Завладяването на Америка

16

Походът продължаваше повече от месец. След като напуснаха долината на Тлатцтектлацкан, войските продължиха да изкачват планински проходи, а върховете, които се извисяваха над тях ставаха все по-високи. Градовете Поктактцлан и Тенул, които се намираха по пътя им, също бяха завладени, но с цената на нови загуби в жива сила. При обсадата на Тотламктеток, третият град, който бе изграден на още по-голяма надморска височина от предишните, диверсионните групи, придружени от няколко от по-здравите физически комтуни на Мокатек, най-сетне приложиха отдавна замислената нова тактика. Под прикритието на нощта, те успяха да се промъкнат в подземията на атлантите и унищожиха убежищата им с динамитни взривове. След това не забравиха да приберат двата вида преобразуватели, които намериха по масичките и труповете им. После всички комтуни, заедно с Дасо, приложиха идеята на Горо на практика. Без да срещнат мозъчна съпротива, те премахнаха уродливите мисъл форми, които държаха в сляпо подчинение страшните бойци на врага и ги превърнаха в нормални граждани, които след като се осъзнаха, доста се учудиха на оръжията в ръцете им.

От началото на военната кампания, загубите в армията на Обединеното Кралство вече възлизаха на хиляда четиристотин тридесет и двама убити и триста и петдесет тежко ранени, а на войските на Мокатек — деветстотин шестдесет и двама човека. От една страна този факт улесняваше готвачите, защото трябваше да приготвят храна за по-малко количество хора, но от друга намаляваше числената мощ на обединените войски, на които предстоеше атакуването на главната квартира на атлантите, разположена в Теночтан. Горестта и мъката, която щяха да изпитат роднините на убитите, след като научеха за смъртта им, не влизаше в сметката, защото всички те се намираха много далече и още дълго щяха да останат в неведение.

С всеки изминал ден, уменията на Дасо неимоверно нарастваха и той все по-смело извършваше действията си на магьосник, без повече да припада. Външността му видимо се променяше. За изминалите почти три месеца след отплуването им от Обединеното Кралство, младежките пъпки по лицето му бяха изчезнали и то се бе позагладило, но същевременно придобило волеви черти. Погледът на зелените му очи беше спрял да блуждае и се бе превърнал в остър, понякога пронизващ. Тялото на младежа беше станало по-стройно, той вече не ходеше прегърбен. Плахото му държане беше изчезнало. Метаморфозата, която претърпяваше, постепенно го преобразяваше в достатъчно уверен в себе си, млад и симпатичен мъж, който се осмеляваше да изказва своето мнение дори и пред краля си.

Рок Свенсон бе започнал да тъгува за Лина и дъщеря си Инге, които определено му липсваха. Увлечен в отношенията си с Малона, Барди все по-рядко се сещаше за Хелга и Мейла, а когато го правеше, гледаше по-бързо да отпъди гузното чувство, което го нападаше. Както някога бе казала хищната и природно интелигентна красавица, те се намираха някъде там, далече, а тя беше тук. Горо утешаваше магическите способности с производство на банани и отново се бе насочил яденето на боб, чесън и лук. Малона от своя страна не остави Дасо на мира, докато не произведоха първото сносно на вкус ястие, в което плуваха прилични парчета бяло месо. Това постижение почти я освободи от задълженията й на готвачка по време на походите. Уморен от сраженията и останал верен на дадения обет за диета, Дзог беше отслабнал с няколко тона, което го накара да се чувства по-уютно в огромното си тяло и увеличи шансовете му за намиране на нов партньор. Краката вече не го боляха при ходене, един ден той се затича… и литна. Дорго, който дълго време бе спазвал това ограничение, незабавно последва примера му. Бащата и синът се издигнаха високо в небето, летяха около час и за щастие нищо лошо не им се случи. След този случай, Дорго до такава степен се опияни от полета, че започна да прави тайни рейдове. Все пак избягваше да лети денем, а през нощта баща му се преструваше, че спи и не го забелязва, или наистина спеше. Мокатек донякъде подобри обноските си, като престана да се напива до безсъзнателност и да се удря по корема след добро нахранване. Дого и Заган уведомиха Барди, че вождът тайно е започнал да учи ландирски, от което той доста се притесни. Съвсем не му се искаше важният му съюзник един ден да научи фразите «дивак» и «тъп като торен бръмбар», изпуснати от сина му. Викто и Нилс също възмъжаваха, наблюдаваха отстрани ежедневните събития, заглеждаха се тайно в Малона и мечтаеха някой ден истински да се включат в някоя битка.

След едноседмична почивка, за голямо облекчение на жителите на Тотламктеток, обединените войски го напуснаха и се отправиха към последната си цел — бившата столица на крал Мотисима — Теночтан. Преходът до него щеше да продължи още няколко дни и изискваше преодоляването нов, още по-страшен високопланински проход.

Стените на Тотламктеток още се забелязваха зад гърба им, когато Дзог напусна колоната, засили се по оголения участък, встрани от станалия по-широк път и литна. След като направи широк кръг над войските, Барди го забеляза и се учуди от постъпката му. Дзог набираше височина и през бинокъла се виждаше, че огромните му ноздри душат нещо, след това той се насочи към някакъв планински връх и скоро изчезна от полезрението. Кралят незабавно пришпори Буцефал и се отправи към средата на колоната, където се намираха обозът на армията, Малона, Горо и децата.

— Дорго, къде отиде баща ти? — попита той дракончето, след като стигна до тяхната група.

— Каза, че е надушил специфична миризма, донесена от вятъра и отиде да провери произхода й. — Но аз лично мисля, че тръгна да си търси нова жена.

— Защо не ме предупреди?

— Нямаше време. Вятърът можеше да смени посоката си и той да изгуби следата — поясни Дорго. — Въпреки че нашето обоняние е много по-силно от кучешкото.

— Каза ли кога ще се върне?

— Не, но ми забрани да го последвам.

— Какво толкова се вълнуваш — намеси се Горо. — Не е малък, може да мисли с голямата си кратуна. Все някога ще се появи.

— Въпросът е кога? — ядоса се Барди. — Не може да изчезва, когато най-много ми трябва.

— Аз лично го извинявам — обади се Малона. — Да стоиш самотен над двеста години и после още петнайсет, съвсем не е лесно.

— Драконите изобщо не са самотни — обади се Дорго. — Само понякога изпитват остра нужда да продължат рода си.

— Ти пък откъде знаеш? — сряза го красавицата.

— Подслушвал съм го. Веднъж баща ми разговаряше с Горо на тази тема, но бяха забравили вратата на обора открехната. Освен острото си обоняние, драконите притежават и превъзходен слух.

— Тогава защо при тези качества почти са измрели? — вмъкна се Викто в интересния за него разговор.

— Защото са предпочитали да се крият и повечето от тях са били много мързеливи, за да си изкарват прехраната с ловуване — обясни Дорго.

— Остави го намира — намеси се Горо. — Малкият четирикрак не лъже. Нито за разговора в обора, нито за причините за измиране на драконите. Ние, хората имаме най-голяма вина, че не сме поддържали живота на братята си по разум поне с някоя дръглива крава, оставена пред пещерите им. Дължи се на собственото ни скъперничество, много добре го зная, защото и аз някога притежавах това лошо качество.

— Не предполагах, че вече си станал щедър. Да не би да си раздал златото си на бедните? Доколкото зная го държиш в кралския трезор срещу лихвени проценти — подкачи го Барди.

— Не те е срам — озъби се магьосникът. — Забрави ли колко от париците ми отидоха във фонд «Ландирия», който навремето създаде в Холивуд…

— Знам, знам — прекъсна го кралят, който го чувстваше близък, но понякога обичаше да го дразни. — Тогава едва те накарах да ги дадеш.

— Неблагодарник! — разкрещя се Горо. — Заради теб си оставих си хубавата фирма и удобствата, само и само да те последвам…

— Успокой се — каза Барди, приближи коня си до неговия, протегна ръка и го поглади по рамото. — Не разбираш от майтап.

— Така ли се отнасяш със старите хора, които само могат да ти бъдат полезни? — оплака се Горо, вече омекнал. — Последната идея, която ти дадох, спести толкова човешки загуби…

— Така е — съгласи се Барди. — Извинявай, понякога не съм в състояние да преодолея характера си.

— Дзог винаги ти е бил по-важен от мен. А както се разбра, на дърти години го е засърбяло между краката и е хукнал да гони младежките си фантазии. Не му пука, че ни остави.

— Знаеш ли, че както си ми наблизо, спокойно мога да те ухапя — закани се Дорго. — Всеки има право на личен живот. Извини се за изказването за баща ми, докато не съм го направил!

— И младите вече нямат никакво уважение към възрастните — затюхка се магьосникът. — Иска да му се извиня за нещо, което е вярно.

— Какво ще ти стане, ако го направиш? — попита го Барди. — Все пак употреби някои нецензурни думи.

— Какво толкова съм казал? Добре де, извинявай.

— За в бъдеще се занимавай с бананите и боба си, а не с баща ми, иначе наистина ще те ухапя — изрече Дорго сериозно, а Малона неочаквано прихна да се смее и атмосферата се разведри.

— Ти също се дръж по-прилично със старите хора — размаха кралят наставнически пръст към дракончето и побърза да си тръгне, преди също да се захили. Вече не се притесняваше толкова от изчезването на Дзог.

След няколко часа високопланинският превал извънредно затрудни придвижването на колоната със заледените си участъци, но Барди бе взел нужните мерки. Сандалите бяха заменени с плътни мокасини, закупени от градовете, които бяха завзели. Краката на бойците вече бяха обвити с ленти от дебела тъкан, която добре ги загряваше и всички притежаваха здрави кожени плащове, чиито материал за направа така и не стана ясно откъде беше придобит. Или кожите бяха докарани от търговци от далечни страни на север и бяха бизонски, или бяха от някакви животни, вероятно лами, които обитаваха планините на южната част на материка, но и в двата случая, сигурно бяха пристигнали доста далеч и не приличаха на еленски. Не принадлежаха и на мечки или лосове, бяха умело обработени, достатъчно плътни, гъвкави и гладки. Произходът на дебелите блузи, с които Барди ги облече, също остана неизвестен, те бяха изплетени от някакъв тип животинска вълна, а не от растителни влакна. Допълнено с шапките от същия материал, които се вместваха под пластмасовите каски на неговите бойци, новопридобитите дрехи ги караха да чувстват достатъчно уют и студът щипеше само пръстите на ръцете и лицата им, което все пак се понасяше. Занаятчиите в завладените градове още не бяха стигнали до идеята за производство на ръкавици.

В продължение на три нощи, обединените войски се принудиха да спят върху снежната покривка на малки долини, които срещнаха по пътя си. Хората се умълчаха. Бялата монотонност, която само на места се нарушаваше от тъмния склон на някоя скала, не предразполагаше към разговори. Макар и защитени от топлите си дрехи, студът вече им беше дотегнал. На четвъртия ден наклонът на пътя тръгна надолу и хората веднага се оживиха. В късният следобед пред очите на Барди се показа необятна долина, в чиято низина се забелязваха миниатюрните постройки на огромен град, разположен в близост до езеро.

— Теночтан! — възкликна кралят. — Пред нас е!

Сърцата на бойците се свиха от противоречиви чувства. От една страна краят на военния поход вече се виждаше, от друга никой не беше сигурен за собственото си бъдеще. Кралят забеляза пониженото настроение на хората си и се опита да ги ободри с кратка прочувствена реч:

— Смели и горди войни, искам се мобилизирате и да прогоните лошото настроение. Както досега сме побеждавали врага, така и сега ще го победим! Мислете за последното решително сражение, за завоеванията на вашето славно Обединено Кралство и не се съмнявайте в собствените си сили! Отпуснете се, скоро ще слезем под зоната на снеговете и ще намерим удобно укритие, за да направим лагер и да си отпочинете.

— Бива те в убежденията, ставаш за предизборен агитатор — поднесе го Рок. — Както виждам, всички загоряха от нетърпение да получат удар от боздуган по главите си. — Да ти призная, и на мен беше започнало да ми става скучно и бях започнал да мисля за какъв дявол се домъкнахме дотук.

— За да завладеем Америка — отвърна му лаконично Барди. — Ако не цялата, поне централната й част. Има време и за останалите.

Рок понечи да му отвърне, но някаква огромна сянка покри слънцето над тях и свистенето на могъщи крила им подсказа, че нещо познато и могъщо се завръща.

Дзог изора снега със задните си лапи, направи около десет метрова бразда и успя да се приземи благополучно, след това обърна туловището си към тях и каза:

— Да пукна, ако знаех, че ще бера такъв студ в зоната на тропиците. Но си заслужаваше.

— Защо? Да не би да си срещнал бъдещата си жена? — полюбопитства кралят.

— Ти пък откъде знаеш?

— Дорго ни уведоми накъде си тръгнал. Нормално е да предположа, че си открил някоя от твоя вид.

— Там е работата, че си докарах голям проблем. Не намерих една, а две драконки, които се оказаха сестри. Открих ги по силната им миризма, отдавна не се бяха къпали. И двете се оказаха еднакво мършави, еднакво грозни и еднакво алчни. Едната се казва Мидрика, а другата Констарин. И досега не зная на коя от двете да спра вниманието си. От сто години насам никой не се е позаинтересувал за тях, но това не им пречи да имат големи претенции. И най-глупавото е, че не искат да се разделят.

— Направи си харем, тогава — ухили се Рок. — Предполагам, че религията ти не го забранява.

— Не ме поднасяй. Драконите нямат религия, защото вярват само на себе си. Но ако взема и двете за жени, разходите за тяхната издръжка също ще нараснат двойно. А как ли ще погледнат на това дъщерите ми Мона и Луна? Да речем, че Дорго ще ме разбере, защото мъжът си е мъж, но ако те започнат да ми опяват? А ако Мидрика и Констарин започнат да се карат за мен? Животът ми ще се превърне в малък ад.

— Я стига глупости — рече Барди. — Ще изкараш някоя друга брачна нощ и после можеш да ги зарежеш. Няма да имаш подписан брачен договор, следователно ще отпадне и задължението ти непрекъснато да стоиш при тях, а и те едва ли ще горят от желание да го правиш. Спомняш ли си Гейла как те заряза? Но не можеш да твърдиш, че си го преживял много тежко. Нали целта ти бе да продължиш вида си?

— Да, ама тя беше лихварка, имаше много натрупани парици и нямаше проблеми с прехраната. А тези двете са бедни като полски мишки. И не може току така да оставиш на произвола на съдбата две бременни жени, след като си се оженил за тях.

— Какви бременни жени бе? — провикна се Горо, който беше забелязал кацането на Дзог и се бе приближил до тях. — Нали драконките снасят яйца като кокошките?

— Не се меси в разговора ни, дърт пръдльо, за да не те опърля — заплаши го голямото чудовище.

— Горо, Дзог е прав — рече Барди. — И на мен не ми се иска да започвате нови разправии, с които отдавна сте ми омръзнали.

— Няма повече да му слушам глупостите на дъртака и ако има мозък, нека да се върне там, откъдето е дошъл. — Мястото му е при Малона и децата, и без това са почти на еднакъв акъл, макар че той със сигурност е по-изкуфял — заяви драконът. — Приятелю, какво ще ме посъветваш, в случай, че наистина се оженя и за двете, но после престана да живея съвместно с тях?

— Ще им определиш издръжка и ще прибереш децата си, за да ходят на училище — предложи кралят. — Ако са добре нахранени, жените ти сигурно ще останат доволни. Но при сватосването няма да минеш без някоя друга златна огърлица.

— Барди, знаеш ли че си гениален! Точно така ще направя. Но сега ще литна по-надолу и ще взема Дорго със себе си, за да го заведа на по-топло място. Чудя се как досега е издържал на този идиотски студ. След като се установиш, ще пристигна при теб. Надявам се утре най-сетне да приключа с гладуването.

Кралят се обърна и даде знак на бойците да продължат пътя си. След около два часа спускане, той забеляза удобна падина и нареди разполагането на лагера. От устата му най-после се откъсна въздишка на облекчение — днешните неприятности бяха останали зад гърба му.