Замръзване

5

Анджелина Фарино Ферара излизаше да бяга всяка сутрин в 6:00 часа, макар че по това време през зимата в Бъфало все още беше тъмно и тя бягаше в мрак. По-голямата част от трасето ѝ беше осветена от улични лампи, но за тъмните участъци край реката носеше фенерче с еластична лента за глава. Не беше особено елегантна с него, но хич не ѝ пукаше как изглежда, докато си прави сутрешната тренировка.

След като се върна от Сицилия през декември, продаде старото семейно имение в Орчард Парк и премести онова, което беше останало от семейния бизнес, в един пентхаус с изглед към пристанището на Бъфало. Няколко магистрали и паркът деляха този район от града. През нощта Анджелина можеше да погледне на изток и на север и да се наслаждава на хоризонта, който Бъфало предлагаше. Реката и езерото пазеха източния ѝ фланг. Откакто купи мястото, гледката на запад се състоеше предимно от лед и надвиснали над реката сиви облаци, и от част от Канада — Обетованата земя за дядо ѝ по време на Сухия режим, която се оказа първият източник на доходи за семейния бизнес. Докато се взираше ден след ден в леда и в мрачния хоризонт на Бъфало, Анджелина Фарино Ферара нямаше търпение да дойде пролетта, макар че през лятото брат ѝ щеше да бъде предсрочно освободен и дните ѝ на изпълняваща ролята на дон щяха да свършат.

Трасето ѝ за бягане я отвеждаше на два километра и половина на север по пътеката, която минаваше успоредно на магистралата покрай пристанището, продължаваше надолу през един подлез до замръзналите речни брегове — които трудно можеха да се нарекат плаж — и изминаваше още близо километър, преди да направи обратен завой и да се върне по пътеката на „Ривърсайд драйв“. Брат ѝ Стиви — Анджелина знаеше, че всички останали го наричаха Малкия Скаг — не позволяваше да излиза сама, но въпреки че тя водеше нови таланти от Ню Джърси и Бруклин, които да заменят идиотите на заплата при баща ѝ, никое от тези нагъващи лазаня мамини синчета не беше в достатъчно добра форма, за да издържи на темпото ѝ, докато бягаше. Госпожица Фарино завиждаше на новия президент на САЩ, който не че бягаше много, но когато го правеше, беше придружаван от хора на Тайните служби.

Няколко дни беше подложена на унижението Марко и Лео — или Момчетата, както ги наричаше тя — да я следват на велосипеди. Телохранителите ѝ също не бяха особено доволни, тъй като не бяха карали колело дори като хлапета и дебелите им задници висяха от седалките им като безквасно тесто. През последните няколко седмици бяха стигнали до компромис — Анджелина бягаше по алеята за пешеходците, а Лео и Марко я следваха бавно по обикновено празната „Ривърсайд Драйв“ в техния „Линкълн Таун Кар“. След като влезеше в подлеза, тя на практика оставаше извън полезрението на Момчетата за около три-четири минути и те я изчакваха на една отбивка, където си ядяха поничките, докато не се появеше между дърветата, вече поела на юг. Анджелина обаче се беше подсигурила за тези няколко минути с един малък и удобен полуавтоматичен .45-калибров „Компакт Уитнес“, италианско производство, който носеше в кобур на кръста на спортния си екип, под широкия си суитшърт. Също така разполагаше с малък мобилен телефон с номера на Момчетата на бързо набиране, но знаеше, че ще стигне първо до пистолета, а не до апарата.

Тази сутрин Анджелина се беше замислила за разговорите с Гонзага и дори не махна на Марко и Лео, когато пое по пътеката на запад, отдалечи се от улицата и влезе в подлеза, като внимаваше да не се хлъзне на леда.

В другия му край я чакаше човек с пистолет. Оръжието — полуавтоматично и едрокалибрено — беше насочено в гърдите ѝ. Нападателят ѝ го държеше с една ръка, както правеха баща ѝ и чичовците ѝ, преди цяло едно поколение да бъде обучено да държи огнестрелните оръжия с две ръце, сякаш тежаха петнадесет килограма.

Анджелина спря и вдигна ръце. Надяваше се това да е просто обир. Ако наистина беше така, щеше да отнесе главата на шибаняка в мига, в който се обърнеше да избяга.

— Добро утро, синьорина Фарино — каза мъжът с късото палто. — Или да те наричам синьора Ферара?

Добре, помисли си Анджелина. Дотук с надеждите за обир. Но ако този щеше да я убива, то той беше най-бавният проклет наемен убиец в историята на мафията. Вече трябваше да я е оправил и да си е плюл на петите. Навярно знаеше, че Момчетата я чакат само на няколкостотин метра от тук. Тя затаи дъх и огледа лицето на мъжа.

— Курц — каза най-накрая. Не се бяха срещали, но беше разгледала добре снимката, която Стиви ѝ беше изпратил да предаде на Тъпаците.

Онзи нито се усмихна, нито кимна. Не свали и пистолета.

— Знам, че си въоръжена — каза той. — Дръж си ръцете горе и няма да се случи нищо драматично. Засега.

— Не можеш да си представиш каква грешка допускаш — каза бавно и внимателно Анджелина Фарино Ферара.

— Какво ще направиш? Ще изпратиш някой да ме убие ли?

Жената никога не беше срещала този мъж, но знаеше достатъчно за него, за да е наясно, че не трябва да се прави на ударена.

— Така нареди Стиви — отвърна тя. — Аз бях просто посредник.

— Защо Тъпаците?

Анджелина се изненада от въпроса, но бързо се окопити.

— Считай ги като предварителен тест. — Тя се зачуди дали да не свали ръце, но погледна Курц в очите и реши да не го прави.

— Тест за какво?

Продължавай да говориш, помисли си Анджелина. След още две-три минути Момчетата щяха да дойдат да я търсят, когато не се появеше от другата страна. Ще го направят ли? Тази сутрин е много студена. В колата им е топло. Навярно след четири минути. Едва се спря да не погледне големия си дигитален часовник.

— Смятах, че може да си ни полезен — отговори тя. — Да си полезен на мен. Стиви нареди убийството ти, но аз избрах идиотите, за да проверя дали си добър.

— Защо Малкия Скаг ме иска мъртъв? — попита Курц.

Анджелина осъзна, че този мъж е много силен, тъй като изпънатата му ръка, в която държеше тежкия пистолет, не потрепна нито веднъж.

— Стиви смята, че имаш нещо общо със смъртта на баща ни и сестра ни — отговори тя.

— Не е вярно. — Гласът на Курц беше изключително спокоен.

Анджелина смяташе, че ако започне да спори с него, ще се случи едно от две неща — ще спечели повече време или ще получи по-бързо изстрел в сърцето — затова реши да каже истината.

— Той смята, че си опасен, Курц. Знаеш прекалено много. — Брат ми те е наел, за да наемеш Датчанина да убие София и татко, помисли си тя, но не каза нищо на глас.

— Каква ти е играта?

— Ръцете ми се изморяват. Мога ли просто да…

— Не — отвърна Курц. Дулото на пистолета му продължаваше да не потрепва.

— Искам да имам някакво преимущество, когато Стиви излезе от затвора — отвърна Анджелина и се изненада, че сподели на този бивш затворник нещо, което не би разкрила пред никого. — Помислих си, че може да ми бъдеш полезен.

— Как?

— Като убиеш Емилио Гонзага и най-верните му хора.

— Защо, по дяволите, да го правя? — попита Курц.

Жената се изненада, че този мъж дори не звучеше заинтригувано, а само леко развеселено.

Тя си пое глътка въздух. Сега беше моментът да спечели всичко или нищо. Не го беше планирала по този начин. Всъщност смяташе до няколко седмици да пипне Курц, да го събори на колене със завързани зад гърба му ръце, може би дори да му избие няколко зъба, и чак тогава да стигне до тази част. Сега ѝ оставаше само да му отговори на въпроса и да наблюдава лицето, очите, мускулчетата около устата и врата му за някаква реакция.

— Емилио Гонзага нареди убийството на приятелката ти Саманта преди дванадесет години — отвърна Анджелина. За секунда се почувства като дуелист, чийто единствен изстрел не е уцелил целта си. Нищо в лицето на Джо Курц не се промени и на йота… нищо. Очите му приличаха на тези на древен екзекутор от картина на Йеронимус Бош — ако художникът имаше такава, а тя знаеше, че няма. За един безумен момент искаше да се хвърли на земята, да се претърколи и да извади своя .45-калибров „Компакт Уитнес“ от колана си, но нетрепващото черно дуло я накара да се откаже.

Още минута и Момчетата ще… Анджелина беше наясно, че не разполага с още минута. Въобще не беше от хората, които обичаха да се самозаблуждават.

— Не — каза най-накрая Курц.

— Да — настоя тя. — Знам, че ти си се погрижил за Еди Фалко и Мани Ливайн преди дванадесет години, но по онова време Гонзага им дърпаше конците. Той издаде заповедта.

— Щях да разбера, ако беше така.

— Никой не знаеше.

— Фалко и Ливайн бяха дребни наркопласьори — каза Курц. — Бяха прекалено глупави да… — Той млъкна, сякаш се сети за нещо.

— Аха — отвърна Анджелина. — Момичето. Изчезналата тийнейджърка — Елизабет Конърс — която партньорката ти Саманта търсеше. Гимназистката, която по-късно намериха мъртва. Следата водеше към Фалко и Ливайн, защото отвличането беше наредено от Гонзага. Конърс му дължаха почти четвърт милион долара, а момичето беше коз в ръката му, просто коз. Онези двама идиоти бяха приятелски настроените ѝ училищни пласьори. След като партньорката ти разбра каква е връзката между всички, Емилио нареди на Еди и Мани да се отърват от нея, а след това той се отърва от Елизабет. После пък ти очисти Фалко и Ливайн и му направи услуга.

Курц поклати бавно глава, но не отдели поглед от Анджелина. Пистолетът все още беше насочен в гърдите ѝ. Тя беше наясно, че един .40-калибров куршум ще направи сърцето ѝ на каша, преди да излезе през гръбнака ѝ.

— Постъпи много глупаво, Курц. Дори влезе в затвора и отклони следователите от Гонзага. Сигурно се е спукал от смях.

— Щях да чуя нещо, ако наистина беше така.

— Но не си — отвърна Анджелина, която беше наясно, че времето и на двама им е свършило. Трябваше да приключват — по един или друг начин. — Никой не е чувал това. Но мога да го докажа. Дай ми възможност да го направя. Обади ми се и ще си уредим среща. Ще ти покажа доказателството и ще ти кажа как да се опазиш от Стиви. Но най-важното е, че ще ти обясня как можеш да се докопаш до семейство Гонзага.

Настъпи дълга тишина, нарушавана единствено от духащия от езерото вятър. Беше много студено. Анджелина имаше чувството, че краката ѝ ще се разтреперят всеки момент — надяваше се да е от студа — и се стегна. Най-накрая Джо Курц каза:

— Свали си суитшърта.

Тя повдигна вежди.

— Липсва ти сексът ли, Джо? Трудно ти е да си намериш мацка, откакто прецака сестра ми ли?

Курц не ѝ отговори, но ѝ направи знак с пистолета си.

Анджелина свали бавно и внимателно лентата с фенерчето от челото си и съблече широкия суитшърт презглава, след което го пусна на земята. Остана само по спортния си сутиен. Знаеше, че зърната ѝ се виждат съвсем ясно през тънкия памучен плат. Надяваше се да разсеят достатъчно Курц.

Не успяха. Мъжът посочи със свободната си ръка стената на подлеза.

— Заеми позиция.

Анджелина се разкрачи и постави ръце на студения бетон. Курц се приближи внимателно до нея и раздалечи още повече краката ѝ. Извади .45-калибровия ѝ „Компакт Уитнес“ от кобура, прокара бързо и професионално ръце по предната част на тялото и бедрата ѝ и ѝ взе телефона от джоба. Смачка апарата с крак и прибра пистолета в палтото си.

— Искам си желязото обратно — каза на студената стена Анджелина. — Има сантиментална стойност за мен. Застрелях първия си съпруг с него, в Сицилия.

За първи път от Курц се разнесе звук, който можеше да мине за човешки. Може би това беше сух смях? Или просто си бе прочистил гърлото. Той посегна над рамото ѝ и ѝ подаде мобилен телефон.

— Вземи го. Ако искам да говоря с теб, ще ти се обадя по него.

— Може ли да се обърна? — попита Анджелина.

— Не.

Курц се отдалечи и след малко се чу запалването на автомобилен двигател. Жената побягна към края на тунела и стигна навреме, за да види едно волво на пътеката, което бързо се скри зад дърветата на север.

Анджелина имаше достатъчно време, за да си облече суитшърта, да си сложи фенерчето на главата и да прибере телефона под тениската си, преди Марко и Лео да се появят запъхтени на пътеката с извадени оръжия.

— Какво? Какво стана? Защо спря? — изхриптя Лео, докато Марко размахваше пистолета си наоколо.

Трябва да уволня тези тъпанари, помисли си Анджелина.

— Получих крампа — отвърна тя.

— Чухме кола — каза задъхано Лео.

— Аз също — съгласи се Анджелина. — Щяхте да сте от голяма помощ, ако беше наемен убиец.

Лео пребледня. Марко я изгледа раздразнено. Може би ще уволня само Лео, помисли си тя.

— Искаш ли да те закараме? — попита Лео. — Или ще продължиш да бягаш?

— С тази крампа? — учуди се Анджелина. — Ще е истинско чудо, ако успея да докуцукам до колата.