Завладяването на Америка

15

Следобедния сън на хората им помогна да преодолеят умората от ранното ставане през нощта и напрежението от битката. Барди се смъкна в трапезарията на Итцан, чиито размери превишаваха поне три пъти тези на предишните и големината й кой знае защо му напомняше за заседателната зала в Славна Победа. Там вече го очакваха Горо и Дасо, обкръжени от делегация на местни граждани, за които бе ясно, че търсят защита. Вероятно стопанинът на дома вече ги беше уведомил за високото положение и добрите обноски на гостите си. Барди изпрати Дасо да повика Малона и след като младата жена влезе и произнесе няколко думи, шумът в помещението стана невъобразим. Всеки надвикваше всекиго, докато накрая Малона запуши уши с длани и понечи да излезе.

— Почакай — каза кралят. — Кажи им да говорят един по един, или ще ги изгоня всичките.

Пристигналите изглежда се стреснаха от заканата, защото избутаха напред възрастен мъж и млъкнаха, а той произнесе няколко отривисти фрази.

— Иска да говори от името на останалите — преведе Малона.

— Така е по-добре, нека да продължава — каза Барди.

Както предполагаше, жалбите на гражданите бяха свързани с действията на войните на Мокатек, които грабели хранителните им запаси и ценностите им, налитали на жените им и вече убили няколко мъже, които се опитали да се съпротивляват. Барди се опита да ги поуспокои като им обеща, че ще види какво може да направи в тяхна защита, после им каза да си отиват. Неговите бойци никога не се занимаваха с грабежи, защото строгият военен устав забраняваше каквато и да е разправа с мирно население, а и страхът кралското наказание беше доста силен.

Той се оказа между чука и наковалнята. От една страна съюзът му с Мокатек бе жизнено необходим, от друга не можеше да търпи сълзите на гражданите, които изглеждаха възпитани и мирни хора, въпреки че сигурно повечето от тях използваха ниско платения труд на работниците по полето. Но в града сигурно се намираше и гилдия на отлични занаятчии.

Кралят каза на Малона да го придружи и двамата се отправиха към стаята на вожда, от която се разнасяше силното му хъркане. Неговото пробуждане се оказа тежка работа, но накрая завърши с успех.

— Защо ми нарушаваш спокойствието? — попита Мокатек и разтърка очи, след това се надигна и стана матрака. — Завзехме града, редно е всеки да се отдаде на някакво удоволствие. Моето бе да се напия, което ми помогна бързо да заспя.

Логиката на вожда беше желязна и той съвсем искрено се учуди, когато кралят взе да го убеждава, че мирните граждани нямат вина за присъствието на атлантите и че те също са хора, които държат на семействата си, както всеки патлок държи на своето, следователно хората му нямат правото да се държат с населението по такъв начин, а жестоките зомбирани бойци, които някога причинявали неприятности на баща му, сега са избити, макар че и те също нямали вина за поведението си, защото били омагьосани.

— Тогава кого да плячкосваме? — зададе вождът съвсем резонен въпрос. — Нали затова пристигнахме?

Барди излезе с довода, че неговите войни са награбили повече, отколкото всеки от тях може да носи на гърба си и че за да се сдобият отново с храна и ценни вещи, трябва да остави гражданите на мира, за да натрупат нови храни и богатства, и едва тогава те да им бъдат отново отнети. Ако сега ограбят всичко, за в бъдеще няма да остане какво да се отмъква. Освен това на тях им предстои да завладеят още по-богати градове и едва ли ще им бъде възможно да отнесат по домовете си всичко заграбено по пътя към славата.

— О, това е най-лесното — заяви вожда. — Ще подкараме с нас толкова граждани, колкото ни трябват за пренасянето на плячката.

— Нали ще трябва да ги изхранваш по пътя?

Въпросът му сепна вожда, защото досега прехраната беше най-болния му проблем и той попита:

— Какво предлагаш, тогава?

Кралят усети, че Мокатек е склонен на отстъпки, вероятно се бе впечатлил от силата на барута и вече го считаше за много важен съюзник, защо изгодата от него бе налице. Съвсем не беше тъп като торен бръмбар, напротив, много ясно си бе дал сметка за ползата от сключения съюз, в който едната страна не можеше без другата.

След като помисли за момент, Барди му представи следната схема на ограбване: всеки от войните му щеше да прибира от всеки град толкова, колкото може да носи на гърба си, след което плячката му щеше да бъде загъвана в тъкан със знака на притежателя си и оставяна на съхранение в някое складово помещение, заедно с придобивките на останалите от племето. Заграбеното щеше да бъде пазено от двайсетина смели бойци, които същевременно щяха да следят за реда в завоюваните градове. Плячката от всеки следващ град, щеше да бъде отнасяна в предишния и след няколко разходки между градовете, които според сведенията не бяха повече от още три плюс най-главния, накрая всичко щеше да бъде събрано в Тлатцтектлацкан. Тогава вождът трябваше да изпрати вестоносци до селищата на патлоките, и цялото годно да носи товари население на неговите селища, щеше да пристигне, за да отнесе събраната плячка по родните си места. Така никое излишно гърло нямаше да консумира от заграбената храна. В замяна на това, Мокатек трябваше да даде нареждане за спиране на тормоза над гражданите и ако някой от неговите хора не му се подчинеше, трябваше да бъде бит с тояги, както правел кралят, затова всички негови хора го слушали какво нарежда и му се подчинявали.

Доводът на Барди с прехраната изглежда окончателно убеди Мокатек, защото той стисна ръката му в знак на съгласие (отскоро се беше научил на този жест) и тръгна да въвежда ред всред подчинените си. Малона използва излизането му и изнемощяла се хвърли на врата на любимия си.

— Отново се уморих, скъпи — промърка тя и го целуна. — Трудно е да превеждаш. Тази вечер смятам да ти дойда на гости, нали си съгласен?

— Ами… да — измънка кралят и се озърна по навик. — Да се връщаме долу, чака ме разпит на пленника. Рок и децата сигурно вече са там, не може да не съм ги събудил, докато се разправях с вожда. А ти в това време давай нареждания на готвачките.

Малона недоволно го пусна и той се забърза надолу по стълбите. Чувството за вина отново го глождеше, но нищо не можеше да направи със себе си. Никога досега не бе предполагал, че може едновременно да обича две жени — едната с нежна съпружеска любов, а другата с изгаряща страст. Но се бе случило.

Както предположи, всички от неговото обкръжение вече се бяха събрали в обширната трапезария. Той едва сега забеляза камината в дъното й, в които весело пукаха дебели цепеници и помисли, че наличието й е нещо доста нетипично за Новия Свят. По всека вероятност в Тлатцтектлацкан нощем ставаше хладно, понеже от околните планини се спускаше студен въздух, а намирането на дърва за горене не представляваше проблем. Барди си спомни за преминаването на планинския проход и потръпна, но бързо се успокои. Несгодите вече бяха минало.

— Готов ли си за разпита? Да домъкна ли пленника? — попита го Рок, който бе седнал срещу него. — Оставих го вързан в едно от мазетата и две три момчета го пазят за всеки случай.

— Добре, да започваме. — Дасо, повикай някой от комтуните, защото ще се наложи да предоставя временно преобразувателя на пленника. Той трябва да научи ландирски, не мога непрекъснато да използвам услугите на Малона, и без това е уморена от разговора с Мокатек.

— Няма да има нужда от шаман — каза младежът и се изчерви до уши. — След като дойдох в съзнание по време на битката, неочаквано осъзнах, че мога да създавам мисъл форми и дори помагах на комтуните при провеждането на операцията в подземието на храма, въпреки че се намирах отвън. Ние успяхме да слеем съзнанията си. Фактически аз съм го можел и по-рано, дори в усложнен вид, но не съм го разбирал. Наблюдателят представляваше видоизменена и материализирана мисъл форма, способна да приема информация и да се движи из пространствените измерения. Ястребът, който създадох, бе малко по-проста такава, но все пак изпълни предназначението си.

Барди го изгледа удивен, докато за Горо не можеше да се каже същото. В неговия поглед по-скоро се четеше слаба неприязън.

— Сигурен ли си в новите си способности? — попита кралят.

— Напълно — отвърна Дасо.

Рок Свенсон довлече пленника като чувал с картофи и го тръсна на приготвения за целта нисък стол. Изпъкналите очи на малкото човече светнаха злобно и докато приятелят му го наместваше на седалката, то се опита да го ухапе. Може би беше член на по-висшестояща йерархия на атлантите, ако съществуваше такава, защото грозното му лице излъчваше високомерие.

— Само да си мръднал, плъх такъв, ще ти откъсна главата — закани се Рок при втория неудачен опит да бъде ухапан, след това повдигна атланта над седалката и силно го тръсна обратно върху нея. Изглежда че успя да постигне необходимото възпитателно въздействие, защото малкият изрод изохка и се укроти. — Знаеш ли какво още не съм направил? — обърна се той към Барди. — Не съм го претърсил.

Пръстите му започнаха да опипват безформената дреха на човечето, която завършваше с нещо като шалвари и напипаха някакъв предмет. Той повдигна крачола на дребосъка и под коляното на кривото му краче лъсна нещо продълговато, привързано със ширит към прасеца му. Грамадният мъж се наведе и пъшкайки го развърза, след това го взе в ръка и започна да го разглежда.

— Дай го видя — помоли го Барди.

Предметът представляваше удължена тънка призма със златни стени, които бяха сплескани по средата, вероятно от удар на меч. В двата му края се забелязваха малки параболични чашки.

— Ето как са се изпарявали — констатира кралят. — Сигурно всеки атлант притежава такъв портативен преобразувател, с помощта на когото се прехвърля от една пространствена точка в друга, ако не и в различно измерение. Този ми изглежда повреден, може би затова този никаквец не е успял да изчезне. В Холивуд гледа ли филма «Страшно нашествие»? Сценаристът му беше измислил нещо подобно. Главоногите извънземни се появяваха и изчезваха, както и където им скимне, докато нашите не завладяха командният им център и не унищожиха технологията им. Само че тя се базираше на квантови преобразувания.

— Не ми замътвай главата — рече Рок. — Откъде да си спомням, това е било преди повече от петнадесет години, а и никога не съм бил свързан с филмовия бизнес.

— Татко, аз съм го гледал на твоето видео със сгъваем екран — обади се Викто. — Докато още имаше батерии за него.

— И аз — добави Нилс. — Спомням си и че Дорго беше с нас — Само че преди да завладеят командния им център, земните учени успяха да изготвят прототип на устройствата им.

— Вярно че беше така — каза Барди. — Хайде да не се отвличаме, време е да започнем с подготовката за разпита. — Горо, подай ми преобразувателя си, ако обичаш, и без това не ти е нужен.

— Откъде знаеш? — намуси се магьосникът. — Поне с него си произвеждам банани.

— Добре, дай ми го временно. — Дасо, извади твоят и внимавай за действията на малкия изрод. — Пленникът трябва да научи ландирски, Гопо каза, че всички атланти имали невероятна склонност към чужди езици. Но за да го направи, този ще трябва да ми надникне в мозъка, а ти трябва да контролираш действията му, за да не използва ситуацията и или да се изпари, или да ме изпрати в небитието.

Кралят сложи взетият от Горо преобразувател в скута на атланта и му показа устата си, после посочи неговата. След това направи няколко движения с показалеца си между двете. Жестът достатъчно ясно изразяваше желанието за речева комуникация.

Малкото човече разбра какво се иска от него, съсредоточи се над уреда за известно време и след това проговори на чист ландирски:

— Какво искаш от мен? Нищо няма да ти кажа.

— Сънародникът ти Гопо беше много по-общителен — отбеляза Барди. — Дасо, докато този изсмукваше познанията за езика от мозъка ми, опита ли се да направи някаква дивотия?

— Опита се, но аз го парирах успешно — отвърна младежът. Така го опарих в центъра му за болка, че той се отказа от по-нататъшни опити и сега знае, че е напълно безсилен. Остава го превърна в съвсем общителен, изчакайте малко.

Младежът се наведе над своя преобразувател. Лицето му придоби извънредно съсредоточен израз и тялото на атланта внезапно се загърчи, а по устата му се появи пяна.

— Готово — каза младежът гордо. — Направих го мек като памук. Сега е точно толкова зомбиран и неспособен за собствени действия, колкото нещастниците, които използваше. Може да го отвържете, ще бъде послушен като овца. Но много яростно се опита да се съпротивлява на атаката ми и е нужно малко да си почине, докато свикне с пренаредените части на сивата си материя.

Кралят го изгледа с неприкрито възхищение. Дори в най-големите си очаквания, никога не би предположил, че Дасо ще се окаже толкова полезен.

— Готов е — заяви младежът след малко. — Ще отговаря на всички въпроси.

— Как се казваш? — започна Барди разпита.

— Дилмон — отвърна атлантът.

— Как пристигнахте в този свят?

— Чрез прехвърляне от едно пространствено измерение в друго. Разполагаме с по-мощен преобразувател, с който боравят избраните.

— Къде се намира? — продължи кралят с въпросите.

— В Теночтан — каза малкият изрод. — Охранява се много строго. Само главният килог и тримата мандалони, които му асистират при прехвърлянето имат достъп до него.

— Сред вас има ли представители на другия пол? — полюбопитства Барди.

— Някога е имало, но вече ги няма. Още преди няколко века ние сме ги изгубили като вид и сега расата ни се състои само от еднополови индивиди. Сателитната атака на келтоните е имала за цел да унищожи едната съставка на хромозомния набор и размножаването ни е станало невъзможно, понеже механизмът на нашето възпроизводство е бил унищожен. Целта на жестокия враг била да ни подложи на пълен геноцид, за да му освободим жизнено пространство, защото светът в който сме преместили острова си, много харесал на чуждия завоевател. Но сега ние сме на път да открием неговия и тогава ще го ликвидираме по друг начин. Ще превърнем всички келтони в съвършени идиоти, неспособни сами да се хранят.

— Но все пак, как съществувате? — усети кралят, че интересът му нараства.

— Размножаваме се чрез клониране — отвърна човечето. — Но с течение на времето, при този метод се появяват генетични дефекти. Първоначалната конфигурация на гените в нашето ДНК е невъзможна за възстановяване, това не е по силите дори на върховния ни килог, който не се намира тук.

— Тогава защо търсите подходящ мъжки индивид? Гопо ми каза, че трябва да го изберете между милиони.

— Защото пътят към съвършения атлант е извънредно сложен. Той трябва да съчетае нашата генетиката с чуждата, като запази от нея само физическите качества на местните индивиди. Същевременно трябва да си възвърнем изгубената хромозома, а тя да притежава необходимото генетично съвършенство, необходимо на расата ни. След като се намери такъв подходящ индивид, той трябва да се кръстоса с предварително обработени от нас женски донори, които трябва да окончателно да възпроизведат индивиди, отговарящи на критерия за получаването на исканата чиста раса. Това е свързано с изключително много експерименти, които досега не са дали искания резултат. Еволюцията, продължила милиони години не може да се замени само с преобразуватели, защото липсва нужния прототип. Рекомбинацията на гените съдържа безкрайни варианти и ние трябва да стигнем до съвършения, а това съвсем не е лесно.

— Този отново ми поду главата — оплака се Рок. — Защо не караш по същество? Къде са се събрали останалите изроди и как да ги изгоним на майната си, ако не можем да ги унищожим.

— Почакай още малко — каза Барди. — Скоро ще стигнем и дотам. — Какво правите с плодовете на неудачните си експерименти? — попита той малкото човече.

— Унищожаваме ги.

— Но донорите са женски индивиди, правилно ли те разбрах?

— Да, тях също ги набираме от местното население.

— И после убивате децата, които раждат, ако не ви харесат. Така ли е? — вбеси се кралят.

— Да, щом не отговарят на изискванията на чистата раса, към която се стремим — потвърди дребосъкът. — Ала от всяка експериментална серия трябва да остава поне едно от мъжки пол, с което опитите да продължат. Но е необходимо време, за да порасте и да добие полова зрялост. Затова експериментите трябва да продължат дълго, с различни партиди от донори, които се оплождат всеки месец.

— Още малко остава да го застрелям — извика Барди. — Разбираш ли за какво става дума? Събират жени, разделят ги като стада от добитък, променят генният състав на яйцеклетките им и след това ги принуждават да забременеят от подбрания от тях модифициран мъжки индивид, а накрая убиват децата им. Може би само някое от тях остава живо, но не се знае дали после също не го убиват. В продължение на двайсет и пет години извършват тази гадост в името на чистата си раса! Кетлоните наистина е трябвало да ги унищожат до крак.

— Дано и те да не се домъкнат тук — почеса се Рок по брадичката. — Атлантите поне имат намерението все някога да си отидат, докато тези кетлони ми се струват много по-опасни.

— Какво става с женските донори след като родят? — зададе кралят пореден въпрос.

— Също ги унищожаваме, след това ги заменяме с други. Ако ги освободим, има опасност да се внесат смутове в местното население. А то вече е свикнало някои от младите им жени да изчезват.

— Не виждаш ли?! — изкрещя Барди. — Тези гадове са най-хладнокръвни убийци на невинни същества. Да не говорим колко още са зомбирали.

— Ами ние какви сме — отново се почеса Рок. — Не си ли спомняш колко народ изби, когато стреляше с базуката от гърба на Дзог и хвърляше ръчни гранати?

— Беше съвсем друго. Тогава защищавах страната си от вражески нападения.

— Да, но тогава загиваха и невинни хора. Гребците по галерите на ромтите бяха роби.

— Какво мислиш, че не съжалявам за част от действията си ли? — ядоса се кралят. — Но тези не съжаляват за нищо. Това е разликата.

— Просто искат да оцелеят като раса — заяви лаконично Рок.

— Да го правят на друго място, не в този свят.

— В това съм съгласен с теб, продължавай, ако обичаш, с разпита.

— Колко от вас се намират тук? — попита Барди атланта.

— Около сто човека. Повечето са учени, които се занимават само експерименти.

— Къде се намират?

— В подземията на двореца в Теночтан. Там се намира и мощният преобразувател за групово прехвърляне.

— Къде се намира светът, от който пристигнахте? — попита Барди със затаен дъх.

— Не зная — разочарова го Дилмон. — Това е известно само на главният килог и на неговите мандалони.

— Достатъчно — каза кралят. — Едва ли ще научим нещо повече. — Този какво да го правим?

— Вече не е по-опасен от кротка овца — обади се Дасо. — Никой друг, освен негов сънародник, не може да премахне блокировката в мозъка му. Предлагам да го храним и да го държим при нас като домашно куче. Когато стигнем до Теночтан, може отново да ни потрябва. А сега може да ни освободи от присъствието си, видът му не особено приятен.

— Почакайте! — плесна се по челото Барди. — Сетих се, че искам да го попитам още нещо. Слушай, Дилмон. Нали каза, че сателитната атака на келтоните е унищожила едната съставка от хромозомния набор в половите ви клетки, така ли беше?

— Да, точно така — потвърди атлантът.

— Но доколкото съм запознат с биологията, тя съществува само в мъжките индивиди? И при вас ли е било същото?

— Разбира се — отвърна човечето.

— Тогава вие какви сте? Мъже или жени?

— Нито едното, нито другото. Вече нямаме изявени полови белези, те изчезнаха след няколко клонирани поколения. Понякога се проявяват в атрофирал вид. Затова се налага да използваме местни донори.

— Значи сте безполови кастрати, но погледнато по-научно, всички сте жени.

— Ние сме атланти — отвърна безпомощно Дилмон. — Засега сме такива, каквито сме. Но някога сме били горда раса, която е повелявала на всички останали.

— Затова сте изгубили мъжкото си достойнство, за да правите поразии. С него си е отишъл и усетът за благородство и доблест в постъпките ви, типични за силния пол — заключи кралят, в когото се беше пробудило рицарското му чувство, спомен от младините — когато яздеше крантата и носеше тенекии по тялото си с мечтата да убие дракон и да защищава онеправданите. — Махнете този боклук — каза той с погнуса.

Рок повика пазачите и им нареди да отведат пленника (или пленничката), но този път да не го завързват и да му оставят храна и вода.

— Вечерята е готова — обяви красивата им спътница, която се появи откъм кухнята. — Да наредя ли да я сервират?

Докато масата се подреждаше, Мокатек отново се появи. Пресегна се, взе първата му попаднала питка, млясна с уста и радостно я захапа. След това без да обръща внимание на никого, атакува една от купите с ястие, от което се разнасяше приятен аромат. След половин часова борба с храната, която този път бе приготвена в доста по-голямо количество, вождът се почувства сит, погледна към Барди и изреди няколко изречения на собствения си език.

— Каза, че е изпълнил уговорката с теб — преведе Малона. — Идеята за тоягите му се сторила интересна и я приложил като метод за убеждение, защото никой от хората му не искал да се раздели със заграбеното, дори и временно.

— Благодари му от мое име — отвърна любимият й и му наля купичка с алкохолно питие.

— Дивак, дивак! — потупа се Мокатек по корема и я изпи доволен до дъно. С това речниковият му запас по ландирски се изчерпа, но Барди изпита към него неволна симпатия, независимо, че след малко трябваше да го мъкне до стаята му. През днешния ден вождът му беше помогнал много — с войската и с комтуните си, освен това се държеше съвсем лоялно.

След като замъкна до леглото му с помощта на Рок, двамата се върнаха в трапезарията и също си пийнаха добре. Когато накрая и кралят се отправи да спи, откри под завивката си страстната прегръдка на Малона.