Завладяването на Америка

4

— В никакъв случай! — заяви Хелга и очите й се навлажниха. — Нямам друг син!

— Слушай, скъпа — подхвана Барди. — Момчето възмъжава, не може цял живот да се крие под полата на майка си.

— Никога не го е правил — възмути се кралицата. — От малък е имал претенции за самостоятелност. Дори вече не ми позволява да го прегръщам и целувам. Срамува се.

— Аз поемам отговорността за него. Нищо няма да му се случи — настоя Барди.

— Защо искаш съгласието ми, след като и без това си решил да го вземеш със себе си? — изхлипа Хелга и сълзите й потекоха.

— Разбери, че искам да го направя мъж, а не да остане лигльо. Ако се научи да устоява на несгодите ще бъде много по-полезен на себе си. Ще бъде под мое наблюдение, няма да позволя косъм да падне от главата му.

— Винаги си бил силен в обещанията — изстена тя, донякъде примирена.

— И винаги съм ги изпълнявал — отряза кралят. — Поне дотолкова, доколкото е зависело от мен — сети се той, че все пак не всички от тях бяха изпълнени.

— Този път е различно — Хелга направи опит за последна съпротива. — Нямам друг син — повтори тя. — Говори ли с Рок и Лина?

— Рок е съгласен, Лина скоро ще капитулира. Ти също. Освен това една кралица трябва да проявява достатъчно твърдост. Скоро ще се наложи да управляваш самостоятелно големи територии и ще трябва да забравиш за чувствата.

— Те винаги са били запазени само за теб и децата ни. Едва ли съществуват по отношение на останалите.

— Правилно разсъждаваш. Минаха ли ти притесненията?

— Винаги си се налагал. Искаш съгласието ми, добре, получи го насила — отново се вкисна кралицата. — Искам да остана сама.

Барди се измъкна гузно от царските покои и се забърза към обора на Дзог, където винаги намираше отдушник на лошите си настроения. Драконът му действаше успокоително — или с мъдрите си разсъждения, или с неподправения си хумор.

— Виж си физиономията — посрещна го огромното чудовище, след като прекрачи прага на неговата обител. — Сякаш си ял люти чушки. — Огледай се в голямото огледало на страничната стена и сам ще се убедиш. То е първият шедьовър на новата фабрика. Направено е от кристално стъкло, излято върху подложка от течно олово, по него не се забелязват никакви гънки. Не съм суетен, ала наредих да го донесат, за да създава допълнителен обем на жилището ми, което така грозно наричате обор. Да ти призная, избягвам да се оглеждам в него, не искам да виждам на какво съм заприличал.

Както се очакваше, Дзог преживяше остатъците на поредния овчи труп.

— Нали обеща да намалиш дажбите? — попита го Барди.

— Обещанието е най-лесното нещо. Трудността идва при неговото изпълнение. Често разсъждавах по този въпрос и дори всеки ден продължавам да мисля по него.

— Така беше и миналия месец и още по-миналия — внезапно се разсмя Барди и лошото му настроение поизчезна.

— Не си пристигнал току така, познавам те — рече драконът. — Дори зная за какво си дошъл.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Драконите понякога имат телепатични способности. Искаш да разбереш дали ще взема Дорго в експедицията. Е, за да не гадаеш повече, ще ти кажа. Ще ме придружи.

— Лесно ли стигна до това решение?

— Не ми се наложи дълго да го премислям, защото се сетих, че Дорго се е научил да лети и е наследил лошия инат на майка си, лека й пръст. Дори и да му заявя, че не го пускам, след като излезем в открито море, той ще литне и без моето разрешение ще кацне на палубата на кораба. Няма да изостави приятелите си.

— А ти откъде си сигурен, че ще бъдат с нас? — попита наивно кралят.

— Познавам те. Още като те видях, разбрах, че си имал пререкания с Хелга на тази тема. Впрочем с нея не можеш да имаш разправия за нещо друго, макар че никога няма да намериш по-разбрана жена.

— Прав си — въздъхна Барди. — Не го прие леко, но накрая се съгласи.

— И Рок сигурно вече е обработил братовчедка й — изригна Дзог игриво пламъче. — Кога тръгваме?

— До две-три седмици. Парните машини вече са монтирани, сега се провеждат пробните изпитания. Тези дни ще пристигнат иберийците и витангите, които ще попълнят екипажите.

— Внимавай с тях — рече драконът. — Все пак са чужди хора.

— Но са отлични моряци и бойци.

— Какъв е планът за завоюването? — смени драконът темата.

— Да ти призная, не знам дали да тръгна по пътя на Кортес от света на Холивуд. Експедицията му съвсем не е била от леките. Изкачвал е стръмни планини, преминавал е през заблатени местности и е попадал в непрекъснати сражения. Но ако релефът на местността се окаже същият, изглежда че няма да имаме друг избор. При всички случаи трябва да стигнем до долината на Мексико. Ако съществува някаква империя, по силата на логиката, тя би трябвало да се намира там.

— Кой знае. Столицата на империята на ромтите не е разположена на мястото на Рим от другия свят, а на стотина километра по на север — заяви драконът. За място на дебаркиране, аз бих избрал някой по-равен участък, който не е свързан с преминаване на планински проходи. Направи ли лафети за превозване на оръдията? Ще имаш ли достатъчно коне?

— Лафетите отдавна са готови, оръдията ще бъдат влачени от мулета, защото са по-издръжливи животни. Конете ще обслужват само офицерите от армията. Но ако трябва да завладяваме империя, напълно съм убеден, че нейното лоно трябва да се търси в някоя голяма котловина между планините.

— По всичко личи, че ще падне голямо мъкнене — отбеляза Дзог. — Като общо военната екипировка на похода ми се струва доста слаба в сравнение с тази от другия свят, но засега такива са ти възможностите. Как ще въоръжиш бойците?

— С мускети и пистолети с кремъчно запалване. При добра тренировка ще могат да се произведат до три изстрела в минута с едно от двата типа оръжие. Като допълнение към въоръжението им, всеки от тях ще притежава меч и кама.

— Прибави към въоръжението им арбалети. Отиваме във влажна тропическа зона, барутът може да се навлажни и да стане негоден за употреба.

— Не се сетих за това. Съветът ти е ценен, обезателно ще го изпълня.

— Моряците ще имат ли защитни жилетки? Нали по-голямата част от тях ще се превърнат във войници?

Крал Барди се изчерви.

— Да ти призная, не бях помислил за този пропуск. Войската на Обединеното Кралство е снабдена с леки брони, но не искам да я лишавам от тях. Не е късно да се изработят такива и за моряците.

— Обезателно. Трябва да имат и каски — настоя Дзог. — Представи си, че срещнат диваци и те започнат да ги замерят с камъни по главите. Ще им изпопукат черепите. Предпазните атрибути са важно нещо, дори и аз бих помислил за нещо такова, макар че главата ми е доста голяма. Не забравяй да вземеш и самара ми, може да се наложи да те повозя в небето, както едно време.

— Сигурен ли си, че ще полетиш? — попита със съмнение Барди. — Малко ме съмнява, че ще се получи, поради килограмите, които си натрупал.

— Мога поне да опитам — отвърна драконът. — По време на похода сигурно ще сваля някой друг тон. Впрочем накъде тръгваш? Почакай, разговорът ни вървеше добре!

— Трябва да дам нареждане за изготвянето на леки брони, каски и допълнително количество арбалети. Не ни остава много време — произнесе кралят загрижено и изхвръкна от обора.

«Можех да го посъветвам по-късно, след като разменим повече сладки приказки — помисли Дзог. — Но всеки човек е склонен да греши в тактиката на поведението си — каза си той и едва после се сети, че е дракон.»

По пътя към кабинета си, Барди още изпитваше яд, че не беше помислил за такива елементарни неща относно екипировката на морската си армия, които съвсем не бяха маловажни. Донякъде бе ядосан и на адмирал Нелси, който би трябвало сам да помисли за необходимото при превръщането на моряците в сухопътна войска. Но едно нещо беше неоспоримо: от разговорите с Дзог винаги имаше полза.

След като написа нужната заповед, кралят я подписа и подпечата, после излезе навън и я връчи на дежурния куриер, който седеше на стола до охраната пред кабинета му и му нареди веднага да препусне към съответната фабрика. Донякъде успокоен, Барди изпита известно задоволство от бързото си действие и реши да се отправи към канцеларията на сенешала. Искаше да разбере как върви снабдяването на корабите с консервирани храни, а и по принцип обичаше да инспектира подчинените си.

Пътят по заплетените коридори му отне десетина минути, после той се спусна по една от стълбите, водеща към долния етаж. Близо до нея се намираше и канцеларията на Горголан. Преди да отвори вратата й, дочу, че от вътрешността й се разнасят странни звуци, които биха могли да бъдат определени като хорово пъшкане и охкане. Кралят влезе без да почука и онемя от сцената, която завари. Сенешалът бе тръшнал върху работната си маса някаква особа от женски пол и бе потънал в дълбок любовен екстаз. Част от преписките по доставките на консерви и други хранителни продукти се бяха разпилели по пода, съборени от движенията на любовниците. Барди се ядоса отново и затвори вратата с трясък.

Горголан обърна глава, забеляза го и едва не подскочи от ужас, опитвайки се да се освободи от хватката на дамата, която се намираше под него, преплела крака над кръста му. След като успя да се справи с нея, той трескаво започна да привежда в приличен вид облеклото на долната част на обемистото си тяло. Кралят го наблюдаваше и мълчеше.

— Махай се веднага оттук! — придоби по едно време дар слово възрастният пълен човек и започна да избутва към вратата непознатата дама, вероятно някоя от прислужниците в двореца, която полуоблечена, все още не осъзнаваше промяната в ситуацията. — Господарю, много съм виновен — падна сенешалът на колене пред краля си, след като обектът на сексуалния му порив бързо се измъкна от стаята. — Моля да ми простите, но понякога тези неща се получават съвсем импровизирано. Фактически аз съвсем нямах такива намерения, но тази жена влезе в канцеларията ми и после… — не се доизказа нещастният човек, направил недопустимо прегрешение на работното си място.

Барди се чудеше какво да го прави. Не можеше да го ритне, защото сенешалът се бе вкопчил в десния му крак и упорито целуваше обувката му. Ситуацията беше трагикомична и кралският дълг се бореше с напъните да се изхили.

— Стани — опита се той да запази сериозен вид. — Така ли си изпълняваш служебните задължения?

— Аз… аз… казах, че съм много виновен. Простете ми Ваше Величество! Никога досега не съм злоупотребявал с доверието ви, но сега… просто така се получи — понечи Горголан отново да се хвърли в краката му, но кралят гнусливо отстъпи крачка назад.

— Мисля, че не е точно така. Сигурно и друг път си го правил — изръмжа Барди, окончателно овладял пристъпите на смях. Кралската личност в него отново доминираше. — Спомняш ли си за пръчките на голо, след които дни наред не можеше да си седнеш на задника? Бяха заради подкупите, които вземаше. Изглежда, че е време отново да опресня паметта ти.

Сенешалът мълчеше гузно, готов да се разплаче. Физиономията му издаваше такова страдание, че Барди накрая реши да се смили над него.

— Събирай бързо разпилените документи и докладвай докъде стигна със зареждането на корабите. За последен път ти прощавам.

— Благодаря, господарю — въздъхна облекчено Горголан и се хвърли да събира изпопадалите по пода свитъци. — Никога няма да се повтори! — заяви той тържествено между силното пъшкане от направеното усилие.

След това се впусна да изброява доставеното на корабите, като ги изреждаше един по един. Кралят остана доволен от чутото. Шест месечният резерв на завоевателната експедиция беше осигурен. Сенешалът несъмнено притежаваше необходимите качества да изпълнява задълженията си, въпреки слабия сексуален контрол над собствената си личност.

Барди излезе от канцеларията на Горголан и тръгна обратно към кабинета си. На един от завоите на коридорите едва не се сблъска със сина си Викто, който изглеждаше доста развълнуван.

— Татко, благодаря ти! — успя да изговори младежът и го прегърна в изблик на отдавна стаена синовна обич.

Кралят остана изненадан от проявата му, защото синът му напоследък показваше голяма доза сдържаност в отношенията си с него и рядко проявяваше изблик на емоции. След това баща му го разгледа с друг поглед, сякаш едва сега го откриваше. Викто беше пораснал строен като родителите си, а тялото му бе доста мускулесто за възрастта му. Кестенявата му коса падаше над високо чело и пъстрите му, умни очи, светеха от радост, но в тях беше стаена и твърдостта на погледа, наследен от баща му. Лицето му с правилна форма определено можеше да се нарече красиво, над волевите му устни бяха поникнали меките косми на бъдещи мустачки. Малкият му нос беше вирнат предизвикателно.

Барди продължаваше да го оглежда и неволно му се любуваше.

— Благодари и на майка си, че се съгласи — каза той, неспособен да добави повече.

— Веднага ще го направя — отвърна радостно Викто, обърна се и забърза по коридора. Момъкът вече се чувстваше засрамен от проявените пред баща си чувства.

Барди продължи пътя си и скоро завари пред собствения си кабинет тълпа от хора, които го очакваха търпеливо, обградени от стражите. Той разпозна всред тях управители на фабрики, търговци, снабдители, военни и дори няколко кмета от близките села.

«Няма да се научат да се оправят сами с проблемите си — помисли недоволно. — Затова в другия свят казват, че кралската корона е тежка.»