Замръзване

30

Дона и Джейсън чакаха Джеймс Б. Хансън да се прибере у дома. Той ги успокои, като им говореше нежно, каза им да изведат кучето навън и им обясни, че няма как да е откраднато нещо важно от витрината му с оръжия. Установи как крадците са проникнали и напуснали дома му и слезе долу, за да огледа кабинета си.

Бяха откраднали всичко важно. Пред очите му се появиха черни точки и се наложи да седне на бюрото си, за да не припадне. Снимките му. Всичките 200 000 долара в брой. Дори бяха взели експлозивите му. Защо им бяха експлозиви на някакви си крадци?

Хансън имаше и други пари, разбира се — беше скрил 150 000 долара в труповете в хладилния склад. Други 300 000 беше внесъл в различни банки под различни имена в различни градове. Но това тук не беше малък проблем. Искаше му се да вярва, че този обир е просто съвпадение, но нямаше начин. Трябваше да разбере дали Джо Курц е изпипан крадец — все пак онзи, който беше преминал през две скъпи алармени системи и бе взривил сейфа, си разбираше от работата. Вероятно обаче беше някой, който работеше за или с Джон Уелингтън Фриърс. Всички последни събития сочеха за конспирация срещу Джеймс Б. Хансън. Кражбата на снимките не му оставяше никакъв друг избор освен да действа. Мразеше да няма друг избор.

Вдигна поглед и видя, че Дона и Джейсън надничаха в светая му светих.

— Уха, не знаех, че имаш толкова много оръжия — каза хлапето, зазяпало се в оръжейната витрина. — Защо не са ги откраднали?

— Хайде да се качим горе — каза Хансън и ги поведе към втория етаж.

— Доколкото виждам, нищо не е откраднато или преместено тук — констатира Дона. — Радвам се, че Диксън беше при ветери…

Хансън кимна и ги поведе към гостната с двете идентични легла. Направи знак на съпругата и доведения си син да седнат на едното. Той все още беше с палтото си и бръкна в джоба му.

— Съжалявам, че това се е случило — каза със спокоен, уверен и авторитетен глас. — Няма за какво да се тревожим. Знам кой го е направил.

— Така ли? — учуди се Джейсън, който като че ли никога не вярваше на изявленията на пастрока си. — Кой? Защо?

— Престъпник на име Джо Курц — отговори Хансън с усмивка. — Днес ще го арестуваме. В интерес на истината вече намерихме оръжието, което е използвал в още няколко подобни обира. — Той извади .38-калибровия револвер, който беше презаредил.

— Защо това оръжие е в теб? — попита Джейсън, който не звучеше особено убедено.

— Робърт — започна тъповато Дона, както винаги, — има ли нещо, което не е наред?

— Не, скъпа — отвърна Хансън и стреля от нивото на кръста си, като уцели съпругата си между очите. Тя падна на леглото и повече не помръдна. Хансън насочи револвера към доведения си син.

Джейсън не зачака да бъде застрелян. Скочи от леглото и реагира по-бързо, отколкото доведеният му баща предполагаше, че е способен. Хлапето го удари с цялата тежест на тялото си — подобно на хокеистите, които се блъскаха в преградата — преди Хансън да успее да насочи оръжието или да дръпне спусъка. Двамата се отдалечиха от леглото. Джейсън се опитваше да се докопа до оръжието, а пастрокът му — да го държи далеч от него. Ръцете на хлапето бяха по-дълги, но за сметка на това тежеше с близо тридесет килограма по-малко. Хансън използва тежестта на тялото си, за да се отърве от него и да го блъсне в дрешника. Двамата продължаваха да са на крака и да се борят за револвера. Джейсън хлипаше и ругаеше, а Хансън даваше всичко от себе си, за да му се съпротивлява, но сега се усмихваше, без дори да го знае. Забавляваше се с тази неочаквана опозиция. Кой да очаква, че този навъсен малък шибаняк ще е такъв сериозен противник?

Джейсън беше стиснал китката на Хансън в смъртоносна хватка, но освободи дясната си ръка, стисна я в юмрук и се опита да удари пастрока си в най-добрата холивудска традиция. Голяма грешка. Хансън го изрита с коляно в топките и го зашлеви по лицето с опакото на лявата си ръка.

Джейсън изрева и се сви, но продължи да стиска китката му в опит да отклони мерника му.

Хансън изрита краката на хлапето в сгъвките и то полетя към празното легло, като го повлече със себе си. Капитанът успя да извърти дулото на револвера, дори докато доведеният му син беше стиснал китката му с две ръце — задъхан и ругаещ. Хлапето набързо смени тактиката и започна да се моли.

— Моля те, недей, недей. Мамо, помощ. Не, не, не. Проклет да си…

Хансън се прицели по-добре и застреля Джейсън в гърдите.

Хлапето зяпна като риба на сухо, но продължаваше да стиска китката му в опит да избегне втори изстрел. Хансън натисна окървавените му гърди с коляно, извади последния въздух от дробовете му и освободи дясната си ръка от отслабващата хватка.

— Татко… — прошепна раненият тийнейджър.

Хансън поклати глава… не… опря дулото в челото му и натисна спусъка.

Задъхан, останал без въздух и разтреперан от борбата, той отиде в банята в гостната. Някак си беше успял да запази палтото и панталоните си чисти от кръвта и мозъка. Черните му обувки обаче бяха изпръскани. Използва една от сините кърпи, за да ги почисти, след което изми лицето и ръцете си и ги подсуши с друга кърпа.

В гостната беше истински хаос — дрешникът беше разместен, огледалото — счупено, а зелената кувертюра на едно от леглата бе намачкана под мъртвото тяло на Джейсън. Устата на хлапето още беше широко отворена, сякаш в мълчалив писък. Хансън отиде до прозореца и огледа положението навън, но всъщност не се тревожеше, че някой от съседите е чул нещо. Къщите бяха прекалено далеч една от друга и бяха изолирани благодарение на тежката зима.

Снегът се беше усилил, а небето на запад бе потъмняло. Диксън, ирландският им сетер, бягаше напред-назад на пътеката.

Хансън се почувства по-лек, с по-ясно съзнание и изпълнен с енергия, сякаш беше направил доста добра тренировка във фитнеса. Най-лошото се беше случило — откраднаха му куфара със сувенирите — но все още разполагаше с варианти. Джеймс Б. Хансън беше прекалено интелигентен, за да не разполага с резервни планове на резервните си планове. Беше изправен пред провал — един от най-страшните, които бе преживявал — но отдавна очакваше някой да открие, че се представя под фалшива самоличност, както и цялата поредица от псевдоними и престъпления. Един пластичен хирург беше готов да го преобрази в Торонто, след което да започне нов живот във Ванкувър.

Но първо трябваше да се погрижи за подробностите. Много лошо, че крадецът — Курц или някой друг — беше откраднал експлозивите му. Те щяха да опустошат тази част от къщата и на всеки екип от криминолози щяха да са му необходими седмици, дори месеци, за да разгадаят какво се беше случило тук. Но дори един обикновен пожар щеше да му осигури достатъчно време. Особено ако намереха и задължителното трето тяло в къщата.

Хансън въздъхна огорчен, че ще изгуби толкова много време, излезе навън, заключи вратата след себе си, качи се в големия си кадилак и потегли към хладилния склад. Там взе всичките пари от чувалите с трупове, избра тяло номер 4 от рафтовете, хвърли го в багажника на джипа си и пое към дома си, като гледаше да не превишава позволената скорост в този силен сняг. Мина покрай няколко снегорина, които чистеха, но почти нямаше движение по пътя. Явно Дона беше права, че училищата затварят рано днес.

Къщата беше в същото състояние, в каквото я беше оставил. Хансън прибра кадилака в гаража, пусна кучето Диксън вътре и затвори вратата на гаража, преди да понесе трупа нагоре по стълбите, да го извади от чувала и да го сложи на леглото до Дона. Трупът беше в дрехите, с които го бе убил преди две години, но Хансън отвори гардероба си и извади сако от туид, което никога не беше харесвал особено. Ръцете на мъртвия бяха замръзнали, затова само наметна сакото около раменете му. Също така си свали ролекса и го сложи на китката му. Сети се, че ще има нужда от часовник, затова свали този на Джейсън и го прибра в джоба на панталоните си.

Донесе петте туби с бензин, които държеше в гаража. Да изгори мястото сега и да си тръгне завинаги? Предпазливостта му казваше, че трябва да го направи, но все още имаше някои проблеми за разрешаване. Щеше да се нуждае от някои неща от къщата — навярно част от оръжията — но нямаше време, за да ги вземе сега.

Хансън остави тубите с бензин при Диксън в дневната. Внимателно заключи къщата, извади кадилака от гаража, затвори с дистанционното вратата му и потегли към центъра, за да подхвърли .38-калибровия револвер в хотелската стая на Курц.

Доналд Рафърти се радваше да се разкара от болницата.

Беше със счупена китка, с натъртвания на ребрата и корема и с превързана глава. Лекото сътресение все още му причиняваше адска болка, но беше наясно, че положението щеше да стане изключително тежко за него, ако не се разкараше бързо от болницата и от града.

Рафърти извади голям късмет с обвинението за сексуален тормоз над дете. Той възмутено отрече всичко пред ченгетата, когато го разпитаха, като отбеляза, че осиновената му дъщеря Рейчъл е като всички тийнейджъри — трудно се оправя с нея, тъй като постоянно лъже и обвинява другите за собствените си проблеми — и че не е направил нищо друго, освен да отиде на онази автобусна спирка късно през нощта, за да я прибере, след като беше избягала. Страхувал се, каза на ченгетата Рафърти, че взема наркотици. Двамата се скарали, защото на нея не ѝ харесвала идеята той да се ожени отново, макар че майка ѝ била мъртва вече от дванадесет години, и все още му била ядосана в колата, когато попаднал на поледица и автомобилът поднесъл на „Кенсингтън“.

Да, призна Рафърти пред ченгетата — макар и след като резултатите за алкохол в кръвта вече бяха излезли — той употребил алкохол същата вечер у дома — по дяволите, побъркал се от тревога за Рейчъл, защо да не удари няколко питиета — но какво трябвало да направи, след като му се обадила от автобусната спирка в 2:30 часа, да я остави ли? Не, пиенето не било причината за катастрофата — проклетата снежна буря и поледицата били виновни.

За негово щастие, когато Рейчъл дошла в съзнание в интензивното отделение, ченгетата разпитали и нея и тя оттеглила обвиненията си, че Рафърти се е опитал да я изнасили. Изглеждала объркана пред полицаите, явно от анестезията и болката от операцията. Но в крайна сметка се отказала от обвиненията, които отправила пред медиците, докато пожарникарите я вадили от останките на хондата.

Рафърти се почувства реабилитиран. Мамка му, въобще не беше направил опит да я изнасили. Просто момичето носеше пижама с два размера по-малка от нейния, когато слезе в кухнята, за да похапне торта, а той пиеше цяла вечер, разстроен от факта, че през следващите два уикенда нямаше да се види с Диди. Направи дребната грешка да застане зад Рейчъл, която стоеше пред плота, и да прокара ръце по набъбващите ѝ гърди, стомаха и бедрата.

Докато чакаше в салона на болницата таксито му да пристигне, Рафърти се възбуди при спомена въпреки болката и болкоуспокоителните. Съжаляваше, че пиклата беше изпищяла, бе се прибрала в стаята си и бе заключила вратата. Оказа се, че беше излязла през прозореца и слязла по перголата на гаража, а той стоеше като някакъв тъпанар в коридора и заплашваше да изкърти вратата от пантите ѝ, ако не се опомнеше. Рейчъл се беше качила на последния автобус от Локпорт до градската гара, но тогава осъзнала, че не разполага с необходимите пари да напусне Бъфало. Плачеща, премръзнала — успяла да си вземе само един пуловер — най-накрая му се обади. Този факт накара Рафърти да се усмихне. Момичето нямаше при кого другиго да отиде. Вероятно поради тази причина беше оттеглило обвиненията си. Ако искаше да има дом, трябваше да се прибере при него.

Принципно Рафърти щеше да се изправи пред обвинението си за шофиране в нетрезво състояние и да си понесе наказанието, но когато една от сестрите — не онази кучка Гейл Някаква си, която наглеждаше Рейчъл и го гледаше като амфибия, а другата, хубавичката — му каза, че брат му се е отбил да го види на сутринта след катастрофата, кръвта му буквално замръзна. Брат му излежаваше присъда в затвора в Индиана. От описанието на сестрата този човек много приличаше на Джо Курц.

Време беше да напусне града за известно време.

Рафърти се обади на Диди в Хамилтън, Онтарио, и ѝ каза да си докара целулитния задник тук, за да го вземе, но тя не можеше да си тръгне от работа преди пет часа и започна да му се оплаква от приближаващата от езерото буря, така че нямаше начин да я чака. Помоли сестрата да му повика такси, с което смяташе да отиде в Локпорт, да си опакова някои неща — включително онзи .357-калибров „Магнум“ който си купи, след като задникът Курц го заплаши — и да излезе в кратка ваканция. Рафърти съжаляваше, че Рейчъл е била наранена в катастрофата — не ѝ мислеше лошото, но ако не можеше да си държи езика зад зъбите за нещо толкова дребно, е, мамка му, вероятно същото щеше да се повтори в бъдеще и тя пак щеше да го изпорти на ченгетата. А той искаше само малко да я опипа, да я помачка, може би дори да му направи свирка, какво толкова, нямаше да ѝ отнеме девствеността. Рано или късно трябваше да порасне. Или пък не.

Един санитар се приближи до него в салона.

— Таксито ви пристигна, господин Рафърти.

Опита се да стане, но сестрата, която не харесваше, поклати глава и той седна отново в инвалидната количка.

— Политика на болницата — каза тя и го изведе навън под козирката.

Голяма работа, политика на болницата, помисли си Рафърти. Извеждат те извън сградата в инвалидна количка и след това трябва да се оправяш сам. Не им пукаше дали ще се прибереш у дома и ще пукнеш същия ден. Каквото ти е писано.

Таксиметровият шофьор дори не слезе, за да му отвори вратата или да му помогне да се качи на задната седалка. Типично. Грозната сестра го хвана с една ръка, докато се мъчеше да стане от инвалидната количка. Ранената му китка го болеше адски много и беше замаян. Сътресението беше по-лошо, отколкото си мислеше. Стовари се на задната седалка и си пое няколко дълбоки глътки въздух. Обърна се към сестрата, за да ѝ каже, че е добре, но тя вече се беше врътнала и буташе инвалидната количка обратно към болницата. Кучка.

За секунда Рафърти се замисли дали да не каже на шофьора да го закара в един от любимите му барове, може би в онзи на „Бродуей“. Навярно няколко питиета щяха да му помогнат много повече от онези гадни тиленоли, с които го тъпчеха. Реши обаче да не го прави. Първо, валеше много силен сняг и ако изчакаше прекалено дълго, щяха да затворят проклетите пътища. Второ, искаше да си вземе нещата и да е готов, когато Диди дойдеше. Нямаше време за пилеене.

— Локпорт — каза Рафърти на таксиметровия шофьор. — „Локъст стрийт“. Ще ти кажа пред коя къща да спреш.

Онзи кимна, пусна брояча и потегли под снега.

Рафърти потри слепоочията си и затвори очи за минута. Когато отново ги отвори, таксито вече беше на „Кенсингтън“, но пътуваше в грешна посока, към центъра, вместо на изток и после на север. Шибан идиот, помисли си Рафърти през главоболието си. Той почука на бронираното стъкло и отвори малкото прозорче по-широко.

Таксиметровият шофьор се обърна към него.

— Здрасти, Дони — поздрави го Курц.