Замръзване

32

Следобедът и ранната вечер в „Марина Тауър“ бяха странно приятни и някак си елегично спокойни.

Курц беше научил думата „елегично“ от редовната кореспонденция с Пруно, докато беше в „Атика“. Преди да влезе в затвора, бе получил списък с двеста книги от бездомника, които трябваше да прочете, за да започне обучението си. Курц изчете всичките, като първата беше „Илиада“, а последната — „Капиталът“. Най-много му хареса Шекспир. Четеше всяка от пиесите му по седмица. Имаше предчувствието, че преди да свърши нощта, изоставената гара на Бъфало щеше да прилича на последното действие от „Тит Андроник“.

След обяда с чили Фриърс беше отишъл в единия край на голямата дневна на пентхауса, за да настрои цигулката си, а Арлен го помоли да изсвири нещо. Той само се беше усмихнал и поклатил глава, но Анджелина се присъедини към молбата. След това — изненадващо — същото стори и Марко и това накара дори Курц да вдигне поглед от прозореца.

Всички насядаха по канапета и столове, а Джон Уелингтън Фриърс отиде в средата на помещението, извади ленена кърпичка от джоба на сакото си и я сложи на подбрадника на изключително скъпия си инструмент. Застана почти на пръсти с вдигнат лък и започна да свири.

За изненада на Курц, произведението не беше класическо. Фриърс засвири мелодията от „Списъкът на Шиндлер“. Протяжните и жални пасажи като че ли замираха с въздишка, а затихващите части заехтяваха в студените прозорци като приглушените писъци на децата, натъпкани във влакове, пътуващи за Аушвиц. Когато приключи, никой не аплодира, нито помръдна. Чуваше се единствено снегът в стъклата и тихото подсмърчане на Арлен.

Фриърс взе титаниевия куфар със снимките на Хансън и отиде в библиотеката. Анджелина си наля щедра доза уиски. Курц се върна на прозореца, за да наблюдава бурята и сгъстяващия се мрак.

Курц се срещна с Анджелина в частния ѝ кабинет в северозападната част на пентхауса.

— Какво ще се случи тази вечер? — попита го тя.

Той вдигна ръка.

— Подложих Хансън на изнудване. Ще се срещнем тази вечер в полунощ. Подозирам, че той ще отиде по-рано.

— Ще вземеш ли парите, ако ги донесе?

— Няма да ги донесе.

— Значи ще го убиеш.

— Все още не знам.

Анджелина повдигна черната си вежда. Курц се приближи до нея и седна на ръба на модерното ѝ бюро от палисандрово дърво.

— Ще те попитам още веднъж: какви са ти целите? Какво се опитваш да извлечеш от цялата тази лайняна каша?

Тя го изгледа.

— Знаеш какво искам.

— Гонзага мъртъв — отвърна Курц. — Брат ти… неутрализиран. Какво още?

— Иска ми се един ден да възстановя фамилията ни и да променя някои неща. Междувременно ще стана най-добрият крадец в Ню Йорк.

— И трябва да те оставят на мира, за да направиш тези две неща.

— Да.

— Ако ти помогна да си постигнеш целите, ще ми се махнеш ли от главата след това, мамка му?

Анджелина Фарино Ферара се поколеба само секунда.

— Да.

— Принтира ли списъка, за който те помолих? — попита Курц.

Жената отвори едно чекмедже и извади три листа, хванати с телбод. На всеки от тях имаше колони с имена и суми в долари.

— Не можем да използваме това за нищо — каза тя. — Ако го пусна, Петте фамилии ще ме убият до седмица. Ако ти го пуснеш, ще си мъртъв до ден.

— Нито ти, нито аз ще го пускаме — отвърна Курц и ѝ разказа последната версия на плановете си.

— Господи — прошепна Анджелина. — Какво ти трябва за тази вечер?

— Транспорт. Имаш ли две радиостанции тип „уоки-токи“? От онези със слушалките? Не са задължителни, но могат да влязат в употреба.

— Разбира се. Но обхватът им е до два километра или нещо такова.

— Ще свършат работа.

— Нещо друго?

— Онзи чифт белезници, който използва върху Марко.

— Нещо друго?

— Марко. Имам да нося тежък багаж.

— Ще му дадеш ли оръжие?

Курц поклати глава.

— Може да си вземе нож, ако желае. Не го карам да влиза в престрелка, така че няма нужда да е въоръжен. Вероятно ще има достатъчно оръжия в мрака на гарата.

— Какво друго?

— Термобельо — отвърна той. — Дълго термобельо, ако можеш да намериш такова.

— Шегуваш се.

Курц поклати глава.

— Може да се наложи да чакаме доста дълго време, а там ще е студено като във фризер.

Курц отиде в библиотеката, където Джон Уелингтън Фриърс седеше на стол „Имс“ с отворен куфар на табуретката пред него, а снимките на мъртвите деца отразяваха светлината от меката халогенна лампа. Вероятно на една от тях беше трупът на дъщерята му Кристъл, но Джо нито погледна, нито попита.

— Може ли да поговорим за минута?

Фриърс кимна. Курц седна на втория стол „Имс“ срещу него.

— Трябва да изясним онова, което е на път да се случи с Хансън — започна той, — но първо имам един личен въпрос.

— Давайте, господин Курц.

— Видях досието ви. И медицинския ви картон. Арлен намери информацията по необичайни канали.

— Ах — отвърна Фриърс, — рака. Искате да знаете за рака.

— Не. Любопитен съм за двете ви ходения до Виетнам през шейсет и осма.

Фриърс примига объркано и се усмихна.

— Защо, за бога, се интересувате от тази тема, господин Курц? Тогава бяхме във война. Бях млад мъж. Стотици хиляди млади мъже служеха.

— Стотици хиляди мъже са били свикани. Вие сте влезли доброволно в армията и сте били обучен за инженер със специалност обезвредяване на взривни устройства. Защо, за бога?

Фриърс продължаваше да се усмихва едва.

— Защо съм специализирал в тази област ли?

— Не. Защо въобще сте се записали доброволно? Вече сте били в Принстън две години, след което сте се преместили и сте завършили Джулиард. Имали сте висок успех, проверих. Не е било нужно въобще да ходите в армията. Но сте го направили доброволно. Рискували сте живота си.

— И ръцете си — отвърна цигуларят и изпъна пръсти под светлината на халогенната лампа. — Те бяха много по-важни за мен от живота ми по онова време.

— Тогава защо сте отишли?

Фриърс почеса късата си къдрава брада.

— Ако се опитам да ви обясня, господин Курц, рискувам да ви отегча.

— Имам малко време.

— Добре. Отидох да уча в Принстън с идеята да изучавам философия и етика. Един от преподавателите ми там беше доктор Фредерик.

— Пруно.

Цигуларят го дари с измъчена физиономия.

— Да. По време на първата ми година в „Принстън“ доктор Фредерик сподели с мен за своето проучване, което провеждаше с професор от „Харвард“ на име Лорънс Колбърг. Чувал ли сте за него?

— Не.

— Повечето хора не са. Професор Колбърг и професор Фредерик тъкмо бяха започнали проучването си, с което да проверят теорията на Колбърг, че човешките същества преминават през етапи на морално развитие точно както минават през етапите на развитието от теорията на Пиаже. Чували ли сте за Жан Пиаже?

— Не.

— Няма значение. Пиаже е доказал, че всички деца преминават през различни етапи на развитие — че започват да взаимодействат с другите на възрастта, в която посещават детска градина — а Лорънс Колбърг заяви, че хората — не само децата, а всички хора — също така преминават през отделни етапи на морално развитие. Тъй като професор Фредерик преподаваше философия и етика, той живо се интересуваше от ранните проучвания на Колбърг и с това се занимаваше нашият курс.

— Добре.

Фриърс си пое глътка въздух, погледна отвратителните снимки на табуретката, прибра ги в куфара и го затвори.

— Колбърг специфицира шест етапа на морално развитие. Първият се състои в избягване на наказанията. Според него моралните граници са поставени, за да се избягва болката. Това се доближава до моралното развитие на дъждовен червей. Всички познаваме възрастни, които са спрели развитието си на Първи етап.

— Да — съгласи се Курц.

— Вторият етап представлява груба форма на морална преценка, мотивирана от нуждата за задоволяване на собствените желания на индивида — продължи цигуларят. — Третият етап понякога бива наричан ориентация „Добро момче — Добро момиче“ — това е нуждата да се избягва отхвърлянето или неодобрението от страна на другите.

Курц кимна и се помести на стола си. Пистолетът му се врязваше в хълбока му.

— Четвъртият етап е закон и ред — продължи Фриърс. — Хората са еволюирали до такова морално равнище, че за тях е абсолютно наложително да не бъдат критикувани от авторитетна фигура. Понякога жителите на цели страни изглеждат като съставени от Четвърти етап и по-нисши хора.

— Нацистка Германия — предположи Курц.

— Точно. В Петия етап индивидите изглеждат мотивирани от силната нужда да спазват социалния ред и наложените закони. Законът се превръща в мерило, в морален императив сам по себе си.

— Пазители на гражданските свободи, които позволяват на нацистите да направят манифестация в Скоки16 — каза Курц.

Джон Уелингтън Фриърс потри брадичката си през брадата си и изгледа събеседника си продължително, сякаш го преценяваше.

— Да — отговори най-накрая той.

— Петият етап най-висшият ли е? — попита Курц.

Цигуларят поклати глава.

— Не и според проучването на професор Колбърг и професор Фредерик. Индивидите от Шестия етап вземат морални решения на база собствената си съвест в опит тя да резонира с определени общи етични норми… дори когато подобни решения заобикалят съществуващите закони. Хубави примери за това са опозицията срещу войната с Мексико от страна на Хенри Дейвид Торо и Маршовете от Селма до Монтгомъри през шейсетте години.

Курц кимна.

— Професор Фредерик твърдеше, че САЩ са основани от умове от Шести етап — обясни Фриърс, — защитавани и пазени от индивиди от Пети етап и населени от Четвърти етап и по-нисши. Разбирате ли за какво говоря?

— Естествено, само дето не ми е ясно какво общо има с напускането ви на Джулиард и заминаването ви за Виетнам.

Фриърс се усмихна.

— По онова време тази идея за морално развитие беше много важна за мен, господин Курц. Мечтата на Лорънс Колбърг беше да намери индивид от Седми етап.

— Кой трябваше да е такъв? Исус Христос ли?

— Точно — съгласи се цигуларят без никаква следа от ирония в гласа си… — Или Ганди. Сократ. Буда. Някой, който може да откликва единствено на всеобщите морални императиви. Самите те не са имали избор. Обикновено останалите от нас реагират, като убиват такива хора.

— Като отравяне с бучиниш — каза Курц. Едно от задължителните четива, дадени му от Пруно, бяха диалозите на Платон17.

— Да. — Фриърс сложи дългите си и фини пръсти на металния куфар. — Лорънс Колбърг така и не откри индивид от Седми етап.

Изненада, помисли си Курц.

— Но намери нещо друго, господин Курц. Проучването му установи, че много хора, които се разхождат по улиците, могат да бъдат класифицирани като Нулев етап. Моралното им развитие не е еволюирало дори до нивото, в което да избягват болката и наказанието, ако прищевките им диктуват друго. Страданието на другите хора не означава нищо за тях. Клиничният термин е „социопат“, но истинското определение е „чудовище“.

Курц забеляза, че пръстите на Фриърс се напрегнаха върху куфара, сякаш се опитваше да го държи затворен.

— На Колбърг и Пруно им е трябвало да направят университетско проучване, за да стигнат до този извод? Можех да им го кажа, когато бях на пет години.

Цигуларят кимна.

— Колбърг се самоуби през осемдесет и седма — влязъл в някакво блато и се удавил. Някои от учениците му твърдяха, че не е можел да се примири с мисълта, че такива същества живеят сред нас.

— Искате да ми кажете, че сте отишли във Виетнам, за да разберете на кое стъпало от стълбицата на Колбърг се намирате — констатира Курц.

Джон Уелингтън Фриърс го погледна в очите.

— Да.

— И какво стана?

Чернокожият музикант се усмихна.

— Установих, че пръстите на един млад цигулар са много добри в обезвредяването на бомби и взривни устройства. — Той се наведе напред. — За какво друго искахте да говорим, господин Курц?

— За Хансън.

— Да? — Фриърс насочи цялото си внимание в него.

— Не мисля, че той вече си е плюл на петите, но скоро ще го направи. Много скоро. Точно сега мисля, че изчаква няколко часа просто защото съм фактор, който не разбира. Мизерното копеле е толкова умно, че изглупява… защото смята, че разбира всичко. Докато смята, че сме с една крачка пред него, се навърта наоколо, за да види какво, по дяволите, ще се случи… но няма да се бави много. Навярно още няколко часа.

— Да.

— Та, господин Фриърс, ето как виждам аз нещата. Можем да завършим тази игра по един от три начина. Мисля, че вие трябва да решите по кой точно.

Цигуларят кимна мълчаливо.

— Първият — започна Курц — е да предадем куфара на властите и да ги оставим те да се оправят с господин Джеймс Б. Хансън. Начинът му на действие е разкрит, така че той няма да продължи да убива по него, а ще го промени. И просто ще бяга.

— Да — съгласи се Фриърс.

— Но това може да продължи месеци, дори години, в които ченгетата ще му дишат прахта. А след като го арестуват, съдебното му дело ще продължи месеци или години. След делото ще обжалва още няколко години. Вие не разполагате с цялото това време. Не мисля, че ракът ще ви позволи да живеете още много седмици.

— Така е. Какво е второто ви предложение, господин Курц?

— Да убия Хансън. Тази вечер.

Фриърс кимна.

— А третото?

Курц му го каза. Цигуларят го изслуша, след което се отпусна в стола „Имс“ и си затвори очите, сякаш беше много, много изморен.

След малко отвори очи. Курц веднага разбра какво е решението му.

Курц искаше да тръгне в шест и половина, за да е най-късно в седем на гарата. Бурята дойде с падането на нощта, а на балкона беше натрупало още тридесет сантиметра сняг, когато излезе на него, за да огледа за последно навън.

Арлен пушеше цигара там.

— Днес е сряда, Джо.

— Е, и?

— Забрави за седмичната си среща при надзорника си.

— Аха.

— Обадих ѝ се. Казах ѝ, че си болен. — Арлен изтърси пепелта от цигарата си. — Джо, ако успееш да убиеш този Хансън и те продължават да смятат, че е полицай, всяко едно ченге в Америка ще те погне. Ще ти се наложи да се скриеш толкова надълбоко в Канада, че единствените ти съседи ще са полярните мечки. А ти не обичаш особено природата.

Курц нямаше какво да отговори.

— Ще ни изритат от мазето ни след седмица — напомни Арлен. — А така и не потърсихме нов офис.