Завладяването на Америка

22

На следващия ден, кралят се събуди с мисълта, че незабавно трябва да посети тоалетната, после се огледа и се сети, че тук няма такава. Той използва гърнето, което му навя стари спомени за Ландирия, погледна датата на часовника си, нагодена към календара на този свят и установи, че е крайно време да се прибира в Обединеното Кралство, където го очакваха кралица Хелга, дъщеря му Мейла и хилядите натрупани по време на отсъствието му проблеми. От момента, в който дванайсетте кораба бяха вдигнали котви, за да се отправят към Америка, беше изминала половин година.

Барди се облече и излезе на площада, където готвачите разсипваха на бойците остатъците от вчерашната вечеря, придружена от прясно опечени царевични питки. Още не беше стигнал до склада, когато пътят му бе препречен от грамадната фигура на Дзог.

— Не те ли е срам? — сгълча го драконът.

— За какво? — невинно попита Барди.

— За това, че снощи заключи хладилния камион в склада. Остави ме да умра от глад, а доколкото разбрах, ти през същото време си преял и препил с Мокатек. Дори си се прегръщал с този дивак.

— Остави вожда намира, той се оказа свестен човек. Нали отново трябваше да пазиш диета? Чака те окончателното сватосване с Мидрика и Констарин, и трябва да изглеждаш елегантен.

— С тези скумрии ли? Те са готови на всичко, стига да има кой да ги храни. Трябва да ти кажа, че външният ми вид изобщо не ги интересува.

— Да, но нали ще трябва да долетиш до пещерата им?

— А ти съмняваш ли се, че мога да го направя?

— От къде да зная? Ако имаш такова намерение, това трябва да стане по-бързо, защото утре потегляме обратно. Носиш ли някоя друга златна огърлица, подходяща за сватосването?

— Знаеш ли, стигнах до извода, че ще съм много по-убедителен, ако вместо огърлиците им занеса няколко овчи трупа. А златото мога да го обещая.

— Как смяташ да реализираш пренасянето на подаръците?

— С твоя самар върху моя гръб. Само че този път в кошниците му няма да има бомби, а одрани овце. Сега бързо отключи склада и отвори вратите на фургона. Щом ще тръгвам, трябва да подкрепя силите си. И нареди на някой да ми донеси самара.

Барди изпълни желанието му и се отправи към трапезарията, където вече го очакваше неговото обкръжение — Дасо, децата, Рок и Малона. Закуската беше сервирана.

— Трябва да ви съобщя нещо — каза той преди да започне да се храни. — Скоро ще тръгваме към Обединеното Кралство.

— Най-сетне — зарадва се Рок, а Малона изпусна паницата, която държеше и пребледня.

— Ние с Нилс така и не успяхме да се проявим в сраженията — каза намръщено Викто. — Дорго поне отвори вратите на Теночтан.

— Тогава един от зомбираните бойци за малко щеше да ме наръга с копието си, добре че комтуните и Дасо се справиха с положението. А баща ми изобщо не беше забелязал този кретен — отбеляза дракончето, но се виждаше, че изпитва известна гордост.

— Дорго, ти на два пъти постъпи геройски и ние всички се гордеем с теб — заяви Барди. — Но Викто и Нилс да не съжаляват, защото и те бяха подложени на не малки опасности и съм сигурен, че ако им се беше удала възможност, сигурно щяха да проявят уменията си. Момчета, животът е пред вас и ще имате още много възможности за изява. Доволни ли сте, че ви взехме с нас?

— Да — отвърнаха хорово двамата. — Все пак е жалко, че войната свърши.

— Един мир е по-ценен от сто войни, така казваше Горо — намеси се Рок.

— Какво ли прави сега, горкият? — доби дар слово Малона.

— Каквото винаги е правил в Холивуд — обади се Дасо. — Приема клиенти и се прави пред тях на велик. Сигурен съм, че му е добре.

— Дано да е така — въздъхна Барди. — Чувствам липсата му. Лошо е, когато някой от близките ти изчезне. Все едно, че е умрял.

— Той и без това се намира в онзи свят — опита се Рок да се пошегува. — Кой ще те замества, докато отсъстваш? Разбрах, че ще оставиш Дого, но той годен ли е да управлява такава огромна територия?

— Да, ако има кой да го ръководи.

— И кой ще бъде този, ако не е тайна?

— Малона — заяви Барди. — Макар че Горо не беше много вещ в магиите, той ме научи да разсъждавам по друг начин. Тя ще се справи с управлението на Новия свят, поне докато не се върна обратно. Назначавам я за вице кралица на Мохака, старото име на предишната империя. Вотан, Тор и Ра ще останат на котва в залива, и на всеки три месеца един от тях ще отплува към Обединеното Кралство, за да ми донася нейно съобщение. След година, аз отново ще се върна тук. На разположение на Дого ще останат хиляда и осемстотин млади бойци, някои от техните стотници ще станат началници на новите гарнизони. Дасо ще тръгне с мен, защото ми трябва, за да разгадаем тайната на кристалите. Половината от пленниците ще дойдат с мен, половината ще останат тук. Буревестник и Слънчев лъч ще приемат на борда си драконките Констарин и Мидрика, които Дзог ще вземе за жени.

— Ще успея ли да се справя? — промълви Малона бледа като тебешир.

— Ще успееш. Ако нямаш други въпроси, остави ме да се нахраня. — След това ще ти донеса от колата някои неща, които купих за теб от Холивуд.

— Малона, сигурен съм, че ще се справиш — каза Викто и лицето му се покри с руменина.

— И аз съм на същото мнение — каза Нилс и почервеня повече от приятеля си.

За никого не беше тайна, че и двамата я обожават.

През остатъка от деня кралят проверяваше списъци и заедно с Дого извършваше разпределението на хората по градове, обясняваше на Малона боравенето с видео апаратурата със сгъваемия екран, така, както някога го правил с Розамунда, разпределяше товари по двуколките и преценяваше къде колко оръдия да остави. В това време Викто и Нилс се разхождаха с цифровите камери и запечатваха в електронен спомен всичко наоколо.

Дзог така и не се завърна до вечерта, но се предполагаше, че е доста зает с двете сестри. На прощалната вечеря Рок, Барди и Мокатек отново здравата си пийнаха и често се потупваха по гърбовете, после всеки изпя любимата си песен. Накрая кралят изкара твърде бурна нощ, огласена от тихото хлипане на Малона.

На сутринта се събуди с натежала глава, но с чувство на удовлетворение от постигнатото досега. Докато закусваше, бойците на обединената армия се строиха в очакване на заповед за потегляне. Барди прегърна любимата си за последен път, целуна я нежно и излезе навън, за да се качи в кабината на хладилния камион, който трябваше да бъде докаран до брега на залива. Той щеше да води колоната, което съвсем не беше лесна задача, поради тесните и заледени пътища, които го очакваха. Дасо влезе в подарената от Горо кола, а Рок се настани в неговата, предпочетена от децата, защото беше по-широка и по-удобна. Мокатек гордо възседна Буцефал, когото Барди в изблик на щедрост му бе подарил предишната вечер, останалите коне щяха да останат в Теночтан.

Кралят свали страничното стъкло и махна за последен път на изпращачите, после даде знак на Дого и обзет от противоречиви чувства включи двигателя. Мощната машина поведе колоната и скоро разплаканото лице на Малона се стопи в огледалото за обратно виждане.

Обратният път им изглеждаше доста по-лесен. Вероятно това се дължеше на приятното очакване за завръщане по родните места на по-голямата част от хората или заради факта, че военните действия са приключили и те са останали живи. В обединените войски определено царуваше повишено настроение.

Дасо се справяше с приготвянето на топла храна без намесата на Малона и гърнетата с нея, поставени под седалката до Барди, винаги бяха топли. Рок преодоля мрачното си настроение и започна да си подсвирква, децата му се сърдеха и казваха, че им пречи да слушат песните на последните модни групи от DVD дисковете, които кралят беше донесъл от Холивуд. Времето също беше хубаво, неприятностите, които ги бяха споходили на идване, не се повториха. Трите машини обикновено изминаваха около десет километра на бавна скорост и след това спираха, за да изчакат колоната да се приближи до тях, а във вътрешността им беше топло и удобно. При преминаването на планинския проход, едната от двойните задни гуми на камиона често излизаше над пропастта, но Барди стискаше волана и с риск на живота си хладнокръвно преодоляваше стеснения участък. На няколко пъти се наложи бойците да изкопават част от склона край пътя. Когато на втория ден стигнаха до стените на Поктактцлан и се установиха да нощуват, Барди реши, че неговите хора не трябва да продължат да се движат заедно войните на Мокатек, защото всеки патлок носеше заграбеното от Теночтан на гърба си, което забавяше хода на всички, а от тук нататък задачата с прекарването на плячката щеше да става още по-сложна. Тя трябваше да се пренесе до родните им места по вече одобрената схема, а това означаваше два пъти отиване и връщане до следващият град Тенул, където освен награбеното в Теночтан трябваше да се пренесе това от Поктактцлан, след това следваше три пъти отиване и връщане до Токламтеток и четири пъти извършване на същото от него до Тлатцтектлацкан. Кралят не можеше да си позволи подобно размотаване, свързано с излишно за него изчакване, затова след като на следващия ден установи гарнизона, той взе си довиждане с Мокатек и продължи пътя си много по-бързо и по-спокойно.

Повече от седмица, Дзог не се бе появявал. През това време армията на Обединеното Кралство премина през Тенул и Тотламтеток, стигна до Тлатцтектлацкан и се установи да пренощува в него. На другата сутрин, за всеобщ ужас на неговото население, драконът кацна на площада му, заедно с двете си жени, след това се запъти към камиона и тропна с лапа по кабината му, в която Барди все още спеше блажено. Беше пренощувал в нея, защото леглото зад седалките й беше несравнимо по-удобно от всеки местен матрак.

— Излизай, умрял съм от глад — изрева Дзог и дори не можа да изпусна пламък, което говореше за голямото му изтощение. Да прекара повече от седмица с две зажаднели за ласки драконки, сигурно не беше лесна работа.

Барди разтри сънено очи, излезе от кабината и тръгна покрай фургона, за да отвори задната му врата. Дзог сам захапа няколко овчи трупа, пусна ги пред муцуните на възлюбените си и се върна за нова порция, предназначена за него. След като набързо унищожи два три бивши овце, той се обърна към краля и каза:

— Нека да те запозная с новите си жени. Тази, с клепналите уши и изпопадалите люспи е Мидрика, а онази, с поизсъхналата опашка и калта по лапите е Констарин. От седмица насам ги уча на ландирски, но са малко тъпички. Но вече сме се разбрали, че в Обединеното Кралство ще им предоставя бившата пещера на Гейла, а аз ще си остана в обора до двореца. Те непрекъснато ме питат дали имам много злато, но аз си мълча. Като пристигнем на острова, едва тогава ще им дам двете огърлици, не може да мина съвсем без нищо. За да заслужат повече, първо трябва да родят децата ми.

— Ух, тате, откъде ги намери тези грозотии? — попита Дорго баща си, който се беше приближил и както винаги, рядко изпускаше каквото и да е събитие. — Не можа ли да се огледаш за някои други?

— Замълчи сине, защото вече е възможно да разбират езика ни и ще ме изложиш. Разбери, че такива ги е имало, такива съм ги намерил. Сега и ти се запознай с приемните си майки.

— Притрябвали са ми — изфуча Дорго и изчезна нанякъде.

— Малко е невъзпитан, понякога — каза Дзог. — Но си го обичам. Разбирам негодуването му, но ще му мине. Най-важното е, че вече се появиха някакви перспективи за запазването на драконовия вид в нашия свят.

— Така е — съгласи се Барди. — Вземи си още овчи трупове, защото след малко ще потегляме.

След около два дни, армията на Обединеното Кралство или това, което бе останало от нея след установяването на гарнизоните, пристигна в Тучока, родния град на Малона. Барди посети къщата й и първото, което направи бе да провери дали баща й Кекатун още е жив. Старият мъж продължаваше да пази леглото, но изглеждаше в по-добро състояние. Езиковата бариера им пречеше да се разбират, но кралят се опита със знаци да му обясни, че Малона е добре и скоро ще има вести от нея. След това му донесе разтворими витамини и аспирин, и му показа как да изважда по едно хапче от тубичките и да го слага в купичка с вода, която всеки ден да изпива. После той влезе в стаята на своята любима и реши да пренощува в къщата, която му навяваше скъпи спомени.

На сутринта закуси, сбогува се с Кекатун и поведе остатъка от войската си към залива. След около два дена път и мъчителни перипетии, свързани с преминаването през джунглата, пред тях изникнаха широката крайбрежна пясъчна ивица, белите гребени на океанските вълни и стройните силуети на корабите. Барди неколкократно беше мислил как да натовари на тях хладилния камион и колите, но това се оказа невъзможно. Единственият изход беше след завръщането си в Обединеното Кралство да нареди изработката на специален кораб, който да пристигне тук и да ги прибере. Сега трябваше да разтварят камиона и да прехвърлят остатъка от съдържанието му на Завоевател, където се намираше фургона на Дзог.

Адмирал Нелси бе забелязал пристигането им и от всички кораби се спускаха лодки, които идваха да ги приберат. Групата пленници учудено наблюдаваха големите съдове, от които излизаше дим. Рилон несмело се приближи до Барди и го попита:

— Какви са тези огромни неща?

— Наричат се кораби.

— Ти сигурно си от друг свят — каза атлантът. — Тук никога не са идвали кораби, нито тези странни големи предмети, които сами се движат — посочи той камиона и колите. Искаш ли да се споразумеем?

— За какво? — попита Барди с повишен интерес.

— Аз ще те науча на някои, досега недостъпни за теб неща, а ти ще ми обясняваш принципа на чудатите вещи, които си донесъл.

— Дадено — съгласи се кралят, защото тъкмо това му беше нужно. Но трябваше да внимава, атлантите бяха показали, че са способни на коварство.

Рок Свенсон бе облегнал на колата му и лицето му сияеше от вида на приближаващите се лодки.

— Хайде да стягаме багажа — подкани го той и се усмихна така, както само той можеше. — Нилс, чу ли какво казах?

Барди нареди да закарат Рилон на Завоевател и веднага след отплуването на кораба го вкара в каютата си, заедно с Дасо. След това го засне с цифрова камера, свърза я към компютъра, записа заснетото и го показа на екрана му. Атлантът остана смаян, а точно това се очакваше от него, за да стане по-отстъпчив.

— Този предмет запомня цветове, форми и събития — показа той камерата.

— Да — отвърна Барди. — Запазва ги за поколенията.

— А може ли да ги направи живи? — попита атлантът.

— Не, те винаги си остават мъртво копие.

— Жалко — каза Рилон. — Тогава нещата не се осъществяват както трябва.

— А ти можеш ли да ги осъществиш?

— Аз не, но върховният ни килог може. Той дори е в състояние да създаде нов свят, в който събитията от друг се повтарят.

— Ти какво можеш да ми предложиш?

— Да вникнеш в света на живата материя, изобщо да разбереш какво е живот. С помощта на приборите, които прибра от лабораторията ни, може да разбереш тази велика тайна.

— Струва ми се интересно, но искам да те попитам нещо друго. Можеш ли да произведеш кристалите, с които са пълни вашите пирамидки? — зададе Барди директния въпрос, който най-много го вълнуваше.

— Не — отвърна Рилон. — Тяхната материализация е извън моите възможности. С създаването им се занимава само нашият върховен килог.

— Дасо, провери дали лъже.

— Не — отвърна младият магьосник. Казва истината.

— Жалко. Добре, отведи го в предназначената за него каюта — каза разочаровано кралят и се помисли, че от този атлант все пак може да има някаква полза.

След това той излезе на палубата и се вгледа в тъмната ивица на брегова линия, която се отдалечаваше, за да се слее с хоризонта. Дори през бинокъла, тя вече смътно се различаваше. Поел курс на изток, носът на кораба пореше необятното водно пространство и всеки изминал миг го доближаваше до Обединеното кралство. Барди случайно повдигна глава и с ужас забеляза, че върху долната рея на главната мачта бе кацнала някаква птица.

— Дасо — извика той гръмко. — Ела веднага при мен.

— Какво си се развикал? — излезе Рок от съседната каюта. — Ще събудиш и умрелите.

— Виж там горе!

— Х-м-м — изсумтя грамадния мъж. — Гледката не ми се струва от най-добрите.

— Какво има? — попита младият магьосник, който се доближи до тях.

— Провери дали тази птица е Наблюдател.

Дасо втренчи поглед нагоре и се съсредоточи.

— Не е овеществена мисъл-форма — установи той след малко. — Изглежда като обикновен буревестник.

— Слава богу — произнесе Рок с облекчение. — Само това ни липсваше, отнякъде да изскочат нови атланти.

— Възможно е — заяви Барди. — Затова трябва да сме готови да ги посрещнем.

— Ако се случи, едва ли ще е скоро — предположи грамадният мъж.

— Никой не знае, но дано да е така.

Тримата се загледаха в безкрайната морска шир, която сякаш ги хипнотизираше със своята необятност и ги караше да се чувстват нищожни. Крал Барди Първи се чувстваше изгубен всред океана между континентите, в които царуваха две еднакво силно обичани от него кралици, а засега нямаше представа как да разреши мъчителния си душевен конфликт. Но беше изпълнил амбициозната задача, която сам си бе поставил и с право можеше да се гордее с постигнатото.

Беше открил и завладял неговата Америка.