Замръзване

3

Курц харесваше зимите в Бъфало, защото жителите му знаеха как да се оправят с тях. Няколко сантиметра сняг — които щяха да парализират някой префърцунен град като Вашингтон или Нашвил — въобще не правеха впечатление на никого. Снегорините си вършеха работата, тротоарите се чистеха рано сутрин и хората си ходеха на работа без никакви затруднения. Тридесет сантиметра сняг вече привличаха вниманието на жителите на Бъфало, но само докато снегът не бъдеше почистен и натрупан на триметрови преспи.

Тази зима обаче беше истинска кучка. До първи януари бе паднал повече сняг, отколкото през предните две зими взети заедно, а до февруари дори на издръжливите жители на Бъфало им се наложи да затворят някои училища и учреждения, понеже снегът и ниските температури продължаваха да прииждат от езерото Ери почти ежедневно.

Курц нямаше представа как Пруно и другите бездомници, които прекарваха само част от най-лошите вечери в приюти, преживяват подобни зими.

Преживяването на зимата обаче си беше проблем на бездомния му приятел. Неговият беше да оцелее през следващите няколко дни и седмици.

„Зимната резиденция“ на Пруно представляваше построен от щайги и кашони коптор, който двамата с Татко Соул бяха издигнали под един надлез на магистралата, близо до железопътните линии. През лятото тук се събираха около петдесет-шестдесет бездомници и мястото заприличваше на някакво село на Бонусната армия2. Според Курц имаше известен чар в това. Повечето от тези скитници отдавна се бяха насочили към приютите в градовете на юг — Татко Соул предпочиташе Денвър по причини, известни само на него. Сега тук беше останал единствено копторът на Пруно и почти целият беше покрит със сняг.

Курц тръгна по стръмното надолнище, като газеше в преспите и си проправяше път към бараката. Тя нямаше истинска врата, а парче гофрирана, ръждясала ламарина, която запушваше образувания от скованите щайги отвор. Той почука на метала и зачака. Палтото му не можеше да спре ледения вятър, който се носеше от езерото Ери. След още две-три почуквания отвътре се разнесе мъчително кашляне, което Курц прие като разрешение да влезе.

Старецът Пруно, чието истинско име според Татко Соул беше Фредерик, се бе облегнал на бетонната подпора, която служеше за стена. Снегът влизаше през пукнатините и пролуките. Дългият кабел до лаптопа идваше от бог знае къде, а няколкото газови котлона осигуряваха топлина и средство за готвене. Самият Пруно беше почти изгубен в пашкул от парцали и мръсни вестници.

— Господи — каза тихичко Курц. — Защо не отидеш в приют, старче?

Пруно издаде някакъв звук, който приличаше на кашлица, но можеше да мине и за смях.

— Отказвам да дам на Цезар цезаровото.

— Пари? — учуди се Курц. — В приютите не искат пари. Дори няма да те накарат да работиш, за да си заслужиш леглото по това време на годината. Така че какво отказваш да дадеш на Цезар… Тук ще измръзнеш.

— Почит — отвърна Пруно. Той се прокашля и си прочисти гърлото. — Какво ще кажеш да минем по същество, Джоузеф? Какво желаеш да научиш за почитаемата госпожица Фарино?

— Първо ми кажи какво искаш в замяна на тази информация. В имейла си споменаваш, че трябва да дам нещо в замяна.

— Не точно, Джоузеф. Казах, че искам да те помоля за нещо в замяна. Уверявам те, че за мен ще е удоволствие да те снабдя с информацията за Фарино без никакви условия.

— Както и да е. Каква е молбата ти?

Пруно кашля около минута и придърпа парцалите и вестниците по-близо до себе си. Студеният въздух, който влизаше през пролуките и пукнатините в направения от щайги коптор, караше Курц да трепери, а той беше облечен с дебело палто.

— Чудех се дали ще бъдеш така добър да се срещнеш с един мой приятел — отвърна Пруно.

— В качеството си на какъв?

— На детектив.

Курц поклати глава.

— Знаеш, че вече не работя като частен детектив.

— Но поработи като такъв миналата година за семейство Фарино — контрира го бездомникът. В хриптящия му наркомански глас все още се усещаше бостънски акцент.

— Онова беше измама, в която ме въвлякоха, а не разследване.

— Въпреки това, Джоузеф, ще остана много доволен, ако просто се срещнеш с приятеля ми. Можеш сам да му кажеш, че вече не си в детективския бизнес.

Курц се поколеба.

— Как се казва?

— Джон Уелингтън Фриърс.

— Какъв му е проблемът?

— Не знам точно, Джоузеф. Някакъв личен въпрос е.

— Добре — отвърна бившият частен детектив и си представи как разговаря с друг бездомник. — Къде мога да намеря този Джон Уелингтън Фриърс?

— Вероятно ще успее да мине през офиса ти днес? Предполагам, че ще е най-добре приятелят ми да дойде при теб.

Курц си помисли за Арлен и за последния път, в който имаха гости в офиса.

— Не — отвърна той. — Тази вечер ще бъда в „Блус Франклин“ до полунощ. Кажи му да дойде там. Как ще го позная?

— Обича да носи елеци. А сега да се върнем на въпроса ти за Анджелина Фарино. Какво искаш да знаеш?

— Всичко — отвърна Курц.

Доналд Рафърти работеше в главния пощенски офис на „Уилям стрийт“ и обичаше да обядва в един малък бар до Бродуей маркет. Позицията му на началник му позволяваше да се възползва от час и половина обедна почивка. Понякога забравяше да обядва.

Този следобед Рафърти излезе от бара и завари облегнат на автомобила му — „Хонда Акорд“ от 1998 година — някакъв мъж. Той беше бял — първо това му направи впечатление — и носеше късо палто и вълнена шапка. Изглеждаше му бегло познат, но не можеше да се сети откъде. Всъщност днес Доналд Рафърти си беше взел прекалено дълга обедна почивка и сега му беше трудно да намери ключовете за колата в джоба си. Той се спря на пет-шест метра от непознатия и обмисли дали да не се върне в бара, докато онзи не си тръгнеше.

— Здрасти, Дони — поздрави го мъжът.

Рафърти мразеше да го наричат „Дони“.

— Курц — сети се най-накрая той. — Курц.

Онзи кимна.

— Смятах, че си в затвора, задник — каза Рафърти.

— Както виждаш, сега не съм.

Рафърти примига, за да си проясни зрението.

— Ако беше в някой друг щат, щяха да те изпържат на електрическия стол… или да ти бият смъртоносна инжекция. За убийство.

Курц се усмихна.

— Непредумишлено убийство. — Той се беше облегнал на капака на хондата, но сега се изправи и направи крачка към Рафърти.

Онзи отстъпи назад по хлъзгавия паркинг. Отново валеше.

— Какво, да го вземат мътните, искаш, Курц?

— Да спреш да пиеш в дните, в които караш Рейчъл някъде — отвърна той. Гласът му беше спокоен, но твърд.

Рафърти се засмя, но видимо беше изнервен.

— Рейчъл? Не ми казвай, че ти дреме за Рейчъл. За четиринадесет години не изпрати дори шибана картичка на хлапето.

— Дванадесет години — поправи го Курц.

— Тя е моя — отвърна провлечено Рафърти. — Така каза съдът. Всичко е законно. Аз бях съпругът на Саманта, по-точно бившият ѝ съпруг, и Саманта искаше момичето да остане при мен.

— Сам не е искала друг освен нея да се грижи за Рейчъл — отвърна Курц и направи още една крачка към събеседника си.

Рафърти отстъпи с три крачки.

— Сам не беше планирала да умира — продължи бившият частен детектив.

Онзи се присмя на думите му.

— Тя умря заради теб, Курц. Заради теб и оная шибана работа. — Той най-накрая намери ключовете си и ги стисна така, че да щръкнат между пръстите му. Сега гневът му беше примесен със страх. Можеше да се справи с този кучи син. — Дошъл си, за да създаваш неприятности ли, Курц?

Бившият частен детектив не отделяше поглед от Рафърти.

— Защото ако е така — продължи онзи с по-силен и по-уверен глас, — ще кажа на надзорника ти, че ме тормозиш и ме заплашваш, мен и Рейчъл… След дванадесет години в „Атика“ човек не знае какви извратени апетити си развил.

В този момент нещо проблесна в очите на Джо Курц и Рафърти отстъпи с четири крачки назад, докато почти не докосна вратата на бара.

— Ако ми направиш нещо, Курц, ще те пратя толкова бързо в затвора…

— Ако отново караш Рейчъл в пияно състояние — прекъсна го любезно той, — ще те нараня, Дони. — Направи още една крачка напред и Рафърти бързо отвори вратата на заведението, готов да влезе вътре, където барманът — Карл — можеше да извади рязаната си пушка изпод бара.

Курц повече не погледна Доналд Рафърти. Мина покрай него, тръгна по „Бродуей“ и се изгуби в силния сняг.