Замръзване

31

Хансън пътуваше към „Ройъл Делауеър Армс“, за да подхвърли .38-калибровия револвер в хотелската стая на Курц, когато мобилният му телефон иззвъня. Зачуди се дали да вдигне — животът на капитан Робърт Милуърт беше към своя край — но реши, че ще е по-добре да отговори; не искаше хората в участъка да забележат отсъствието му поне още двадесет и четири часа.

— Хансън? — попита мъжки глас. — Джеймс Б. Хансън?

Капитанът не отговори, но отби кадилака встрани на пътя. Това беше гласът на Джо Курц. Сигурен беше, че е той.

— Милуърт тогава? — продължи онзи, като не се спря с последното име, а изброи още няколко, които Хансън беше използвал през годините.

— Курц? — попита най-накрая капитанът. — Какво искаш?

— Не е важно какво искам аз, а какво навярно искаш ти.

Изнудване, помисли си капитанът. В крайна сметка ставаше въпрос за изнудване.

— Слушам те.

— Така и предположих. Куфарът ти е у мен. В него има интересни неща. Помислих си, че сигурно ще си го искаш обратно.

— Колко?

— Половин милион долара — отвърна Курц. — В брой, разбира се.

— Какво те кара да мислиш, че разполагам с толкова много пари в брой?

— Предположих, че онези 200 000 долара, които освободих от сейфа ти днес, са само върхът на айсберга, господин Хансън. Много от хората, за които си се представял, са печелили доста пари — брокер, агент на недвижими имоти, пластичен хирург. За бога, със сигурност ги имаш.

Хансън се усмихна. Бездруго не му харесваше идеята да остави Курц и Фриърс живи, след като се изпареше.

— Да се срещнем. Имам сто хиляди долара в брой в мен.

— До скоро, господин Хансън.

— Почакай! — Тишината от другата страна на линията му подсказа, че Курц все още не е затворил. — Искам Фриърс.

Тишината се проточи.

— Това ще ти струва още двеста хиляди — отговори най-накрая Курц.

— Единственото, което мога да събера в брой, са триста хиляди.

Курц се засмя. Звукът не беше никак приятен.

— Какво пък, по дяволите. Защо не? Добре, Хансън. Ще се срещнем на изоставената гара на Бъфало в полунощ.

— Полунощ е прекалено късно… — започна капитанът, но онзи вече беше затворил.

Остана до бордюра още минута и се загледа в чистачките, които се бореха със силния сняг, като се опита да не мисли за нищо, за да позволи на неутралното дзен състояние да изпълни съзнанието му. Невъзможно му беше да изчисти всичкия шум — тези събития… те продължаваха да валят отгоре му като снега. Хансън не беше играл турнирен шах от години, но тази част от съзнанието му отново се беше активизирала. Фриърс и Курц — приемаше ги като екип, партньори, един опонент с две лица — бяха направили тази партия много интересна и сега пред него стояха следните варианти — да се махне и да остави фигурите на дъската по средата на играта, да събори всички фигури със замахване на ръката си или да ги бие на собствената им игра.

Досега екипът Фриърс-Курц се беше впуснал в нападение дори когато Хансън смяташе, че той прави това. Някак си бяха попаднали на настоящата му самоличност — вероятно заслугата за това беше на Джон Уелингтън Фриърс — и ходовете им след това бяха достатъчно предвидими. Обирът в дома му — чрез който се бяха сдобили с доказателствата си — беше шокиращ, но сега като се замислеше, бе също така напълно предвидим. Те още не бяха отишли в полицията. Това означаваше едно от три неща: а) екипът Фриърс-Курц искаше да го убие, б) Курц можеше да действа зад гърба на Фриърс, за да го изнудва и в действителност да му каже къде се намира чернокожият цигулар, когато му бъдеше платено, или в) екипът Фриърс-Курц искаше да го убие и да вземе парите от изнудването.

Доколкото Хансън помнеше, чернокожият цигулар Джон Уелингтън Фриърс беше прекалено възпитан. Едва ли дори двадесетте години от смъртта на дъщеря му го бяха подготвили за убийство. Със сигурност щеше да предпочете да го предаде на съответните власти. Хансън също така си спомни, че Фриърс често използваше именно тази фраза — „съответните власти“ — по време на политическите им дискусии в Чикагския университет.

Това оставяше Курц. Вероятно бившият затворник ръководеше шоуто, като не се съобразяваше с протестите на Фриърс. Навярно Курц беше потърсил помощ от Фарино. Хансън обаче беше наясно колко ограничено беше влиянието на фамилията в това ново хилядолетие — почти не съществуваше такова — след като старият дон бе мъртъв, ядрото на фамилията беше разпръснато, а онзи наркоман Малкия Скаг лежеше в „Атика“. Хансън разполагаше с информация, че Фарино бяха наели няколко нови човека, но те не бяха нищо особено — касиери, няколко телохранители, счетоводители. Гонзага беше единствената силна фамилия в Бъфало.

Курц беше поискал половин милион долара плюс бонус за Фриърс, които определено бяха достатъчно, за да си осигури помощта на Фарино, но Хансън подозираше, че опонентът му е прекалено алчен, за да дели с някого. Вероятно дъщерята на Фарино, Анджелина, осигуряваше на Курц логистична помощ, без да е запозната с цялата ситуация. Тази теория му се струваше много логична.

Мога да се махна още сега, помисли си Хансън. Мислите му работеха в ритъма на чистачките на колата му. Мога да подхвърля револвера, да се обадя анонимно на 911, за да посоча с пръст убиеца на старицата в Чийктуага, и да си тръгна веднага. Това щеше да е вариантът, в който със замахване на ръката щеше да разчисти шахматната дъска, и имаше нещо елегантно в него. За кого се мисли този Курц?, беше въпросът, който веднага му изникна в главата. С опита си за изнудване бе издигнал играта до ново и много по-лично ниво. Ако Хансън не доиграеше партията, сам щеше да събори пораженски царя си. Онзи болен човек Фриърс и този социопат и бивш затворник се опитваха да го победят в собствената му игра.

Няма да стане, мамка му, помисли си той и веднага изрече умилостивяваща молитва към Спасителя.

След това пое на запад и се качи на магистралата в посока север към реката.

Курц отиде на пустата алея до „Алън стрийт“, паркира таксито до линкълна, прехвърли Рафърти от таксито в багажника на линкълна, а таксиметровия шофьор със запушена уста и с превръзка на очите от линкълна в таксито, след което се обади на Хансън, докато караше към пентхауса на Фарино. Имаше нещо в спокойния и мазен глас на Джеймс Б. Хансън, което накара главата му да тупти от болка.

Стигна до „Марина Тауър“, остави Рафърти в багажника и се качи с асансьора. Всички обядваха и Курц се присъедини към тях. Анджелина беше казала на готвача, прислужниците и счетоводителите от единадесетия етаж да си вземат почивен ден — за да нямат проблеми с бурята след това — така че шарената шайка в пентхауса си беше приготвила чили по рецепта на Джон Фриърс, различни видове сирена, хубава франзела, тортила чипс и горещо кафе. Анджелина предложи вино, но никой не беше в настроение за него. Курц беше по-навит за няколко чаши уиски, но реши да ги пропусне, докато не свършеше задачите за деня.

След обяда излезе на студения и ветровит западен балкон, за да си прочисти главата. След няколко минути Арлен се присъедини към него и запали цигара „Марлборо“.

— Можеш ли да повярваш, Джо? Тя е дъщеря на дон на мафията, но не позволява да се пуши в апартамента ѝ. В какво се превръща Коза Ностра?

Курц не отговори. Небето на северозапад беше черно като изтъкано от нощ покривало, пъплещо към града. Лампите на пристанището и алеите вече бяха пуснати.

— За Рафърти ли мислиш? — попита секретарката.

Курц кимна.

— Може ли да поговорим за Рейчъл, Джо?

Той нито отговори, нито я погледна.

— Гейл каза, че днес има известно подобрение. Държат я упоена през повечето време и я наблюдават да не направи инфекция заради отстранения бъбрек. Дори да има драстично подобрение при нея, пак ще минат няколко седмици — може би около месец и половина — преди да я изпишат от болницата. След това ще се нуждае от специални грижи у дома.

Курц я погледна.

— Аха? И?

— Знам, че няма да позволиш Рейчъл да бъде пратена в приемно семейство, Джо.

Нямаше нужда да отговаря, за да покаже, че е съгласен с това.

— Познавам те от много време и знам, че не си от хората, които се церемонят. Добър пример е тази ситуация с Хансън. Никога не се церемониш. Сега обаче трябва да го направиш.

— Как? — По лицето му падаха малки ледени капчици.

— Аз не мога да стана настойница на Рейчъл… Вече имах свое дете, дадох всичко от себе си в отглеждането му и после скърбих за смъртта му. Но Гейл винаги е искала да има дете. Това беше една от основните причини двамата с Чарли да скъсат… тази и фактът, че Чарли беше пълен задник.

— Гейл… да осинови Рейчъл? — Гласът на Курц беше напрегнат.

— Не е нужно да е пълно осиновяване — каза Арлен. — Рейчъл е на четиринадесет. Има нужда от назначен от съда настойник, докато навърши осемнадесет. Този вариант ще е перфектен за Гейл.

— Гейл е неомъжена.

— Това не е от толкова голямо значение за настойниците. А и тя има приятели в социалните служби и в „Ниагара Фронтиър Адопшън Опшън“ и познава някои адвокати, които се занимават с детски права. Зълва ми е отлична медицинска сестра — помниш, че специалността ѝ е детска хирургия — и разполага с много свободно време.

Курц погледна приближаващата буря.

— Ще можеш да прекарваш време с нея, Джо. С Рейчъл. Ще имаш възможност да я опознаеш. И тя да те опознае. Един ден ще ѝ разкажеш…

Курц я погледна. Арлен млъкна, дръпна си от цигарата и срещна погледа му.

— Кажи ми, че ще си помислиш за това, Джо.

Той влезе обратно в пентхауса през плъзгащите се врати.

Хансън мина по моста за Гранд Айлънд и се насочи към имението на Емилио Гонзага. Охранителите на портата се изумиха, когато им показа значката си и им каза, че е дошъл, за да се види с господин Гонзага. Те комуникираха с главната къща по портативни радиостанции, претърсиха го обстойно, за да се уверят, че не носи подслушвателни устройства, отнеха му служебния глок — той беше скрил .38-калибровия револвер под предната седалка — качиха го в черен „Шевролет Събърбън“ и го заведоха в главната къща, където го претърсиха отново и го оставиха да чака в голяма библиотека, където имаше стотици подвързани с кожа книги, които изглеждаха неотваряни. Двама бодигардове — единият беше азиатец с абсолютно празно изражение на гладкото си лице — стояха до стената в другия край с отпуснати до телата си ръце.

След малко Гонзага влезе в помещението с кубинска пура в уста. Хансън се изуми колко грозен беше този дон на средна възраст. Приличаше на крастава жаба, превърната в човек, с устата на Едуард Г. Робинсън15, но лишен от хумора.

— Капитан Милуърт.

— Господин Гонзага.

Никой от двамата не протегна ръка, за да се ръкуват. Гонзага остана прав, а Хансън — седнал. Гледаха се един друг.

— Желаете ли нещо, детектив?

— Трябва да говоря с вас, дон Гонзага.

Високият грозен мъж направи жест с пурата си.

— Плащали сте на предшественика ми — започна капитанът. — Изпратихте ми чек миналия декември. Дадох го за благотворителност. Нямам нужда от парите ви.

Гонзага повдигна една от гъстите си черни вежди.

— Дошли сте в шибаната снежна буря, за да ми кажете това?

— Дойдох в тази снежна буря, за да ви кажа, че имам нужда от нещо по-важно и че мога да ви дам друго, още по-добро.

Гонзага зачака. Хансън погледна телохранителите. Мафиотът сви рамене и не им каза да се махнат.

Капитанът извади снимка на Джо Курц, която беше взел от досието му.

— Искам този човек мъртъв. Или ако трябва да бъда по-конкретен, имам нужда от помощ, за да го убия.

Гонзага се усмихна.

— Милуърт, ако носите подслушвателно устройство, което хората ми някак си са пропуснали, ще ви убия собственоръчно.

Хансън сви рамене.

— Претърсиха ме два пъти. Нямам никакви подслушвателни устройства. Но дори да имам, казаното от мен е престъпление само по себе си — да ви увещавам да ми станете съучастник в убийство.

— Говорим и за подвеждане — добави Гонзага. Начинът, по който говореше донът, накара Хансън да си помисли, че човешкият език не му беше роден.

— Да — съгласи се капитанът.

— Какво ще получа аз при тази хипотетична взаимна услуга, детектив Милуърт?

— Всъщност съм капитан Милуърт — отвърна Хансън. — От отдел „Убийства“. И ще получите дългогодишни услуги, които иначе не можете да си купите.

— В какво ще се състоят те? — попита Гонзага, като с този си въпрос искаше да отбележи, че вече получаваше всяка една услуга, която полицията на Бъфало можеше да му предложи.

— В безнаказаност.

— Без… какво? — Емилио Гонзага извади голямата пура от устата си и на Хансън му заприлича на жаба, която се бореше с лайно.

— В безнаказаност, дон Гонзага. Не само че няма да бъдете арестуван, когато извършите убийство, но няма да бъдете подлаган също така на сериозни разследвания. Ще имате карта, която ви пази от затвора, без дори да съществува опция да влезете в него. И не говоря само за отдел „Убийства“, но и за „Наркотици“, „Порок“… всички по веригата.

Гонзага запали отново пурата си и сбръчка чело. Той беше от хората, които обичаха да се правят, че мислят. Най-накрая Хансън видя, че лампичката над главата на жабока светна, когато осъзна какво му се предлага.

— Ще пазарувам само от едно място — каза донът.

— А аз ще бъда вашият доверен „Уолмарт“ — съгласи се капитанът.

— Значи сте адски сигурен, че ще станете началник на полицията?

— Несъмнено — каза той и побърза да добави, когато челото на жабока се сбръчка отново: — Няма никакво съмнение, сър. Междувременно ще се погрижа отдел „Убийства“ да не започва никакво разследване срещу вас.

— В замяна на убийството на един човек?

— В замяна на помощ за убийството на един човек.

— Кога?

— Ще се срещна с него на старата гара в полунощ. Това означава, че ще е там около десет часа.

— Този тип ми изглежда адски познат, но не мога да се сетя откъде — каза Гонзага, когато погледна снимката отново. — Мики.

Азиатецът се отлепи от стената.

— Познаваш ли този тип?

— Това е Хауърд Конуей. — Гласът на мъжа беше спокоен като походката му и много тих, но от думите му на Хансън му се замая главата и за втори път през този ден видя черни точки пред очите си.

Курц си е играл с мен. Ако знае името на Хауърд, значи вече го е убил. Но защо го е казал на Гонзага? Дали не бяха предвидили и този ход?

— Аха — отвърна Гонзага. — Новият шибан бодигард на Анджи Фарино. — Той размаха снимката пред Хансън. — Какво става тук? Защо сте погнали тази птичка от „Рейфърд“?

— Той не е бивш затворник от „Рейфърд“ — отвърна спокойно капитанът и примига няколко пъти, за да изгони черните точки, но в същото време се опитваше да не изглежда обезпокоен. — Той е бивш затворник от „Атика“ на име Джо Курц.

Донът погледна азиатеца.

— Курц. Курц. Къде сме чували това име, Мики?

— Преди да изчезне, Лео, нашият човек в лагера им, ни каза, че Малкия Скаг е дал малко жълти стотинки, за да убие бивш частен детектив на име Курц — обясни бодигардът, без да проявява пресилена почтителност към Гонзага.

Донът сбръчка още повече чело.

— Защо ѝ е на Анджи да наема някакъв тип, който брат ѝ иска да затрие?

— Тя си има собствени планове — отвърна Хансън. — И се обзалагам, че вие не влизате в тях, господин Гонзага.

— Колко човека ви трябват? — изсумтя донът.

— Нямам претенции. Колкото по-малко, толкова по-добре. Искам обаче да са най-добрите. Нуждая се от гаранция, че Курц — и всеки, който доведе със себе си — няма да напуснат онази гара живи. Разполагате ли с толкова добри хора, че да можете да ми дадете такава гаранция?

Емилио Гонзага се усмихна широко и показа големи конски зъби, които приличаха на пожълтяла слонова кост.

— Мики?

Мики Кий не се усмихна. Но кимна.

— Курц каза полунощ, но ще е там по-рано — обясни Хансън на убиеца. — Аз ще отида в осем с още двама мъже. Ще е тъмно в онази гара. Гледай да не ни сбъркаш с Курц. Можеш ли да стигнеш дотам в тази буря?

Емилио Гонзага извади пурата и се разсмя, а от устата му захвърча слюнка.

— Мики има шибан „Хамър“.