Замръзване

4

Курц седеше в затъмнения и задимен клуб „Блус Франклин“ и си мислеше за информацията, която Пруно му даде за Анджелина Фарино, и какво можеше да означава тя. Мислеше си и за двамата детективи от отдел „Убийства“ в колата без отличителни знаци, които го проследиха дотук. Това не беше първият път, в който му се лепваха през изминалите няколко седмици.

„Блус Франклин“ се намираше на „Франклин стрийт“ малко по-надолу от „Рю Франклин Кофихаус“ и беше вторият най-стар клуб за блус и джаз в Бъфало. Обещаващите таланти се появяваха на сцената му по пътя си нагоре и след това се завръщаха без много шум, когато станеха известни изпълнители. Тази вечер щяха да се изявят един местен джаз пианист на име Коу Пиърс и квартетът му. Мястото беше наполовина пълно и хората бяха позаспали, но Курц се настани на обичайната си малка маса, която беше най-далеч от вратата, и седна с гръб към стената. Съседните маси бяха празни. От време на време собственикът и барман на заведението, Татко Брус Уолъс, и внучката му Руби идваха да си разменят някоя дума с него и да проверят дали не иска още една бира. Не искаше. Той беше дошъл заради музиката, а не заради пиячката.

Курц не очакваше приятелят на Пруно, господин Джон Уелингтън Фриърс, да се появи. Пруно като че ли познаваше всички в Бъфало — от десетината улични информатори, които използваше, докато работеше като частен детектив, бездомникът беше истински диамант — но се съмняваше някой от приятелите му да е достатъчно трезвен или представителен, за да дойде в „Блус Франклин“.

Анджелина Фарино. Освен Малкия Скаг — известен като Стивън или Стиви на семейството си — тя беше единственото оцеляло дете на мъртвия Дон Фарино. По-голямата ѝ сестра — споминалата се София Фарино — беше станала жертва на собствените си амбиции. Всички познати на Курц смятаха, че Анджелина се отвратила толкова много от бизнеса на семейство Фарино, че преди повече от пет години заминала за Италия, вероятно за да постъпи в метох. Според Пруно това не беше точно така. Очевидно оцелялата госпожица Фарино се оказала по-амбициозна от братята и сестра си и в действителност се върнала при семейството си в Сицилия, за да навлезе в престъпния бизнес, като същевременно защитила магистърска степен по специалност „Бизнес администрация“ в университет в Рим. Също така се омъжила два пъти, докато била там — първо за млад сицилианец от известна фамилия на Коза Ностра, който сам се напъхал в лапите на смъртта, а след това за възрастен италиански благородник, граф Пиетро Адолфо Ферара. Информацията за граф Ферара беше мъглява, а версиите — различни. Според една от тях той бил мъртъв, според друга се пенсионирал, а според трета станал отшелник. Може би се бяха развели с Анджелина, преди тя да се върне тук, но вероятно не бяха.

— Значи нашето местно гангстерско хлапе всъщност е графиня Анджелина Фарино Ферара? — беше попитал Курц.

Пруно бе поклатил глава.

— Не знам какъв ѝ е семейният статут, но изглежда, тя не е придобила тази титла.

— Много лошо. Звучи забавно.

След завръщането си в Америка преди няколко месеца, Анджелина поела ролята на посредник на Малкия Скаг, като платила на политици, за да осигури предсрочното му освобождаване през предстоящото лято, продала бездруго неизползваното имение в Орчард Парк, закупила нов имот близо до реката и — тази част направо срина Курц — започнала преговори с Емилио Гонзага.

Гонзага бяха другата второстепенна фамилия с отдавна отминала слава в Западен Ню Йорк и връзката между Гонзага и Фарино караше враждуващите Шекспирови семейства Капулети и Монтеки да изглеждат като любими братовчеди.

Пруно знаеше, че Тримата тъпаци са били изпратени след Курц.

— Щях да те предупредя, Джоузеф, но слухът стигна до улицата късно вчера. Явно госпожица Фарино се е срещнала с нещастното трио едва предния ден.

— Как мислиш, по инструкции на Малкия Скаг ли действа? — беше попитал Курц.

— Така се говори — бе отвърнал Пруно. — Носи се слух, че не е искала да плаща за това… или поне не е искала да плаща на такива некадърни изпълнители.

— За мое щастие, го е направила — беше казал Курц. — Скаг винаги е бил циция. — И се бе загледал в ледените кристали във въздуха. — Да си чувал кого смятат да изпратят след това?

Пруно беше поклатил прекалено голямата си глава, която се крепеше на мръсен пилешки врат. Ръцете му трепереха повече от хероиновия глад, отколкото от студа. И Курц се беше запитал за хиляден път откъде бездомният му приятел намира пари за зависимостта си.

— Подозирам, че следващия път ще инвестират повече пари — беше заявил мрачно Пруно. — Анджелина възстановява мускулната сила на Фарино, като води таланти от Ню Джърси и Бруклин, но очевидно не иска възкръсващата фамилия да бъде свързана с поръчването на убийството ти.

Курц не беше отговорил нищо. Мислеше си за един европейски наемен убиец, известен с прякора Датчанина.

— Рано или късно ще се сетят за старата поговорка — беше казал бездомникът.

— Коя? — бе попитал бившият частен детектив, като очакваше да му бъде отговорено на латински или гръцки. Неведнъж бе оставял Пруно и приятеля му, Татко Соул, да спорят на воля на класически езици.

— Ако искаш нещо да бъде свършено както трябва, свърши си го сам — беше отвърнал бездомникът и бе погледнал вратата на коптора си, защото явно искаше Курц да си върви.

— Имам един последен въпрос. Следят ме две ченгета от отдел „Убийства“ — Брубейкър и Майърс. Знаеш ли нещо за тях?

— Детектив Фред Брубейкър — ако мога да се изразя с жаргона на нашето време — много си пада по теб, Джоузеф. Той смята, че си отговорен за смъртта на неговия приятел и колега, подкупния бивш сержант Джеймс Хатауей от отдел „Убийства“, за когото никой не съжалява.

— Наясно съм — беше отвърнал Курц. — Имах предвид дали си чул Брубейкър да е завързал връзки с някоя от фамилиите.

— Не съм, Джоузеф, но това е само въпрос на време. Тези взаимоотношения бяха основен източник на доходи за детектив Хатауей, а Брубейкър винаги е бил глупав негов подражател. Иска ми се да имах по-оптимистични новини за теб.

Джо не беше отговорил нищо. Беше потупал треперещата ръка на стареца и си бе тръгнал от коптора.

Курц седеше в „Блус Франклин“, чакаше мистериозния господин Фриърс и се чудеше дали е съвпадение, че две ченгета от отдел „Убийства“ го следяха отново тази вечер.

Квартетът на Коу Пиърс тъкмо довършваше петнадесетминутна версия на All Blues на Майлс Дейвис — изпълнена със соло рифове в стил Оскар Питърсън, които позволиха на пианиста да се развихри — когато Курц забеляза един добре облечен чернокож мъж на средна възраст в другия край на заведението, запътил се към него. Джо, който все още не беше свалил късото си палто, пъхна ръка в десния си джоб и свали предпазителя на полуавтоматичния си .40-калибров пистолет.

Добре изглеждащият мъж застана до масата му.

— Господин Курц?

Джо кимна. Ако онзи посегнеше към оръжието си, щеше да му се наложи да стреля през палтото си, а не изгаряше от желание да простреля единствената си прилична връхна дреха.

— Аз съм Джон Уелингтън Фриърс — представи се чернокожият. — Предполагам, че общият ни познат, доктор Фредерик, ви е уведомил, че ще дойда тази вечер.

Доктор Фредерик?, помисли си Курц. Веднъж беше чул Татко Соул да нарича Пруно с това име, но смяташе, че то е малкото му име, а не фамилията.

— Сядайте — покани го Курц, без да отмества ръка от пистолета, който беше насочен към него под масата. Чернокожият се разположи с гръб към квартета, който тъкмо се оттегляше в почивка. — Какво искате, господин Фриърс?

Мъжът въздъхна и потърка изморено очите си. Той беше облечен в сив костюм от три части, който вероятно струваше няколко хиляди долара — Пруно беше прав за влечението му към елеците. Беше нисък човек с къса, къдрава черна коса и перфектно оформена къдрава брада — и двете бяха започнали да посивяват елегантно. Ноктите му бяха добре поддържани, а очилата му с рогови рамки бяха класически „Армани“. Часовникът му беше малък, непретенциозен и не изглеждаше скъп, но всъщност беше точно такъв. Не носеше никакви бижута. Този човек имаше интелигентното изражение на Фредерик Дъглас и У. Е. Б. Дюбоа3, които Курц беше виждал само на снимки, и на приятеля на Пруно — Татко Соул, който беше виждал на живо.

— Искам да намерите мъжа, който уби малкото ми момиченце — каза Джон Уелингтън Фриърс.

— Защо решихте да дойдете при мен? — попита Курц.

— Защото сте частен детектив.

— Не съм. Аз съм престъпник, който е освободен предсрочно за добро поведение. Нямам разрешително за частен детектив, нито пък някога отново ще получа такова.

— Но вие сте опитен детектив, господин Курц.

— Вече не съм.

— Доктор Фредерик каза…

— Пруно дори не знае кой ден сме днес.

— Той ме увери, че вие и партньорката ви, госпожица Филдинг, сте най-добрите…

— Това беше преди повече от дванадесет години — отвърна Курц. — Не мога да ви помогна.

Фриърс потри отново очи и бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Ръката на Джо все още беше на пистолета. Пръстът му остана на спусъка.

Мъжът извади малка цветна снимка и я плъзна по масата към Курц — на нея имаше чернокожо момиче на тринадесет или четиринадесет години, облечено в черен пуловер и със сребърно колие. Хлапето беше привлекателно и с приятен външен вид, а в очите му блестеше много по-жива версия на интелигентността на Джон Уелингтън Фриърс.

— Дъщеря ми, Кристъл — каза чернокожият. — Беше убита преди двадесет години. Мога ли да ви разкажа историята?

Курц не отговори.

— Тя беше нашето малко момиченце — продължи Фриърс. — На мен и на Марша. Кристъл беше умна и талантлива. Свиреше на цигулка… Аз съм концертиращ цигулар, господин Курц, и знам, че дъщеря ми беше достатъчно надарена, за да стане професионален музикант, но това дори не беше основният ѝ интерес. Тя беше поетеса — не просто редящ стихове юноша, а истинска поетеса. Доктор Фредерик потвърди това, а както знаете, той не беше само философ, но също така надарен литературен критик…

Курц продължи да мълчи.

— Кристъл беше убита преди двадесет години от човек, когото всички познавахме и на когото имахме доверие — колега от факултета. По онова време преподавах в Чикагския университет и живеехме в Еванстън. Джеймс Б. Хансън беше професор по психология. Той имаше семейство — съпруга и дъщеря на годините на Кристъл. Двете яздеха заедно. Купихме кон на дъщеря си — казваше се Дъсти — и го настанихме в една конюшня извън града, където Кристъл и Дениз, така се казваше момичето на Хансън, яздеха всяка събота, когато времето го позволяваше. Двамата с колегата ми се редувахме кой да ги кара дотам и ги изчаквахме, докато вземаха уроци по езда — един уикенд беше той, на следващия — аз.

Фриърс млъкна и си пое глътка въздух. Зад гърба му се разнесе някакъв шум и той се обърна да провери какво става. Коу и квартетът му се завърнаха на сцената и подхванаха бавна версия на Inchworm, която напомняше на стила на Патриша Барбър.

Фриърс се обърна отново към Курц, който беше вдигнал предпазителя на пистолета си, бе го оставил в джоба си и бе извадил и двете си ръце на масата. Не взе снимката на момичето, нито я погледна.

— През един от уикендите — продължи цигуларят, — Джеймс Б. Хансън дойде да вземе Кристъл и каза, че Дениз е болна и с температура, но било негов ред да ги кара и искал да го направи. Вместо да я закара в конюшнята, той я завел в гората в покрайнините на Чикаго, изнасилил я, измъчвал я, убил я и оставил голото ѝ тяло да бъде намерено от туристи.

Досега тонът на Фриърс беше спокоен и равен, сякаш рецитираше история, която не означаваше нищо за него, но сега млъкна за минута. Когато продължи отново, се усещаше, че гласът му — макар да не трепереше — е под известно напрежение.

— Може би се чудите, господин Курц, откъде сме толкова сигурни, че Джеймс Б. Хансън е извършителят на това престъпление. Е, той ми се обади, господин Курц. След като уби Кристъл, ми се обади от уличен телефон — това се случи преди влизането в употреба на мобилните телефони — и ми каза какво е направил. Каза ми също така, че се прибира у дома, за да убие съпругата и дъщеря си.

Квартетът на Коу Пиърс завърши с отнесената Inchworm и подхвана интерпретация на Flamenco Sketches, в която като гост музикант щеше да се изяви младият чернокож тромпетист Били Евърсол.

— Веднага се обадих в полицията — продължи Фриърс. — Те се насочиха към дома на Хансън в Оук Парк. Той успял да стигне пръв. Рейндж ровърът му бил паркиран отвън. Къщата горяла. След като пламъците угаснали, намерили телата на госпожа Хансън и Дениз — двете били застреляни в тила с едрокалибрен пистолет — и овъгленото тяло на Симънс Джеймс Б. Хансън. Идентифицирали трупа му по данни от стоматологичния му картон. Полицията заключи, че е използвал същото оръжие и върху себе си.

Курц отпи от бирата си и остави чашата на масата.

— Преди двадесет години.

— Без един месец.

— Явно вашият Джеймс Б. Хансън не е наистина мъртъв.

Джон Уелингтън Фриърс примига зад кръглите си очила „Армани“.

— Как разбрахте?

— Защо иначе ще се нуждаете от детектив?

— Ах, прав сте. — Чернокожият цигулар облиза устни и си пое нова глътка въздух.

Курц осъзна, че човекът изпитва силна болка — не просто екзистенциална и емоционална мъка, а сериозна физическа болка, каквато причиняваха тежките заболявания. Тази болка затрудняваше дишането му.

— Той не е мъртъв. Видях го преди десет дни.

— Къде?

— Тук, в Бъфало.

— Къде?

— На летището, втори терминал, ако трябва да бъда по-конкретен. Тъкмо си тръгвах от Бъфало — имах две участия в „Клайнханс Мюзик Хол“ — и щях да летя за „Ла Гуардия“. Живея в Манхатън. Вече бях минал през детектора за метали, когато го видях от другата страна на зоната. Носеше скъпа кафява кожена чанта и вървеше към изхода. Провикнах се след него, изрекох името му и се опитах да го догоня, но охраната на летището ме спря. Не можех да мина през детекторите за метал в обратната посока. Докато охраната ми позволи да го направя, вече беше станало късно.

— И сте сигурен, че е бил Хансън? — попита Курц. — По същия начин ли изглеждаше?

— Не — отвърна Фриърс. — Сега е с двадесет години по-стар и с петнадесет килограма по-дебел. Хансън винаги е бил едър мъж, играл е футбол в колежа в Небраска, но сега е още по-голям и по-внушителен. В Чикаго беше с дълга коса и имаше брада — все пак беше началото на осемдесетте години — а сега е с къса сива коса, подстригана като на военен, и е гладко избръснат. Не, човекът, когото видях, въобще не приличаше на Джеймс Б. Хансън от Чикаго отпреди двадесет години.

— Но сте сигурен, че е бил той?

— Напълно.

— Свързахте ли се с полицията на Бъфало?

— Разбира се. Прекарах няколко дни в разговори с различни хора. Мисля, че един от детективите наистина ми повярва. Но не съществува Джеймс Хансън в указателя на Бъфало. Няма човек с това име и с неговото описание в някой от местните университети. Няма и такъв психолог. А случаят на дъщеря ми официално е затворен. Не можеха да направят нищо.

— Какво искате да направя аз? — попита Курц с тих глас.

— Ами искам…

— Да го убия?

Джон Уелингтън Фриърс примига и главата му се стрелна назад, сякаш беше ударен.

— Да го убиете? За бога, не. Защо го казахте, господин Курц?

— Този човек е изнасилил и убил дъщеря ви. Вие сте професионален цигулар и очевидно вадите добри пари. Можете да си позволите да наемете всеки лицензиран частен детектив — дори цяла агенция, ако желаете. Защо ви е да идвате при мен, освен ако не искате онзи да бъде убит?

Фриърс отвори уста, но бързо я затвори.

— Не, господин Курц, не сте ме разбрали правилно. Доктор Фредерик е единственият човек, когото познавам добре в Бъфало — очевидно в момента преживява труден период в живота си, но интелигентността му не може да бъде помрачена от това тъжно стечение на обстоятелствата — и той ви препоръча като детектив, който може да намери Хансън. Също така сте прав за финансовото ми състояние. Ще ви възнаградя много щедро, господин Курц. Много, много щедро.

— Ако го намеря? Какво ще правите с него, господин Фриърс?

— Ще го предам на полицията, разбира се. Ще остана в хотел „Шератон“ на летището, докато този кошмар не приключи.

Курц изпи бирата си. Коу свиреше блусарска версия на Summertime.

— Господин Фриърс, вие сте много цивилизован човек.

Чернокожият мъж намести очилата си.

— Значи ще се заемете със случая, господин Курц?

— Не.

Фриърс примига отново насреща му.

— Не?

Цигуларят постоя мълчаливо известно време, след което стана.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Курц. Съжалявам за безпокойството.

Фриърс тръгна да си върви и дори направи няколко крачки, когато Курц извика името му. Мъжът спря и се обърна, а на красивото му и изпълнено с болка лице се изписа нещо подобно на надежда.

— Да, господин Курц?

— Забравихте си снимката. — Той вдигна фотографията на мъртвото момиче.

— Задръжте я, господин Курц. Може да съм останал без Кристъл и съпругата си, която ме напусна три години след смъртта на дъщеря ни, но разполагам с много снимки. Задръжте я. — Фриърс се обърна и си тръгна от „Блус Франклин“.

Внучката на големия Татко Брус, Руби, дойде при него.

— Татко ми каза да ти предам, че двете ченгета, които бяха паркирали на улицата, са си тръгнали.

— Благодаря ти, Руби.

— Искаш ли още една бира, Джо?

— Дай ми едно уиски.

— Имаш ли някакви предпочитания?

— От най-евтиното — отвърна Курц.

Руби се върна на бара, а той вдигна снимката, накъса я на малки парченца и ги хвърли в пепелника.