Замръзване

23

Хансън не можа да се свърже с доктор Хауърд Конуей по телефона и това го обезпокои. Даже много го обезпокои. Замисли се дали да не прескочи до Кливланд, за да го провери — за да се увери, че дъртакът не е умрял или избягал — но просто нямаше време. Прекалено много неща се случваха прекалено бързо и още повече щяха да се случат още по-бързо през следващите двадесет и четири часа.

Отмени срещите си през останалата част от следобеда, звънна на Дона, за да ѝ каже, че скоро ще се прибере у дома, обади се на Брубейкър, за да провери дали не е намерил Курц в офиса или в дома му, после се обади и на Майърс, за да се увери, че наблюдава дома на секретарката, след което пое към един западнал индустриален хладилен комплекс до река Бъфало. Зад една изоставена мелница се намираха редица хладилни помещения — всяко от тях със свой собствен генератор — отдадени под наем на ресторантьори, месари и други, нуждаещи се от допълнителни фризери. Хансън беше наел такова още преди девет месеца, когато докара един хладилен камион от Маями.

Той отключи двата скъпи катинара, с които заключваше помещението, и влезе в него. Пет половинки от говеда висяха от куки. Беше планирал да използва едната от тях за партито, което смяташе да организира през юли в дома си в Тонауанда за детективите си и съпругите им, но май нямаше да е в Бъфало по това време. На задната стена бяха наредени високи телени стелажи, на които бяха сложени четири дълги найлонови чували с още замразено месо.

Хансън отвори онзи на средния стелаж. Господин Гейбриъл Кендал, петдесетгодишен, със същите височина, тегло и фигура като Джеймс Б. Хансън, се пулеше през скрежа върху очите му. Устните на трупа бяха сини и свити, замръзнали в позицията, в която доктор Конуей му беше направил дентална снимка в Кливланд предното лято. Всичките четирима мъже, складирани тук, бяха в сходно състояние. Хансън беше избрал Кендал за самоубийството на капитан Робърт Гейнс Милуърт и стоматологичният му картон трябваше да бъде подготвен.

Но това щеше да стане, ако успееше да се свърже с онзи дърт тъпак Конуей.

Доволен, че никой не беше влизал във фризера и не бе намерил съдържанието му, Хансън закопча чувала, заключи хладилното помещение след себе си и се прибра у дома с кадилака си. От гледката на висящото говеждо огладня. Използва мобилния си телефон, за да се обади на Дона и ѝ каза да зареже всякакви планове за вечеря, тъй като смяташе да изпече пържоли.

Домът на Гейл, зълвата на Арлен, се намираше на втория етаж на стара двуетажна къща на „Колвин авеню“, северно от парка. Тя беше разведена и караше двойна смяна в болницата. Арлен обясни, че зълва ѝ ще спи там и ще се прибере чак през късния следобед на следващия ден. Чудесно, помисли си Курц, когато секретарката му отключи вратата и поведе двама им с Пруно към страничното стълбище. Той огледа бежанците, които беше събрал горе — Фриърс прегръщаше нежно Пруно, сякаш старецът наркоман не вонеше като писоар, а Арлен все още носеше .45-калибровия пистолет в джоба на жилетката си. Въпреки всичките години като частен детектив, през които Курц ползваше Пруно за уличен информатор, секретарката му едва сега се срещаше с него и двамата бяха заети да се запознаят и да си разменят любезности. Джо — един самотник в живота — беше започнал да се чувства като Ной и си каза, че вероятно ще има нужда от по-голям кивот, ако бежанският му лагер продължаваше да расте.

Четиримата се разположиха в малката дневна. От близката кухня се носеха приятни миризми на готвено. От време на време Арлен ставаше, за да провери нещо и разговорът секваше до завръщането ѝ.

— Какво става, господин Курц? — попита Джон Уелингтън Фриърс, когато всички се събраха отново заедно като щастливо катеричо семейство.

Бившият частен детектив свали палтото си — в малкото жилище беше горещо — и разказа всичко, което знаеше за Джеймс Б. Хансън в ролята му на капитан Робърт Милуърт от отдел „Убийства“.

— Този зъболекар… Конуей… ти е признал това? — попита Пруно.

— Не с толкова много думи — отвърна Курц. — Но да приемем, че информацията е потвърдена от него.

— Предполагам, че животът на този доктор Конуей не струва кой знае колко вече — каза Фриърс.

Курц нямаше как да не се съгласи.

— Какво мислиш, Джо, как този Милуърт… Хансън… е направил връзката между господин Фриърс и теб? — попита Арлен.

— Не сме сигурни, че я е направил.

— Би било опасно да предполагаме нещо друго — каза цигуларят.

— Ще е глупаво — отвърна Пруно — да градим плановете си на предположения относно намеренията на врага… Трябва да преценим способностите му и да се подготвим според заключенията си.

— Е, Капитан Убийство е способен да впрегне целия полицейски участък в търсенето на господин Фриърс и останалите от нас — заяви Арлен.

Курц поклати глава.

— Не и без да рискува прикритието си. Не трябва да забравяме, че Хансън не е истинско ченге.

— Не е — съгласи се Фриърс. — Той е сериен изнасилвач и убиец на деца.

Всички млъкнаха за известно време след тези думи.

Най-накрая Арлен попита:

— Той може ли да ни проследи дотук, Джо?

— Съмнявам се. Не и ако Майърс не те е проследил.

— Не е — отвърна секретарката. — Уверих се, че никой не ни следи. Но ще станат подозрителни, когато утре не излезем от къщата ми с господин Фриърс.

— Или когато не пуснете лампите тази вечер — намеси се Пруно. Навън се стъмваше.

— Оставих осветлението в дневната на таймер, който използвам, когато съм на почивка — отвърна Арлен. — Сега е пуснато и ще изгасне в единадесет.

Курц, който изведнъж се почувства изтощен, се хвана за думата ѝ.

— Ти пък кога си ходила на почивка?

Секретарката му го изгледа. Той прие това като знак да се откаже.

— Трябва да върна една кола — каза Курц, стана и си взе палтото.

— Не и преди да си ял — спря го Арлен.

— Не съм гладен.

— Така ли? Кога за последно яде, Джо? Обядвал ли си?

Курц се замисли. Последно хапна кифла с кафе на онази отбивка на щатската магистрала по време на среднощното си пътуване от Кливланд. През целия ден не беше ял, а предната вечер не беше спал.

— Всички ще похапнем добре — каза Арлен с тон, който не търпеше възражения. — Направих много спагети, хляб и печено говеждо. Всички разполагате с около двадесет минути, за да се измиете.

— На мен ще ми трябва цялото това време — оплака се Пруно.

Курц се засмя, но старецът го изгледа, взе си парцаливия сак и отиде в банята с достойнство.

Семейството на Робърт Гейнс Милуърт — съпругата му Дона и четиринадесетгодишният му доведен син Джейсън — вечеряха като семейство всяка вечер, защото Джеймс Хансън знаеше, че е много важно семействата да се хранят заедно. Тази нощ храната им се състоеше от пържоли, салата и ориз. Дона пиеше вино. Хансън не употребяваше алкохол, но позволяваше на съпругите си да го правят, стига да е в умерени количества.

Докато се хранеха, Дона говореше за работата си в библиотеката. Джейсън пък за баскетбол и хокей на лед. Хансън ги слушаше и обмисляше следващия си ход в тази толкова интересна игра на шах, в която беше въвлечен. В един момент се усети, че оглежда трапезарията — картините, рафтовете в дневната, скъпите мебели и холандския порцелан. Щеше да е жалко всичко това да бъде погълнато от пожара. Но Джеймс Б. Хансън не поставяше материалното пред по-важните духовни ценности.

След вечерята щеше да слезе долу в кабинета си с мобилния си телефон, в случай че Брубейкър и Майърс му се обадеха, и да размишлява какво да направи утре и в предстоящите няколко дни.

Това беше една странна вечеря за Курц — хубава вечеря, с много спагети, печено, сос, истински хляб, полезна салата и кафе, но все пак странна. Отдавна не беше ял домашно приготвена храна с други хора. От колко време? Дванадесет години. Дванадесет години и един месец. Онази вечеря със Сам в дома ѝ, също ядоха спагети през онази нощ, с бебето, което вече прохождаше, седнало на висок стол — не в бебешки стол, защото нямаше табла пред него… как го беше нарекла Сам? „Младежки стол“. Малката Рейчъл си седеше в младежкия стол на масата, тракаше, дърпаше салфетката на Курц и бърбореше, докато Сам му разказваше за интересния случай, по който работеше — някаква изчезнала тийнейджърка; бяха замесени и наркотици.

Курц спря да яде. Само Арлен го забеляза, но побърза да извърне поглед.

Пруно се беше изкъпал и избръснал в банята. Кожата му беше зачервена и изглеждаше като попарена. Ноктите му пак бяха жълти и напукани, но не и мръсни, а оредяващата му сива коса — от която Курц беше виждал единствено някой и друг паднал кичур изпод шапката му — беше сресана назад. Той носеше костюм, който бе излязъл от мода поне преди двадесет години и вече му беше голям. Слабото му тяло се губеше в него, но също така бе чист. Как?, зачуди се Курц. Как този стар наркоман успяваше да запази костюма си чист, след като живееше в бърлога, направена от кашони?

Пруно — или „доктор Фредерик“, както се обръщаше Фриърс към него — изглеждаше по-стар, по-немощен и по-уязвим без защитните пластове мръсотия и парцали. Въпреки това старецът стоеше изправен на масата, докато се хранеше, пиеше, кимаше с глава, когато го питаха дали иска още храна, и говореше с Джон Уелингтън Фриърс със спокоен глас. Оказа се, че Фриърс е бил негов студент в Принстън. Картината наистина беше интересна — един възрастен мъж, който умираше от рак, и още по-старият му учител, облечен в своя раиран костюм, разговаряха за гения Моцарт, за Палестинската ситуация и за глобалното затопляне.

Курц поклати глава. Не си беше сипал вино, тъй като вече беше прекалено изморен, а искаше да е с трезв ум още няколко часа до завършека на този безкраен ден, но повече не можеше да изтърпи. Случващото се не беше просто нереално, то бе сюрреалистично. Нуждаеше се от питие.

Арлен отиде с него в кухнята.

— Зълва ти има ли някакъв алкохол в къщата? — попита той.

— В горния шкаф. „Джони Уокър“ с червен етикет.

— Ще свърши работа. — Курц си наля три пръста.

— Какво има, Джо?

— Нищо. Освен онзи полицейски капитан и сериен убиец, който ни е погнал всичките. Всичко е чудесно.

— Мислиш за Рейчъл.

Курц поклати глава и отпи от питието си. Двамата възрастни мъже се разсмяха на нещо в трапезарията.

— Какво смяташ да правиш по въпроса, Джо?

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид. Не можеш да я оставиш да продължи да живее с Доналд Рафърти.

Той сви рамене. Спомни си как скъса снимката на мъртвата дъщеря на Фриърс — Кристъл — и остави парчетата на надраната маса в „Блус Франклин“.

Арлен си запали цигара и взе една малка купичка, която да ползва за пепелник.

— Гейл не ми позволява да пуша в къщата ѝ. Ще побеснее, когато утре се прибере от работа.

Курц разгледа кехлибарената течност в чашата си.

— Какво ще стане, ако полицията не арестува Рафърти, Джо?

Той отново сви рамене.

— Или пък ако го направят? — Арлен не се отказваше. — И в двата случая Рейчъл ще е под заплаха. Ще я пратят при приемни родители? Саманта нямаше други роднини. Само бившият ѝ съпруг. Освен ако той има семейство, което да се погрижи за нея.

Курц си наля още един пръст от уискито. Единствените живи роднини на Рафърти бяха онази кучка майка му, която също беше алкохоличка и живееше в Лас Вегас, и по-малкият му брат, който лежеше в щатския затвор на Индиана за въоръжен грабеж. Знаеше всичко това, защото беше подслушвал телефонните им разговори.

— Ако отиде в някакъв временен приемен дом… — започна Арлен.

— Слушай — прекъсна я Курц и удари силно празната си чаша в плота, — какво, по дяволите, искаш да направя?

Секретарката му примига насреща му. Джо Курц никога не ѝ беше крещял през всичките години, в които работеха заедно. Тя издиша цигарен дим и изтръска пепелта в красивата малка купичка, която ползваше за пепелник.

— ДНК тест — отвърна тя.

— Какво?

— ДНК тестът ще докаже, че ти си бащата, Джо. Можеш да…

— Да не си се побъркала, мамка му? Бивш затворник, който е лежал за непредумишлено убийство? Бивш частен детектив, който никога няма да си върне разрешителното? Човек, който го очакват поне три смъртни присъди, ако го пипнат? — Курц се засмя. — Да, не виждам причина съдът да не ми присъди детето. Освен това не знам със сигурност дали аз съм…

— Недей — прекъсна го Арлен и вдигна пръст. — Не го изричай дори. Не се преструвай пред мен, че си го мислиш.

Курц отиде в малката дневна, взе си палтото и .40-калибровия „Смит и Уесън“, слезе по стълбите и излезе от къщата. Навън беше тъмно и отново беше завалял сняг.