Повече от ясно е, че това е чисто изнудване. Конуей е изнудвал Джеймс Хансън — каза Фриърс.

— Абсолютно. Можете да се опитате да го докажете. Само дето няма никакви официални документи за плащане от страна на Милуърт, а само насрочен час в кабинета му.

— Не разбирам как денталните снимки са съвпадали със зъбите на телата, които господин Хансън е оставял във всеки от случаите с няколко убийства и самоубийства.

— Изглежда голяма част от клиентелата на доктор Конуей, този известен лекар по дентална медицина, се е състояла от трупове.

Фриърс погледна отново папката.

— Кабинетът на Конуей е в Кливланд. Много от тези убийства и самоубийства са се случили в доста отдалечени от там градове. Дори Хансън някак си да е подбирал мъжете, които в бъдеще да изгори, как ги е водил в Кливланд, за да им направят дентални снимки?

Курц сви рамене.

— Хансън е един много умен кучи син. Може би е предлагал на бедните копелета дентален пакет като част от някакво трудово възнаграждение. Предполагам, че е карал Конуей да прелетява до градовете, в които е живял в дадените моменти, да прави дентални снимки на нещастните типове — вероятно когато вече са били мъртви — и след това е карал зъболекаря да ги изпраща от Кливланд. Всъщност, няма голямо значение, нали? Най-важното сега е да ви измъкна оттук.

Фриърс примига отново насреща му и на разкъсваното му от болка лице се появи инатливо изражение.

— Искате да напусна Бъфало? Няма да стане. Трябва да…

— Не говоря да си тръгвате от Бъфало, а само от този хотел. Имам по-добра идея как да заковете нашия капитан Милуърт, отколкото да се превърнете в поредното нерешено убийство в папката със случаи на добрия капитан.

— Нямам къде другаде да…

— Осигурил съм ви място, на което да останете за два дни — отвърна Курц. — Не е на сто процента сигурно, но в момента няма такова в Бъфало за вас. — Или пък за мен, можеше да добави. — Събирайте си багажа. Напускате хотела.

Брубейкър и Майърс обикаляха улиците в центъра и се надяваха да попаднат някъде на синьото волно на Курц или да го зърнат на някой тротоар, като на всяка пълна обиколка се връщаха пред „Ройъл Делауеър Армс“.

— Слушай — каза Майърс, — какво ще кажеш за къщата на секретарката му? Как ѝ беше името? Арлен Димарко.

— Какво за нея? — попита Брубейкър, който пушеше петата си цигара.

Майърс прелисти малкото си опърпано тефтерче.

— Тя живее в Чийктуага. Имаме адреса ѝ. Днес колата ѝ не е пред офиса. Щом не е идвала, вероятно Курц е отишъл при нея.

Брубейкър сви рамене, но обърна служебния автомобил и се насочи към магистрала „Кенсингтън“.

— Какво пък, струва си да опитаме — отвърна той.

— Господин Фриърс, това е секретарката ми, госпожица Димарко — представи я Курц. — Тя няма нищо против да останете при нея за един-два дни.

Арлен го изгледа, но протегна ръка.

— За мен е удоволствие, господин Фриърс. Наричайте ме Арлен.

— А вие мен Джон — отвърна цигуларят, хвана ръката ѝ, събра краката си и се поклони леко, сякаш имаше намерение да целуне ръката ѝ. Не го направи, но секретарката се изчерви, все едно беше.

Намираха се в кухнята на Арлен. Курц се възползва от момента, когато Фриърс се обърна, и попита домакинята:

— Арлен, имаш ли още… — Той разтвори едва палтото си, за да покаже пистолета на колана си.

Тя поклати глава.

— На работа е, Джо. Тук нямам.

Курц се обърна към Фриърс:

— Извинете ни за момент. — Заведе секретарката си в дневната. Там ѝ даде оръжието на Анджелина Фарино — не компакт уитнеса, който имаше сантиментална стойност за нея, а малкия .45-калибров пистолет, който ѝ беше взел на арената. Арлен извади пълнителя му, за да се увери, че е зареден, върна го обратно, провери дали предпазителят му е пуснат и прибра малкото, но тежко оръжие в джоба на дългата си жилетка. Тя кимна и двамата се върнаха в кухнята.

— Опасявам се, че това ще е изключително неудобно — започна Фриърс. — Напълно съм способен да си намеря…

— Ще ви намерим друго място след един-два дни — обеща му Курц. — Но виждате каква е ситуацията с Хансън-Милуърт. Точно сега смятам, че ще сте в по-голяма безопасност тук.

Цигуларят погледна секретарката.

— Госпожице Димарко… Арлен… присъствието ми тук ще застраши дома ти.

Тя си запали цигара.

— Всъщност, Джон, то ще ми донесе така желаното вълнение в живота ми.

— Обади ми се, ако нещо изникне — каза Курц, излезе навън и се качи във волвото си.

— Пипнахме го! — каза детектив Майърс. Пътуваха по „Ювийн Роуд“ в Чийктуага, когато видяха волвото на Курц да завива в една странична улица и да се насочва на север към магистрала „Кенсингтън“.

Брубейкър направи обратен завой на паркинга на „Дънкин Донътс“ и се включи с цветарския ван в насоченото на север движение.

— Поддържай дистанция — нареди Майърс.

— Томи, не ме учи как да следя някого, мамка му.

— Добре, само гледай да не те скива — изхленчи дебелакът. — Курц не познава този ван. Ако останем на разстояние, ще го пипнем.

Брубейкър запази дистанция. Курц се включи в „Кенсингтън“ в посока към града и ванът го последва през шест коли назад.

— Трябва да изчакаме да стигне до града, за да го пипнем — каза Майърс.

Брубейкър кимна.

— Може би до скапания му хотел, ако е тръгнал натам. Така обискът ни ще е напълно основателен.

— Аха — съгласи се другото ченге. — Ако е тръгнал към хотела си.

Курц наистина се беше насочил натам. Той паркира в гадния близък квартал, а Брубейкър продължи още една пресечка и се върна по задните улички точно навреме, за да види как бившият затворник заключва колата си и тръгва към „Ройъл Делауеър Армс“. Ченгето паркира вана пред един пожарен кран. Можеха да пресрещнат Курц пеша, преди да е стигнал до хотела.

— Направо го пипнахме, мамка му. Нали носиш палката и оръжието, което ще му подхвърлим?

— Да, да — отвърна Майърс, който нервно потупа джобовете си. — Хайде да го направим.

Курц тъкмо зави на горната от хотела пресечка. Двамата детективи изскочиха от вана и с бърза крачка се насочиха към него. Брубейкър извади глока си от кобура и свали предпазителя.

Телефонът на Майърс иззвъня.

— Не вдигай — нареди му Брубейкър.

— Може да е нещо важно.

— Не вдигай.

Майърс не послуша партньора си. Вдигна.

— Да. Да? Да, сър. Да, но тъкмо щяхме да… не… добре… не… ясно. — Той сгъна телефона си и спря.

Брубейкър му се нахвърли:

— Какво стана?

— Обади се капитан Милуърт. Трябва да спрем да следим Курц.

— Прекалено е късно, мамка му!

Майърс поклати глава.

— Аха. Капитанът каза да спрем да го следим и веднага да тръгваме за „Елмууд авеню“ за да помогнем на Прдзивски с някакво улично убийство. Приключихме с Курц… той така каза.

— Мамка му! — изкрещя Брубейкър. Една старица с черно палто се спря, за да го погледне. Ченгето направи три крачки, заобиколи ъгъла и видя запътения към хотела Курц. — Бяхме го пипнали това копеле.

— Ако му направим нещо, Милуърт ще ни скъса топките. Каза да не го закачаме. А и защо си толкова надървен, Фред?

Да му кажа ли за парите от Малкия Скаг Фарино?, помисли си Брубейкър. Не.

— Тъпакът уби Джими Хатауей. И онези от „Атика“, Тримата тъпаци.

— Глупости — отвърна Майърс и се насочи към вана. — Няма никакво доказателство за това, знаеш го.

Брубейкър погледна отново към хотела и вдигна глока, сякаш имаше намерение да застреля Курц.

— Мамка му! — ядоса се отново.

Някой беше влизал в стаята на Курц. Разбра го по оставените на вратата капани — два от тях бяха задействани. Той извади пистолета си, отключи вратата, отвори я с крак и влезе бързо вътре. Нищо. Не свали оръжието, докато проверяваше двете свързани стаи и аварийното стълбище. На пръв поглед не забеляза нищо нередно, но някой беше идвал.

Един от ножовете го нямаше. Просто обикновен кухненски нож. Провери всичко останало, но освен едва преместените комплект за бръснене и четка за коса в банята и оставените по различен начин няколко книги на рафта, нищо друго не липсваше и не беше пипано.

Курц се изкъпа, избръсна се, среса си косата и облече най-хубавата си бяла риза, една консервативна вратовръзка и тъмен костюм. Черните обувки „Бали“ в задната част на гардероба му се нуждаеха единствено от едно бързо лъскане, за да придобият пълния си блясък. Тренчкотът на закачалката беше стар, но хубав и чист. Той прибра .40-калибровия „Смит и Уесън“ в колана си, а .45-калибровия „Компакт Уитнес“ на Анджелина в джоба на палтото. Качи се във волвото и потегли към Спортния клуб на Бъфало. По пътя спря на „Сийс Кенди“, купи средна по големина кутия във формата на сърце с шоколадови бонбони и изхвърли по-голямата част от тях.

— Закъсня — каза му Анджелина Фарино Ферара, когато влезе в залата. — И не си облечен подобаващо. — Все още беше с костюма и тренчкота.

— Днес няма да тренирам. — Курц ѝ подаде кутията с шоколадови бонбони. Момчетата ги изгледаха любопитно от залата с тежестите.

Анджелина отвърза панделката, отвори кутията във формата на сърце и вътре намери своя „Компакт Уитнес“ върху няколко шоколадови бонбони.

— Любимите ми — каза тя, изяде един бонбон с орехи и затвори кутията. — Все още ли искаш да дойдеш на обяд?

— Да.

— Сигурен ли си, че днес е правилният ден?

— Да.

— Но няма да се случи нищо драматично, нали?

Курц запази мълчание.

— Ще поговорим за това в пентхауса ми — каза Анджелина. — Трябва да се преоблека преди обяда. Можеш да се качиш при мен. Ще те представя на Момчетата и всички други, които са заинтересовани. Засега си просто Мъжа, който ме задява във фитнеса. Как каза, че ти е името?

— Доктор Хауърд Конуей.

Анджелина повдигна вежда и избърса потното си лице.

— Доктор Конуей. Колко мило. Хирург ли си?

— Зъболекар.

— О, много лошо. Чух, че зъболекарите страдали от депресия и самоубийствата при тях били често срещани. Въоръжен ли си днес, доктор Конуей?

— Да.

— Знаеш, че Момчетата ще те обезоръжат веднага щом се качиш в колата, нали?

— Да.

Анджелина се усмихна хищнически.