Завладяването на Америка

12

Барди се събуди доста рано, но се чувстваше напълно отпочинал. След като привърши сутрешния си тоалет, той слезе в трапезарията на къщата, която не се отличаваше много от предишната, а там вече го очакваха Рок и Горо. Беше ясно, че той изобщо не можеше да им бъде конкурент по ранобудност. Докато закусваше, при тях пристигна генерал Дого и докладва, че нощта отново е минала без произшествия, което при всички случаи беше добра новина. Но той трябваше да съобщи и лошата.

— Колко хора изгубихме? — попита го кралят загрижено.

— По-малко от предишния път. Само четиридесет и осем бойци. С тях общите ни загуби достигнаха осемстотин двадесет и пет човека.

— Много са — намръщи се кралят. — Почти една четвърт от състава на армията, с която тръгнахме.

— Ние водим война — намеси се Рок, — това е неизбежно.

— Но едва сме я започнали — възрази Барди. — Ако продължаваме така, докъде ще стигнем? Досега сме завладели само две селища.

— Кортес от моя свят го е направил с много по-малък състав. Все още разполагаме с почти три хиляди бойци — отбеляза приятелят му.

— Когато испанците стъпили на американския бряг, обстоятелствата са били съвсем различни. Не са ги посрещнали враждебно и Америка не е се оказала завладяна от атланти. Ако не присъстваха на тази територия, досега да сме постигнали много по-големи военни успехи. Тези дребни човечета извънредно много ни мътят водата и се налага да изберем нова тактика.

— Каква? — попита Рок.

— Може би трябва да предприемаме предварителна артилерийска подготовка. Да приложим тактиката на изгорената земя.

— Ще загиват много невинни хора от гражданското население — обади се Горо.

— Какво друго можем да направим, за да намалим загубите си? Да не би да предлагаш нещо друго?

— Не знаех, че си толкова кръвожаден. Няма ли да е по удачно да унищожаваме първопричините.

— Накъде биеш? — запита го кралят. — Бъди по-ясен.

— Ако бойците на врага не бяха зомбирани, едва ли щяха да се сражават с такава ярост. Трябва да ги обработим психически и да премахнем внушеното в съзнанието им. Ако успеем да ги превърнем в нормални и кротки хора, те ще изгубят бойния си апетит и атлантите ще се принудят да отидат там, откъдето са дошли.

— И кой ще го направи?

— Не гарантирам пълен успех, но ние с Дасо можем да се опитаме. Разполагаме с два преобразувателя, ако обединим усилията си, току-виж нещо се получило. Гопо ти беше споменал за някакъв мощен излъчвател, но аз не вярвам той принципно да се отличава от действието на тези пирамидки. Атлантите не разполагат с друга технология, освен с използването на тайнствените си кристали. Впрочем дай ми втория преобразувател, който разбрах че си задигнал от местния храм. Ще ми потрябва да се упражнявам. На теб съвсем не ти е нужен.

— Действително, масирания обстрел на дадено селище ще доведе до жертви всред мирното население. Но това е възможно да се избегне по друг начин — сети се Барди.

— Как? попита Рок.

— Като първоначално сриваме до основа храма, който служи за команден център на атлантите.

— Забрави ли, че той се намира в подземие? За да го унищожиш е необходима малка атомна бомба. А засега разполагаме само с гюллета.

Рок имаше право и кралят се ядоса за неудачното си предложение.

— Тогава ще опитаме нещо друго. Например ще преминем към диверсионна дейност чрез провеждане на секретни операции. Една от двуколките е пълна с динамитни шашки, учените от Университета успяха да ги произведат известно количество преди да се качим на корабите.

— Защо не го каза досега? — разсърди се Рок.

— Защото не бяха в наличност. Наредих да ги доставят заедно с оръдията и мортирите, знаеш, че по-рано щяха да бъдат излишни. Освен това, ти също не ми каза, че са ти останали от «лимонките». Можеше да ми дадеш поне една две, за да ги окача по колана си.

— Извинявай за пропуска ми — измънка приятелят му. — Но динамитът не е барут. Трябваше да се сетиш да го изпробваме дали действа.

— Сега аз моля за извинение, не съобразих — каза Барди. — Може и да имаш право, но вече късно да го проверим.

— Как виждаш провеждането на секретните операции? — върна се Рок към предишното предложение. — Предложението е доста рационално.

— Ще трябва да сформираме поне два диверсионни отряда, съставени от смели и съобразителни мъже. Трябва да са майстори в боравенето с хладно оръжие и арбалети, защото действията им ще бъдат безшумни, поне до момента, в който трябва да взривяват вратите на храмовете, разбира се, ако това се наложи. След като нахлуят в тях, ще влизат в подземията им по-нататък всичко е ясно. Ще ги научим да боравят с динамита и да се пазят от взривовете. Дого, как ти се струва тази идея?

— Чудесна като замисъл, Ваше Величество. Само не зная от как ще подберем групата за диверсии. Повечето от бойците показват почти еднакви военни умения, а те не са твърде високи.

— Забрави ли за иберийците и витангите? Самият ти каза, че имат много по-добри бойни качества. Разбери се по този въпрос с Басото и Ерик. Впрочем каква е числеността на техните загинали в битките?

— Само трима бойци — отвърна Дого и се изчерви, после реши да смени неприятната тема. — Но ако им предложа замисленото от теб, и двамата ще поискат по-високо заплащане за хората си. Бойците от диверсионните групи ще бъдат подложени на повишен риск.

— Пазари се с тях. Знаеш, че хазната на Обединеното Кралство е богата, но не и бездънна. Отивай!

Докато излизаше, Дого се размина с Малона, Дасо и децата, които влизаха в трапезарията. Горо повика с пръст ученика си да седне до него и докато младежът се хранеше, започна да го занимава с новата си идея. Малона седна на обичайното си място в другия край на масата и хвърли към Барди един от опасните си погледи, които веднага зачервиха лицето му. Викто и Нилс се нахвърлиха върху храната като не видели, младите им организми искаха да растат и да се покриват с мускули.

— Малона, след като се нахраниш, желая да поговоря със собственика на къщата.

— Тъй вярно, Ваше Величество — леко го подигра младата жена. — Искането ще бъде изпълнено, въпреки че още нямам определено заплащане на труда ми — добави тя с привидно сериозен тон.

— Защо, искаш ли?… — не се доизказа кралят, защото видя саркастичната усмивка на Рок и разбра, че го поднасят.

Когато Малона приключи със закуската, двамата тръгнаха към горния етаж, където се намираше стаята на собственика на къщата. Казваше се Кетцотлак и името му беше донякъде трудно за произнасяне. Той ги прие и вероятно беше очаквал визитата им, защото бе разположил ниската масичка в средата на стаята си, беше сложил върху нея купички и кана с ободрителната напитка, и бе наредил по пода няколко възглавници. Едва сега предназначението на голямото им количество се изясни на краля — върху тях се сядаше. Когато не се употребяваха за тази цел, те се поставяха да украсяват матраците.

— Добър ден, уважаеми стопанино — започна кралят и изчака Малона да преведе. — Разбираш, че не съм дошъл с лоши намерения и искам да ми дадеш сведения за тези, които ви управляват.

Кетцотлак започна да говори задъхано и девойката едва смогваше да превежда, но в общи линии се справяше отлично. Барди разбра, че преди триста луни (около двайсет и няколко години), в Поктатлек (така се наричаше селището) се появили няколко атланта и преди хората да разберат намеренията им, всички заспали. Когато се събудили, те знаели, че новопристигналите са новите им господари и трябва да изпълняват всичко, което им се нарежда. Под тяхното ръководство, жителите на Поктаклек изградили много по-голям от съществуващия дотогава техен храм, изхвърлили старите си богове от предишния и го разрушили, после поставили в новия статуята на Борхатун, на когото вече трябвало да се молят. Той бил добър бог, защото реколтата от царевица станала богата и когато стръковете й се нуждаели от дъжд, той винаги го изпращал, но същевременно можел да бъде и много лош, защото ако някой не изпълнявал нарежданията на Дидлан, който останал да ги ръководи, но вече не бил между живите (сигурно така се казваше убитият от Рок малък изрод), тогава великият Борхатун се разгневявал и убивал непокорния, които без някой да го докосва, сам умирал. След като построили храма му, жителите на селището изградили стената и тя вече ги защищавала от проклетите патлоки, които по-рано ги нападали и ограбвали запасите им от събираната реколта. Този не малък народ се състоял от няколко сродни племена, които обитавали близката планина и селата им били много бедни. Но дори и Дидлан не можел да се справи с непрекъснатите им нападения, затова обучил войска от локатлани (така се наричал собствения му народ, който живеел в няколко големи селища), която оттогава успешно отблъсквала набезите им. Войните се набирали от семействата, които живеели в селищата, но след като започвали военната си служба, преставали да разпознават своите майки, бащи, братя и сестри, защото Борхатун ги обсебвал напълно и те се държали като напълно чужди на семействата си.

Малона се справяше отлично с превода, но започна да показва признаци на отегчение и умора. Барди реши да прекрати разпита с няколко последни въпроса:

— Някой от вас може ли да ме заведе до селище на патлоките? — попита той.

— Единствено старият Комхун, но това е доста опасно. Навремето баща му си взел жена от това племе, като заплатил на семейството й десет товара с царевица и сам ги занесъл на гръб в планината, но тогава времената били по-други. Майката на Комхун понякога го завеждала при своите съплеменници и сега само той знаел как да се оправя с плетеницата от пътеки, по които се стига до тях. Освен това разбирал езика им.

— Може ли да ми го представиш.

— Разбира се, нов владетелю, след малко ще го повикам — обеща Кетцотлак, който по всяка вероятност беше наместникът на атлантите в това селище, но не му изнасяше да го съобщи.

— Защо не ме уведоми предварително какво ще го питаш? — попита разсърдено Малона, след като излязоха в коридора.

— Трябваше ли да го направя? — учуди се Барди изпълнен от свята невинност.

— Да, защото почти всичко казано от него го знаех.

— Защо не го спомена предварително?

— Защото не си ме попитал, скъпи — рече тя и се прилепи към него, за да запуши устата му с отмъстителна страстна целувка.

Барди инстинктивно се отдръпна, огледа се, и едва сега осъзна, че непрекъснато се старае да крие отношенията си с нея. Ситуацията, в която беше попаднал, изглеждаше безизходна.

Малона отново се разсърди, изфуча и слезе в трапезарията. Когато и той я последва, тя вече се бе настанила на масата и разговаряше с децата, без да му обръща внимание. Горо продължаваше да обсъжда новата си идея с Дасо и двамата премятаха в ръце преобразувателите, а Рок бе изчезнал нанякъде. Барди се повъртя на мястото си, ядосан от бездействието си и тъкмо се чудеше какво да предприеме, когато Кетцотлак се появи заедно с Комхун — доста жилав на вид възрастен мъж, който едва ли щеше да има проблеми с изкачването на планината. На красавицата не й оставаше друго, освен отново да влезе в ролята си на преводач, въпреки че имаше израз на разярена пантера. От новия разговор, Барди разбра, най-близкото селище на патлоките се намира на около половин ден път и е добре скрито в пазвите на близката планина. Но ако тръгнат веднага, до довечера могат да се завърнат. Комхун не можел да гарантира как ще бъдат посрещнати, но със себе си нямал проблеми.

Кралят бързо анализира чутото досега и се досети как лесно може да се разбере с това племе.

— Добре, бъди на разположение, след малко ще потеглим нагоре — нареди той.

Комхун се повъртя и погледът му се спря върху царевичните питки, които се намираха върху масата.

— Кажи му, че докато тръгнем, може да се нахрани. Не вярвам Кетцотлак да възрази.

Малона преведе и стопанинът на къщата кимна, макар и с не голямо удоволствие. Барди излезе навън и повика отговорника по прехраната, после тръгна да търси Рок. След малко го намери го в залата на храма. Приятелят му провеждаше странно занимание. Обикаляше около статуята на Борхатун и я почукваше с дръжката на пистолета си.

— Какво правиш? — учуди се кралят на безсмислените за него действия.

— Гледай, тук бие на кухо — удари по-силно с пистолета си Рок и в тялото на идола зейна дупка. Грамадния мъж извади запалка, щракна я и пъхна ръката си в тъмното пространство, за да освети вътрешността й, която се оказа с формата на тръба. — Стар номер, познавали са го още от древността.

— Какво искаш да кажеш? — попита Барди, който все още не разбираше смисъла на действията му.

— На това място, стената на идола бе толкова тънка, че служеше за резонатор. Сигурен съм, че каменната тръба изпълнява ролята на звукова фуния, която стига до стаята на атланта в подземието. Ако отидем да проверим, сигурно там ще открием отвора на изхода й. Хората са идвали да се молят на божеството, а молбите им директно са стигали до ушите на малкия изрод, който ги е подслушвал. Така винаги е узнавал проблемите и настроенията в селището.

— Нали Гопо спомена, че можел да прониква в мозъка на всеки? Беше надникнал в твоя, за да научи английски.

— По този начин е по-лесно. Отпада нуждата от концентрация на мисълта и използване на прибори — заключи Рок. — Какво те води насам?

Приятелят му накратко обясни какво е научил и за какво е пристигнал.

— Искам да ме придружиш — каза той. — Мисията може да стане и опасна. Ще вземем с нас Малона и двайсетина пехотинци, но трябва да тръгваме веднага. Докато ни няма, Дого ще отговаря за отбраната на селището, но то едва ли ще бъде нападнато.

Не мина много време и новосформираната група тръгна към близката планина. Краят на колоната от хора завършваше с двуколка, теглена от две мулета, а вътрешността й бе запълнена от буркани с консервирано пилешко месо.

Тясната пътека се виеше между остри скали, в които тук-таме бяха успели да се впият кактуси и разкривени дървета, а наклонът й непрекъснато се увеличаваше. Комхун вървеше най-отпред, следван от Барди, Рок и Малона. Всички се потяха от усилията, които полагаха. Изкачването на стръмния наклон не беше лесно, на някои още по-стръмни участъци, бойците трябваше да помагат и на мулетата. Пътеката се разклоняваше, пресичаше се от други пътеки и само водачът им знаеше накъде отиват.

След няколко часови усилия, пред погледа им се откри амфитеатрална вдлъбнатина, прорязана от множество разположени една над друга тераси, които явно служеха за производство на земеделски култури. Каменистата почва, която ги покриваше не предполагаше богати урожаи и те по-скоро служеха за елементарна прехрана на местното население, колкото да не умре от глад. По дъното на каньона под тях течеше река, а десният им край завършваше със скален масив, по който бяха накацали множество колиби. Бяха изградени от каменна зидария и не впечатляваха с външния си вид. Пътеката, по която сега вървяха се спускаше под терасите, стигаше до дъното на каньона и брега на реката, и отново се изкачваше към селото. Барди си помисли, че стратегическото му местоположение е много добре подбрано; полегатият скален масив предвиждаше лесната му отбрана при евентуално нападение.

— Ще спрем до реката — каза той. — Малона, кажи на Комхун да повика местния вожд. Нека да му съобщи, че идваме с добри намерения, носим подаръци и сме врагове на атлантите. Няма да продължим нагоре, защото докато се разберем, можем да бъдем лесно избити. Ще бъде достатъчно няколко големи камъка да се стоварят върху главите ни.

Все още намусена, сърдитата красавица все пак изпълни молбата му и възрастния мъж тръгна да изкачва наклона към селището. По всичко личеше, че групата им вече бе забелязана, защото между колибите оживено сновяха някакви дребни фигури. Барди повдигна бинокъла и отбеляза, че повечето от тях бяха въоръжени. Облеклото им се състоеше от къси червени полички и елечета, телата им бяха покрити с кафяви наметки от груба тъкан. Оръжията им не се отличаваха от тези на зобираните бойци, той различи боздугани и къси копия. Ехото на планината разнасяше непонятната им глъч, по всичко личеше, че са доста развълнувани. Комхун най-сетне стигна до тях и завърза разговор с едър мъжага, чиято глава беше украсена с диадема от пера. Вероятно бе вождът им.

Скоро от към селището се зададе къса процесия, оглавена от него. Съставът и наброяваше точно толкова хора, с колкото бе пристигнал и кралят. Контактът с тях щеше да се осъществява по усложнен вариант. Комхун щеше да превежда на Малона, а тя на Барди. След като групата на патлоките се доближи доста близо до тях, вождът й вдигна ръце, за да покаже, че в тях няма оръжие, после застана пред краля, изплю се в лицето му и изплези език. Барди се ядоса и понечи да измъкне пистолета си, но Комхун запелтечи нещо и нежната ръка на Малона доста твърдо го възпря да извърши замисленото.

— Това е най-добронамереното и учтиво тяхно приветствие, израз на топли чувства, особено когато посрещат чужденци с приятелски намерения. Бързо направи същото.

Без много да му мисли, Барди побърза също да се изплюе в лицето на вожда и доста нескопосно изплези език.

Едрият мъж му отправи широка доволна усмивка и тупна с юмрук по гърдите си:

— Мокатек — представи се той.

— Барди Ландирски — направи същото кралят. — Идвам от далечни земи, за да ти донеса ценни подаръци.

— Какви са? — преведе отново Малона.

Барди отиде към двуколката и взе един от донесените буркани, после извади камата си и с нейна помощ отвори метална му капачка. Поради бързите приготовления за отплуването към новия континент, той нямаше време да въведе технологията «туист оф», с която отварянето на капачките щеше да става несравнимо по-лесно. Кралят бръкна с камата в буркана и набучи на върха й първия му попаднал къс пилешко месо, консервирано с подправки. След това го извади и го поднесе на вожда.

— Кажи му да го опита — обърна се той към Малона.

Едрият мъж посегна несмело към предложеното и по всичко личеше, че вниманието му повече е съсредоточено към стоманеното острие, насочено към него, но бързо дръпна мръвката, а Барди побърза да прибере оръжието. След няколко замислени мляскания, лицето на вожда светна.

— Казва, че е много вкусно и ти благодари за подаръка. Пита колко още ще му дадеш — преведе девойката.

— Кажи му, че цялото съдържание на двуколката е негово.

— Вождът е доволен от подаръка и те кани да посетиш дома му в селото — продължи с превода Малона. — Иска да си поприказвате.

— Благодаря много. Точно за това съм пристигнал.

Вътрешността на представителната колиба се оказа доста скромна. Стените й бяха голи, по измазания с глина под бяха постлани рогозки, в ъгъла се забелязваха няколко гледжосани съдове, купички и панички, придружени от неизменната кана, в която вероятно се намираше същата ободряваща напитка, типична за обитателите на Тучока и Поктатлек. Тя доста приятно пощипваше езика с леката си ферментация, беше сладка и наподобяваше по вкус на «Кока Кола», която консумираше в света на Холивуд.

Вождът седна върху рогозката и направи знак на Барди, Рок, Малона и Комхун да се разположат около него. След това плесна с ръце и някаква жена незабавно се появи в помещението, за да постави каната в центъра на образувания кръг от хора, после разпредели купичките между всеки от присъстващите и тихо се измъкна навън. Вождът собственоръчно отля от напитката на Барди, изплези език и му я поднесе. Този път, слава богу, не го наплю. Импровизираното съвещание започна.

След доста излишни приказки, кралят накрая разбра, че атлантите са много лоши хора, защото откакто се появили, народът на Мокатек водел полугладно съществуване и вече не можел да «взема назаем» от богатата реколта на съседите си. Но също така стана ясно, че дребните изроди не могат да го подчинят, защото великите комтуни на всяко негово селище, успешно се справят с тяхната магия и я неутрализират. Стана ясно, че комтуните са шаманите на племената на патлоките, които вероятно притежаваха изключителни качества в областта на психотронната война. Барди го беше подозирал, но едва сега му се изясни причината за построяването на стените край Тучока и Поктатлек, както и организираната от атлантите армия от зомбирани типове. Беше за учудване, но те не бяха успели да се справят с този див народ, който се явяваше негов естествен съюзник. Кралят разбра, че от двайсетината села на неговите съплеменници могат да се наберат около пет хиляди боеспособни войни, а такава армия би могла да му бъде особено полезна. Той поиска да се запознае с местният комтун. Вождът се съгласи, отново плесна с ръце и каза нещо на същата жена, която бързо бе надникнала в помещението и веднага изчезна. Скоро в колибата се появи мършав на вид човек с орлов нос и пронизващ поглед. По врата му бяха окачени гердани с нанизани върху тях изсушени крила от прилепи и опашки от някакви дребни животинки, които не бяха от плъхове, защото тези животни все още не бяха заразили американския континент, но атрибутите му не оставяха съмнение за естеството на неговата професия. Беше наметнат с черна наметка с качулка, под която се подаваше мръсната му коса, а дългата му дреха с неопределен цвят стигаше почти до петите му. Барди съжали, че колегата му Горо не се намираше тук, за да обменят професионални умения, но за старият човек щеше да бъде невъзможно да се изкатери по тези стръмнини. Кралят зададе на влезлия няколко въпроса и след като не получи смислени отговори, се отказа да контактува повече с него. След това без да поиска някакво разрешение, комтунът се настани до тях, за да присъства до края на разговорите.

В крайна сметка Барди получи това, за което беше дошъл. След като пое ангажимента за прехраната на съюзническата армия с царевица и боб, които естествено щяха да бъдат реквизирани от складовете в Поткатлок, военният съюз беше сключен с трайно взаимно наплюване. Още преди, той бе разбрал, че събраната реколта и без това не принадлежеше на обитателите на селището, атлантите благоволяваха да им отпускат само част от нея, останалата отиваше в зърнохранилищата на главния град или се разпределяше за прехраната на техните войскови части. Кралят обеща, че след завоюването на други градове, Мокатек щеше да получи още много плячка и евентуално още пилешки консерви. Стана ясно, че вождът съвсем нямаше намерение да разделя вече получените между подчинените си, но това си беше лично негова работа. По-важното бе, че до един ден щеше да сформира съюзническа войска и да пристигне с нея в Поктатлек.

След като визитата приключи, двамата предводители се наплюха за последен път и вождът най-любезно изпрати кралят до реката, след което съвсем приятелски му помаха с ръка за довиждане.

Не бяха изминали и петстотин метра по обратния наклон, когато Рок не можа повече да се сдържи и започна да се тресе от смях.

— Какво толкова се хилиш? — озъби му се Барди, докато старателно бърше с кърпичка лицето си.

— Никога досега не съм те виждал толкова добре наплют.

— Дипломацията изисква жертви. А ти, ако си ми приятел, по-нататък обясни на дивака, че този израз на доброжелателство не е приет в моята страна.

Малона, която вървеше до тях също се подсмихваше, но кралят помисли, че на нея като жена й е по-простено, а и донякъде се зарадва, че вече не му се сърди. След това погледна на случилото се откъм комичната му страна и по лицето му най-сетне също се появи усмивка.

На свечеряване малката дипломатическа мисия се завърна в Поктатлек, където денят беше минал без произшествия. Дзог беше излязъл извън стените на селището и се беше отдал на кръвожаден пир с вражески трупове. След такова голямо варварско угощение, не бе трудно да се предположи, че ще спи поне едно денонощие.

Рок и Барди се чувстваха доста уморени от проведената мисия, краката ги наболяваха и желаха по-скоро да се окажат в леглата си, но малко след вечерята, кралят не можа да се спаси от посещението на Малона в постелята му. По време на една от почивките между рундовете на сладката борба, той си помисли, че започва да свиква с изневерите и не можа да отрече, че му харесват.