Замръзване

2

Офисът на фирма „Суитхарт Сърч“ се намираше в мазето на бившия магазин за порнографски касети и списания, близо до автогарата. Магазинът никога не беше изглеждал особено прилично, камо ли сега, след като беше затворен от три месеца и цялата сграда беше на път да бъде съборена. Малко преди 7:30 часа Арлен паркира в алеята зад магазина, използва ключа си, за да отключи задната врата, и се изненада, когато намери Джо да работи на компютъра си. Продълговатото помещение беше обзаведено единствено с две бюра, закачалка, няколко сървъра с висящи от тях кабели и изтърбушен диван, разположен до една от стените.

Секретарката закачи палтото си, остави си дамската чанта на бюрото, извади кутия „Марлборо“ от нея и си запали цигара, след което включи компютъра си и видеомонитора, който беше свързан с двете камери горе. Изоставеният порномагазин изглеждаше разхвърлен и празен както винаги. Никой не си беше направил труда да почисти кръвта от паркета.

— Пак ли си спал тук, Джо?

Курц поклати глава. Отвори съдебното досие на Доналд Лий Рафърти, 42-годишен, адрес — „Локус Лейн“ 1016, Локпорт, Ню Йорк. В досието беше записано поредното шофиране в нетрезво състояние — третото за тази година. Рафърти беше на косъм от загубването на шофьорската си книжка.

— Майка му стара — ядоса се Курц.

Арлен вдигна поглед. Джо рядко ругаеше.

— Какво?

— Нищо.

Електронната поща на Курц изписка. Пруно връщаше отговор на запитването, което му изпрати в четири часа тази сутрин. Пруно беше бездомен пияница и наркоман, който случайно имаше лаптоп в картонената барака, която понякога споделяше с един друг бездомник, на когото му викаха Татко Соул.

От време на време Курц се чудеше как Пруно все още не е изгубил лаптопа си, след като дори дрехите на гърба си не можеше да опази. Той отвори имейла.

— Майка му стара — повтори Курц.

Арлен присви очи срещу него през димната завеса. На монитора ѝ бяха отворени ежедневните заявки за намиране на бивши гаджета от гимназията. Тя изтърси пепелта в пепелника, но не каза нищо.

Курц въздъхна. Беше му неудобно да отиде да види Пруно за тази информация, но старецът рядко го молеше за нещо. Сега като се замислеше, никога не го беше правил.

Историята с Рафърти обаче…

— Проклятие — прошепна Курц.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Арлен.

— Не.

— Добре, Джо. Но след като днес си тук, ти можеш да ми помогнеш с няколко неща.

Курц си изключи компютъра.

— Трябва да си намерим нов офис. Това място ще бъде съборено след месец. Така или иначе след две седмици ще ни изгонят.

Мъжът кимна.

Секретарката изтръска пепелта от цигарата си в пепелника.

— Ще имаш ли време да дойдеш с мен да потърсим нов офис днес или утре?

— Вероятно не.

— В такъв случай ще ме оставиш ли да избера сама мястото?

— Не.

Арлен кимна.

— Да проверя ли някои опции, които да разгледаш по-късно?

— Добре — съгласи се той.

— И нямаш нищо против да го направя в работно време?

Курц просто я изгледа. Тя се беше върнала на работа при него миналата есен, в деня, в който той излезе от затвора. След дванадесетгодишно прекъсване.

— Някога казвал ли съм ти колко часа трябва да работиш и как да прекарваш деня си? — попита я най-накрая Курц. — Ако успееш да се справиш с работата за „Суитхарт Сърч“ за десет минути, през останалата част от деня можеш да си почиваш, ако искаш. Все ми е тая.

— Аха — отвърна Арлен, а физиономията ѝ довърши изречението. Доскоро ѝ се налагаше да работи за фирмата по десет-дванадесет часа през седмичните дни, през повечето съботи и от време на време през неделя. Тя загаси цигарата и си извади нова, но не я запали.

— От какво друго имаме нужда? — попита Курц.

— От тридесет и пет хиляди долара — отговори Арлен.

Той реагира по същия начин, по който реагираше винаги на изненадите — с безизразно лице.

— За нов сървър и за някои проучвания — добави секретарката.

— Смятах, че този сървър и вече направените проучвания са достатъчни за работата на „Суитхарт Сърч“ през следващите две години — каза Курц.

— Така е — съгласи се тя. — Парите са за „Сватбени камбани“.

— „Сватбени камбани“?

Арлен си запали новата цигара и си дръпна бавно и дълго от нея. Накрая издиша дима и обясни:

— Идеята ти за издирването на бивши гаджета от гимназията беше чудесна, Джо, и от нея се вадят добри пари, но стигаме до момента, в който постъпленията ни намаляват.

— Само след четири месеца? — учуди се Курц.

Секретарката размаха лакираните си нокти в сложен жест.

— Онова, което ни различава от останалите онлайн услуги за търсене на бивши гаджета от училище, е, че ти проследяваш някои от тези хора лично и им предаваш любовните писма.

— Аха. Е, и? — В този момент Курц разбра какво имаше предвид тя. — Искаш да кажеш, че това е целият пазарен дял в тази част на Западен Ню Йорк, Северна Пенсилвания и Охайо. Че не можем да прегледаме повече годишници в региона. Че се превръщаме в поредната онлайн агенция. Да, помислих и за това, когато ми хрумна идеята в затвора, но смятах, че ще продължи по-дълго от четири месеца.

Арлен се усмихна.

— Не се тревожи, Джо. Нямах предвид, че ще ни свършат годишниците или клиентите през следващите две години. Просто стигнахме до момента, в който постъпленията ни намаляват… или поне за твоята услуга от врата до врата.

— Значи… „Сватбени камбани“ — каза Курц.

— „Сватбени камбани“ — съгласи се секретарката.

— Предполагам, че това ще е някаква онлайн услуга за планиране на сватби. Освен ако не си решила да я предложиш като бонус пакет за редовните клиенти на „Суитхарт Сърч“.

— О, това може да го направим, но аз си го представям като пълна услуга за онлайн планиране на сватби. В национален мащаб. Дори в международен.

— Значи няма да доставям цветя в Ери, Пенсилвания, както правя сега с любовните писма?

Арлен изтръска пепелта от цигарата си.

— Не е нужно да участваш, ако не искаш, Джо. Само трябва да осигуриш парите, да станеш собственик на компанията… и да намериш нов офис.

Курц не обърна внимание на последното изречение.

— Защо са ти тридесет и пет хиляди долара? Това са доста проучвания.

Арлен му занесе папка с таблици и бележки. Не се отмести от бюрото му, докато той я разглеждаше.

— Виждаш ли, Джо, просто събирах информация от интернет и я слагах в един екселски файл — точно това правят днешните онлайн фирми за сватбени услуги — но после използвах част от постъпленията ни, за да създам нова база данни на „Оракул81“ и платих на „Ергос Бизнес Интелиджънс“, за да се разровят в базата данни на всички онези сватби, които други хора или компании са планирали.

Секретарката посочи няколко колони в таблицата.

— И voila!

Курц потърси модели в тези колони. Най-накрая забеляза един.

— Планирането на модерна сватба отнема от двеста и седемдесет до триста дни — констатира той. — Почти всички попадат в този диапазон. На другите известна ли им е тази информация?

Арлен поклати глава.

— Някои от хората, които планират сватби, го знаят, но не и няколкото онлайн компании. Моделът наистина се набива на очи, когато разгледаш целия масив от информация.

— Как твоите… нашите… „Сватбени камбани точка ком“ ще ни донесат много пари? — попита Курц.

Секретарката извади още няколко страници.

— Ще продължим да използваме инструмента на „Ергос“, за да анализираме този период от двеста и седемдесет до триста дни и да установим точно кога се случва всяка стъпка от операцията.

— Каква операция? — попита Курц. Арлен беше започнала да говори като някои банкови обирджии, които познаваше. — Една сватба не е ли просто сватба? Наемаш място, купуваш си рокля, изтърпяваш всичко?

Секретарката завъртя очи, издиша цигарен дим и изтръска пепелта от цигарата си в пепелника, който беше занесла на бюрото му.

— Виждаш ли това в началото? Всяка булка си търси рокля. Всяка булка трябва да си търси рокля. Ние предлагаме линкове към дизайнери, шивачи и дори към дизайнерски реплики.

— „Сватбени камбани“ не може да е просто няколко хиперлинка, нали? — попита Курц и се намръщи леко.

Арлен поклати глава и смачка цигарата си.

— Няма да е. Клиентите ни дават профил в началото и ние предлагаме пълен пакет услуги. Можем да се справим с всичко — с абсолютно всичко. От изпращането на поканите до избирането на свещеника. Другият вариант е клиентите ни да ни позволят да планираме част от сватбата и да ги свържем с правилните хора за възникнали проблеми… И в двата случая ще изкараме добри пари.

Секретарката си запали нова цигара и се зарови в купчината с листове. След малко посочи един подчертан ред на таблицата от 285 ден.

— Виждаш ли това, Джо? През първия месец трябва да намерят място за сватбата и за празненството. Ние разполагаме с най-голямата база данни и осигуряваме линкове към ресторанти, кръчми, хавайски курорти, дори църкви. Те ни дават своя профил и ние им отправяме нашите предложения, след което ги свързваме със съответните сайтове.

Курц се ухили.

— И ще получим подкупи от всяко от тези места… освен от църквите.

— Ха! — отвърна Арлен. — Сватбите са важен източник на приходи за църквите и синагогите. Ако искат да са част от „Сватбени камбани точка ком“ ще им се наложи да ни дадат част от печалбите. Няма място за преговори.

Курц кимна и погледна другите листове.

— Посочени са сватбени консултанти. Предпочитани местоположения за меден месец и отстъпки. Лимузини. Дори запазването на самолетни билети за роднините и младоженците. Цветя. Кетъринг. Осигурила си местни източници и линкове към всичко и всички плащат на „Сватбени камбани точка ком“. Яко. — Той затвори папката и ѝ я върна. — Кога ти трябват парите?

— Днес е четвъртък. В понеделник ще е супер.

— Добре. Ще имаш тридесет и пет хиляди в понеделник. — Курц взе палтото си от закачалката и пъхна полуавтоматичния си пистолет в колана. Оръжието му — .40-калибров SW99, който компанията „Смит и Уесън“ правеше по лиценз на модел Р99 на „Валтер“ с двойно действие — беше сравнително малко и леко. Курц разполагаше с десет патрона в магазина му и с резервен пълнител в джоба на палтото си. Предвид факта, че SW99 използваше сериозните .40-калиброви патрони „Смит и Уесън“ а не по-често срещаните 9-милиметрови, той смяташе, че двадесет патрона са му напълно достатъчни.

— Ще се върнеш ли в офиса преди уикенда? — попита Арлен, когато Курц отвори задната врата.

— Вероятно не.

— Мога ли да се свържа с теб по някакъв начин?

— Пробвай с електронната поща на Пруно през следващия час — отвърна той. — След това вероятно не. Ще ти се обадя тук, в офиса, преди уикенда.

— О, може да ми се обадиш също в събота или в неделя. Ще съм тук.

За съжаление, Курц вече беше излязъл и сарказмът ѝ не беше оценен.