Замръзване

16

— Къде, по дяволите, е той? — обърна се дебелият детектив Майърс към детектив Брубейкър. Двамата се бяха сдобили с много по-добро превозно средство за наблюдения — един сив цветарски ван — и бяха паркирали на спирката до „Ройъл Делауеър Армс“ в 7:30 часа, в случай че Курц решеше да отиде в офиса рано. Бяха обсъдили къде и как да го спрат — претекстът им щеше да е пътно нарушение на „Еликот стрийт“. После щяха да го обискират набързо и да намерят оръжие в него — смятаха да му подхвърлят такова, ако не носеше, макар че бяха сигурни, че ще носи, а това беше нарушаване на условията по предсрочното му освобождаване — щяха да го обвинят в опит за съпротива при арест, щяха да го подчинят и да го арестуват.

Брубейкър и Майърс бяха подготвени. Освен че носеха бронежилетки, всеки от тях разполагаше с тежка телескопична палка в добавка към 9-милиметров „Глок“. Майърс беше снабден още с 10 000-волтов електрошок в джоба си.

— Къде, по дяволите, е той? — повтори въпроса си дебелото ченге. Волвото на Курц не се виждаше никъде.

— Може би е тръгнал рано за онази своя лайняна дупка, която нарича офис.

— Или пък не се е прибирал от Орчард Парк от снощи.

— Или пък е бил отвлечен от шибано НЛО — озъби се Брубейкър. — Какво ще кажеш да спрем да се чудим, да отидем да го намерим и да приключваме с това?

— Можем просто да го зарежем. — Майърс не беше особено ентусиазиран да пипнат Курц. Все пак той не бе получил 5000 долара от Малкия Скаг Фарино, за да хване отрепката и да го върне в затвора, където да му светят маслото. Брубейкър обмисли дали да не каже на партньора си за парите и да ги сподели с него. Бяха му необходими точно две милисекунди, за да реши да не го прави.

— Може би просто трябва да млъкнеш — каза Брубейкър, включи вана на скорост и се отдалечи от „Ройъл Делауеър Армс“.

Джеймс Б. Хансън изчака другите двама детективи да потеглят, преди да паркира своя джип „Кадилак Ескалейд“ на мястото на вана им, след което влезе през задния вход в долнопробния хотел. Качи се по задното стълбище до осмия етаж, насочен към стаята, която Брубейкър и Майърс бяха вписали в доклада си. Хансън можеше да използва значката си, за да получи картата-ключ от жилището на Джо Курц, но това щеше да е крайно глупаво. Дори да можеше да измисли основателно извинение за посещението си, не искаше да бъде свързван по никакъв начин с този бивш затворник преди да започнеше разследването около смъртта на Джон Уелингтън Фриърс.

Хансън забеляза прахта от мазилка в средата на площадката на стълбището, преди да се качи на осмия етаж. Предвид факта, че Курц се беше прибирал и бе излизал няколко пъти през изминалите няколко дни, това определено беше някаква параноична алармена система. Хансън се придържаше до стените, за да не оставя никакви следи. Вратата на стаята на бившия затворник беше заключена, но ключалката ѝ беше евтина. Той извади малкия кожен несесер с инструменти за влизане с взлом, които използваше от петнадесет години. Успя да отвори вратата за десет секунди.

Жилището, което се състоеше от две свързани стаи, беше студено и проветриво, но изненадващо подредено и чисто за такъв загубеняк. Хансън беше с ръкавици, но въпреки това не докосваше нищо. Надникна в едната стая, където имаше тежести, боксова круша и никакви мебели, и огледа голямата стая, в която Курц очевидно прекарваше времето си. Книги… изненада. Сериозни заглавия — още по-голяма изненада. Хансън си каза, че не трябва да подценява интелигентността на този недодялан бивш затворник. В останалата част от помещението нямаше нищо изненадващо — малък хладилник, котлон и тостер. Нямаше телевизор, компютър или други удобства. Също така не се виждаха листчета с бележки, тефтери и листове хартия.

Провери в гардероба — там висяха няколко износени ризи, няколко вратовръзки, един приличен костюм и един чифт излъскани обувки. Нямаше дрешник, но в една кутия в ъгъла бяха сгънати няколко чифта дънки, чисто бельо, още ризи и пуловери. Хансън претърси всички очевидни скривалища, но не намери никакви огнестрелни оръжия или нелегални ножове. Върна се до кутията с пуловерите и откъсна един дълъг конец от най-горния, който прибра в чист плик за улики.

В мивката бяха оставени изплакната чаша от кафе, малка чиния и остър кухненски нож. Явно Курц беше използвал ножа, за да си отреже парче от франзела, което да намаже с масло, и после го беше изплакнал. Хансън вдигна внимателно ножа и го прибра в друг плик за улики.

Банята беше също толкова чиста, колкото дневната и в шкафчетата имаше само основни неща… липсваха дори хапчета. Четката за коса и комплектът за бръснене на Курц бяха подредени на мивката. Хансън едва не се ухили. Взе четката и на нея намери пет косъма, които прибра в трети плик.

Провери дали не беше оставил някакви следи за присъствието си, излезе от хотелската стая, заключи вратата след себе си и отново прилепен до стените слезе по стълбите.

Курц се върна късно от Кливланд, шофира до офиса, използва компютъра си, за да провери отново адреса на капитан Робърт Милуърт в Тонауанда, и после, около шест сутринта, отиде в малкия дом на Арлен в Чийктуага. Тя вече беше станала и облечена, пиеше кафе в кухнята и гледаше сутрешния блок на малък телевизор на кухненския си плот.

— Днес не идвай в офиса — каза Курц и мина покрай нея, за да влезе в кухнята.

— Защо, Джо? Днес имам да обработвам повече от петдесет заявки за „Суитхарт Сърч“…

Той набързо ѝ обясни за кончината на доктор Конуей и за информацията, която беше намерил в сейфа на зъболекаря. Секретарката му трябваше да е запозната с всичко това, ако щеше да му помага през следващите няколко дена. Курц погледна папката на масата.

— Това снимките, които те помолих да проявиш, ли са? — Старият им офис в Чипиуа беше достатъчно голям, за да имат тъмна стая, в която Арлен проявяваше всички снимки, които двамата със Сам правеха по време на работа. След смъртта на съпруга ѝ, секретарката му беше преустроила една от баните си в тъмна стая.

Арлен плъзна папката на масата.

— Да не си търсиш недвижим имот?

Курц разгледа снимките на имението на Гонзага, които беше направил от хеликоптера. Всичките бяха ясни.

— С какво да помогна от вкъщи днес, Джо?

— Ще се върна скоро и ще доведа някого. Имаш ли нещо против да го забавляваш?

— Кого? — попита секретарката. — За колко време? И защо?

Курц се направи, че не я чува.

— Ще се върна скоро.

— Добре, разбрах, че няма да ходим на работа, но има ли някакъв шанс да огледаме няколко помещения, след като гостът ти си тръгне?

— Днес няма да стане. — Курц се спря, преди да си тръгне, и потупа свободната си ръка с папката със снимки. — Заключи си вратите.

— Значи става въпрос за случая с Хансън.

Той сви рамене.

— Не мисля, че ще е проблем, но ако ченгетата ти се обадят, веднага се свържи с мен по мобилния.

— Ченгетата? — Арлен си запали цигара. — Харесва ми, когато говориш така, Джо.

— Как?

— Като частен детектив.

— Значи не е нито в шибаната си хотелска стая, нито в шибания си офис. Къде е тогава, мамка му? — чудеше се детектив Майърс.

— Някой някога казвал ли ти е, че псуваш прекалено много, Томи?

Брубейкър беше отказал пушенето преди седем месеца, но сега си дръпна за последно от цигарата си и хвърли фаса през прозореца на вана. Часът беше почти девет и не само че волвото на Курц не беше паркирано зад офиса му, но и буикът на секретарката му също го нямаше.

— Какво ще правим сега?

— Откъде да знам, по дяволите? — отвърна Брубейкър.

— Просто ще си седим на задниците и ще чакаме ли?

— Аз си седя на моя. И ти си стой на твоя, дебелако.