Завладяването на Америка

21

Очакваният ден беше настъпил. Барди обикаляше из вътрешността на склада и щателно проверяваше неговото съдържание. След като се увери, че нищо от направените покупки не липсва и дори конете са докарани, той обърна глава към групата от хора и дракон, които го гледаха с известно недоумение.

— Досещам се, че искаш да повториш номера със студиото, както стана някога, когато пристигнах в него, за да обезвредя терористи — каза Рок. — Само че сега не виждам как би се получило.

— Разчитам на моята подготовка и твоето съдействие — отвърна приятелят му. — Горо също трябва да се включи, заедно с най-важното лице, необходимо за успеха на прехода ни в другия свят.

— Кого имаш предвид? — запита грамадният мъж.

— Твоят лангедон, Линифер. Нали Кико каза, че го е прикрепил към теб, а той му е родственик, следователно също е вид гургил. Кико изрично заяви, че след няколкото предишни прехвърляния, осъществени с негова помощ, е изчерпал лимита си от енергия, с който всеки гургил разполага, но това не се отнася за роднината му Линифер. Така че преди да пристъпим към действия по прехвърлянето, помоли му се искрено да ни съдейства. Направи го мислено, ако се притесняваш да го кажеш на глас. Не зная защо, но чувствам, че твоята молба ще помогне отново да срещнем близките си, а гургилите би трябвало да са отзивчиви същества. Ако те разсейваме, можеш да се уединиш се в някой от ъглите на склада.

Рок Свенсон го погледна изненадано, но от всичко, което беше видял и преживял през последните петнадесет години, усети, че Барди говори съвсем сериозно и това може би бе последният им шанс за завръщане. Освен това Линифер му беше дал знак за присъствието си, когато на вечерята в двореца на Славна Победа материализира доста банани без помощта на преобразувател. Русокосият гигант въздъхна и се отправи към едно от указаните места. След това устните му беззвучно се размърдаха.

Барди взе един от новозакупените компютри, включи го и отвори файла със заглавие «Пребиваване в Холивуд», в който предишния ден беше описал перипетиите на всички, по време на престоя им в Холивуд, отново кликна с курсора върху «File» и щракна два пъти с него върху «Save As», след което написа в прозорчето «Завръщане в Теночтан». Този път леко бе променил тактиката на прехвърлянето, но по същество тя си оставаше същата. Сега му оставаше само да кликне върху бутона «Save», но все още липсваше произнасянето на заклинанието и евентуалното съгласие на Линифер.

— Горо, извади прословутата си книга и се приготви за прочитането на нужния текст — каза той.

— Няма да стане — каза магьосникът и очите му се навлажниха.

— Какво искаш да кажеш?!

— Реших да остана тук, дойдох само за да се сбогувам с вас. От сега нататък Дасо ще ме замества, но за да стане пълноправен магьосник, ще трябва да се закълне със страшната клетва на Мордолох, повелителят на магьосниците.

— Добре ли обмисли решението си? — попита Барди. — Тук нямаш приятели и никой няма да те погледне, ако закъсаш със здравето, а годините ти съвсем не са малко.

— Зная това и доста се привързах към вас, но искам да свърша земния си път на топло, уютно и спокойно място. Не желая повече битки и студ, стигат ми. Дасо е много по-способен от мен и едва ли повече ще имаш нужда от уменията или съветите ми. Оставям ти и авоарите си в трезора на замъка в Славна Победа.

— Ще ми липсваш — призна Барди. — Освен това правиш голяма жертва.

— И ти ще ми липсваш, но този път няма да отстъпя от взетото решение.

— Защо е необходимо Дасо да се закълне? — попита учудено Малона. — Той и без това е станал отличен магьосник.

— Защото Мордолох дава способността и таланта, моето момиче, но ако те не се употребяват правилно, може и да ги отнеме. Един истински магьосник никога не трябва да се опива от могъществото си и да го използва за користни цели. Едва тогава ще остане такъв. Дасо, готов ли си да започнем?

— Да — отвърна младежът. — Но досега не знаех за съществуването на такава клетва. Наистина ли е необходима?

— Тя е обезателна — отвърна Горо. — Готов ли си да повтаряш след мен? — извади магьосникът древната си книга и я разтвори на последната страница, където беше пъхнал някакъв лист.

— Да — отново потвърди Дасо, който вече изглеждаше смутен.

— Аз, Дасо, верният роб на Мордолох, повелителят на магьосниците се заклевам…

— Аз, Дасо, верният роб на Мордолох, повелителят на магьосниците се заклевам…

— … никога да не пристъпвам позволеното от морала на обществото.

— … никога да не пристъпвам позволеното от морала на обществото.

— Да помагам на бедните и да защищавам онеправданите, да не се възгордявам и да бъде верен на краля си…

— Да помагам на бедните и да защищавам онеправданите, да не се възгордявам и да бъде верен на краля си…

— … и ако изневеря на клетвата си, демоните да ме изгорят като прилеп над силен огън, и от мен дори спомен да не остане!

— … и ако изневеря на клетвата си, демоните да ме изгорят като прилеп над силен огън и от мен дори спомен да не остане!

— Честито — каза Горо и прегърна момъка. — Сега вече си пълноправен магьосник. Връчвам ти и книгата за заклинания, най-ценното, което имам.

— Не мога да приема такъв скъп подарък. Зная съдържанието й наизуст, а тя ти е необходима за престиж пред клиентите.

— Младежът е прав, не може да ти отнеме такава скъпоценна вещ — каза Барди. — Между другото, ти полагал ли си такава страшна клетва?

— Има ли значение? — тросна се Горо, важното е, че Дасо се закле, ако разбра защо го направих.

Барди се приближи към него и го прегърна.

— Разбрах и ти благодаря — пошушна той в ухото му.

Старият магьосник се бе опитал за последен път да му бъде полезен, понеже ако поискаше, Дасо би могъл да манипулира всеки, дори и него. А подобна мисъл изобщо не трябваше да минава през главата му.

— Готов съм — върна се Рок при тях. — Ако изобщо съм успял в молбата си.

— Какво се мотаете? Омръзна ми да стоя до този хладилен фургон и да мисля какво има във вътрешността му — обади се Дзог от вътрешността на помещението.

— Ела да се сбогуваш с Горо — повика го Барди. — Той реши да остане в Холивуд.

Драконът се приближи до групата им, като внимаваше да не настъпи някой без да иска, после раздвоеният му език изхвръкна и близна старият магьосник по бузата.

— Това е вместо целувка за довиждане. Съжалявам, че вече няма да има с кого да се заяждам.

— Пожелавам ти още много деца — каза Горо задавено. — Може би ти беше най-близкият ми приятел, въпреки че обичах да те ядосвам. Барди все пак се големееше и пазеше известна дистанция. Знай, че винаги ще си спомням за теб и ще ми липсваш — едва не се разплака магьосникът. — Довиждане Рок, довиждане Малона — прегърна ги старецът един след друг и тръгна да излиза от склада.

— Почакай да изкарам колата ти пред склада, не ми каза и кое заклинание да използвам за прехвърлянето — извика след него Дасо.

— Онова, за осъществяване на желания — отвърна старецът. — Подарявам ти автомобила, и без това ти го избра, а аз не мога да го карам.

Преди младежът да успее да му благодари, Горо мина през отворената врата и зави покрай външната стена на постройката, за да изчезне от полезрението. Той наистина ги напусна, а последните му постъпки бяха съвсем благородни — беше успял да се извисил над самия себе си.

— Рок, моля те вземи двете базуки и ги зареди, после ми донеси една от тях — каза Барди след като преглътна буцата в гърлото си. — Може би след прехвърлянето ще се наложи да стреляме — уточни той. — Дасо, започвай да произнасяш заклинанието, дай ми знак, когато си готов.

Докато младежът бърбореше неразбираемите думи, Рок Свенсон се върна при Барди и му подаде тежкото оръжие. Той го нарами, изчака кимването на младежа и кликна върху бутона «Save». Всички изпитаха обичайното за всеки преход замайване, след това складът, заедно със съдържанието си, се стовари пред двореца в Теночтан.

Барди изскочи навън заедно с Рок и двамата натиснаха спусъците на базуките. Реактивните снаряди полетяха към стъкленото око на уреда, насочен към тях, избухнаха и на мястото на попадението остана голяма овъглена дупка.

Едва сега кралят се обърна и се огледа. Артилеристите бяха изпопадали по оръдията си, факлите в ръцете им още горяха и те явно не бяха успели да ги поднесат към отворите за запалване в дулата им. Бойците от войската му изглеждаха като заспали, а комтуните бяха паднали върху настилката на площада и телата им се извиваха в странни гърчове. Беше ясно, че след мига, в който бяха прехвърлили групата на Барди в подобието на Холивуд, главният килог и мандалоните му бяха осъществили нова страшна психотронна атака. Всред цялата замряла околна картина, единствен Гопо се пулеше насреща му и още поклащаше пръта с белия парцал, готов да го захвърли и да побегне. Преди да успее да проговори нещо в своя защита, Рок мълниеносно извади пистолета си и го застреля на място. Малкото човече се свлече на площада и от пробитата в челото му дупка закапа бледа кръв. Дворецът, със зейналите се срещу тях отвори изглеждаше като мъртъв, без признаци на човешко присъствие.

— Дасо, бързо идвай на помощ! — изрева Барди. — Веднага се заеми с комтуните!

Младежът се затича към тях откъм вратата на склада и пътьом извади преобразувателя си, след това клекна, наведе се над него и остана във сгърчена поза. Потта отново закапа по челото му и лицето му почервеня от напрежение. Не мина много време и един от комтуните се надигна, приближи се към него и сля усилията си с неговите във вече обединеното им съзнание. Един по един, останалите му съплеменници също се надигнаха и се присъединиха към тях.

— Залегнете! — изрева Барди, защото артилеристите внезапно излязоха от вцепенението си и поднесоха факли към дулата на оръдията, съгласно заповедта, която бе дал преди да изчезне от този свят, а сега беше късно да ги спре.

Тътенът на залпа почти ги оглуши, отворът в стената, пробит от базуките, стана троен. Един по един, бойците също започнаха да излизат от вцепенението си и да придобиват нормален вид. Украсеният с диадема от пера войн, който се приближаваше към тях, не можеше да бъде друг, освен Мокатек.

— Тези атланти лошо нещо — каза той на сравнително сносен ландирски. — За малко нас всички да убият. Какво онова голямото? Досега го нямало — посочи той склада.

— Това е наша собственост — рече Барди и посочи Рок. — На него и на мен — поясни той.

— Значи не трябва да го пипа — установи Мокатек.

— Точно така — отвърна кралят и си помисли дали вождът вече е разбрал значението на думите «торен бръмбар» и «дивак».

Мокатек ги напусна, за да отиде при своите, а той забеляза сина си, който заедно с Нилс се промъкваше към тях.

— Татко, преди малко имах чувството, че действителността около мен се изгуби, затова дойдох да те попитам дали наистина е било така. Никога досега не бях изпитвал такова непривично усещане — съобщи Викто, който без разрешението на Бино и Заган бе проявил инициативата да стигне до челната част на войските. — Изгубих усета за реалност и наоколо всичко изглеждаше като замръзнало, сякаш времето бе спряло хода си.

— Сигурно е било точно така, момчето ми — каза Барди. — Атлантите са провели могъща психотронна атака, която е блокирала мозъчните ти възприятия, но едва ли ще имат възможността да я повторят. — Ела да те прегърна!

— Защо? — учуди се синът му, вече долепен до гърдите му. — Какви са тези изблици на нежност по време на битка, която още не е приключила.

— Беше възможно да не се видим повече — каза Барди. — Всъщност, докато си усещал, че нещо ти се губи, аз съм се намирал в друг свят, където прекарах много по-дълго време. Но донесох оттам доста неща.

— Затова ли и Рок прегръща Нилс? А нещата, за които говориш, сигурно се намират в онази странна метална къща, встрани от артилеристите. Струва ми се, че преди малко я нямаше.

— Така е. Сега се връщай в ариергарда, тук ни остава още малко работа.

— А Горо къде е?

— Няма повече да го видиш. Остана в другия свят.

— В Холивуд ли? Той все ми говореше за него.

— Точно там. Дано да се чувства щастлив.

— Жалко, двамата често имахме интересни теми на разговори.

— Тръгвай обратно, после ще поговорим за него. — Рок, извикай Басото и Ерик, предстои ни влезем в двореца с десантните групи. Комтуните и Дасо също ни трябват.

След няколко минути, те нахълтаха в тъмните отвори на входовете и потънаха в дълбочината на голямата сграда, без да срещнат съпротива. Нарамили базуките и запасени с «лимонки», Барди и Рок предпазливо напредваха в полумрака на неизвестното пространство. Десантниците ги следваха неотстъпно, с готови за стрелба арбалети. Странното шествие завършваше с групата на комтуните и младият магьосник, които следяха за появата на тъмни мисъл форми.

— Ще стреляте само ако бъдем нападнати. Всички атланти, които се намират тук, трябва да бъдат взети в плен.

Те обходиха помещенията на приземния етаж на двореца, но срещнаха само няколко уплашени прислужници. След това слязоха по една от стълбите, която водеше към огромните подземия, тръгнаха по централния им коридор, осветен от вече познатите магически глобуси и откриха една от залите с донори, споменати от Дилмон. Осветени от слаби светилници, нещастните жени пъшкаха върху наблъсканите един до друг матраци. В помещението миришеше на урина и човешки нечистотии.

— Излизайте навън, свободни сте — каза Барди, но те изглежда не го разбраха. Той вдигна една от тях, посочи изхода и я подбутна да излезе. Жената покорно се подчини, личеше че не притежаваше и капка собствена воля. Кралят повтори същите действия със следващата, която не показа по-различно държане. Едва след намесата на комтуните, останалите най-сетне разбраха какво се иска от тях и тръгнаха вкупом към изхода.

— Съзнанията им бяха натъпкани с черни мисъл форми — отбеляза Дасо. — Но ние ги припокрихме.

Същата история се повтори в двете съседни зали, оставаше третата, която по всичко изглеждаше, че се намира бърлогата на врага. Тя беше здраво залостена с дебела дървена врата. Рок даде знак на десантниците да се отдръпнат и стреля с базуката, вследствие на което преградата пред него стана на трески. Десантниците нахлуха във вътрешността на помещението, което се оказа огромно и много добре осветено с магически глобуси. Край стените му се забелязваха многобройни масички, върху които се намираха преобразуватели, стъкленици с тъмни течности и други предмети със съвсем неизвестно предназначение. В противоположния край на голямата зала се бяха скупчили стотина кривокраки човечета, облечени в бели роби. Вероятно бяха учените, за които бе споменал Дилмон. Повечето от тях трепереха от страх.

— Ето ги великите радетели на чистата раса — каза Барди. — Още малко им остава да се насерат, след като вероятно вече са се напикали. — Дасо докарай някой от тях, за да научи езика ни под твой контрол. Например онзи, по-високия изрод, който изглежда техен началник, защото има златна лента на челото си.

Младежът изпълни нареждането и треперещото същество се доближи до тях. Барди му подаде една от пирамидките и направи необходимите жестове, за да разбере какво се иска от него.

— Можеш ли да говориш на моя език? — попита го той след малко на ландирски.

— Да — отвърна нещастникът.

— Как се казваш?

— Не е прието да съобщавам името си.

— Тогава си измисли някакво.

— Наричай ме Рилон, магистър на сложните науки.

— Колко прави двайсет и пет по двайсет и пет? — попита го Барди подигравателно.

— Шестстотин двайсет и пет — отвърна човечето. — Защо ми задаваш такива прости въпроси? А ти откъде се взе, за да унищожиш плода на целия ни труд?

— Откъдето трябва. Кажи на останалите ти сънародници, че ще запазя живота ви, но от днес нататък сте мои пленници. При най-малко неподчинение, ще ви убивам като кучета, каквито сте всъщност.

— Ние сме представители на велика раса, какво е куче?

— Всъщност е много благородно животно, но изразът е такъв. Добре, ще ви убивам като прасета. Не, и прасето е интелигентно същество. Ще ви смачквам като хлебарки, това сигурно е най-точния израз. Тези инсекти са заслужили презрението на хората, поради навика си да се завират там, където не трябва, затова ги изтребват.

— Ние не сме хлебарки — възрази атлантът.

— Така е, вие сте нещо по-гадно, но в момента не се сещам за друго сравнение. Хайде, измъквайте задниците си навън.

— Как да измъкна задника си? — продължи с тъпите си въпроси кривокракият началник. — Той си е на мястото.

— Всички излизайте навън, без да пипате нещо по масичките — каза Барди. — Само някой да се протегне и ще му счупя ръчичката.

Този път сигурно беше по-ясен, защото все още уплашените кривокраки човечета започнаха да излизат от залата.

— Къде ще ги настаним? — попита Рок. — Доста са.

— По стаите в горните етажи на двореца, те сигурно и преди са били заети от тях. Ще ги охраняваме и ще трябва да ги храним. Ела с мен, трябва да продължим с огледа, макар че не вярвам да срещнем повече изненади.

— Нека за по-сигурно ще вземем с нас Дасо, Ерик и Басото. Но преди това нека да съберем инвентара на атлантите, защото виждам, че повечето им принадлежности са със златно покритие и ще привличат нездрави погледи, а някои от тях може да представляват неподозирана ценност — предложи приятелят му. — В раницата си имам празна торба, мисля, че ще ги съберем в нея. След като я напълним, предлагам да я оставим в един от багажниците на колите, където ще бъде на сигурно място. Няма да сбъркаме, ако заключим и самия склад.

— Правилно разсъждаваш — съгласи се Барди. Ще кажа на Дого да постави охрана пред него.

Двамата вкараха в торбата инвентара на атлантите, без да приберат стъклениците им, занесоха я в склада и след като я заключиха в един от багажниците, се върнаха в двореца, за да продължат с огледа на горните етажи. С изключение на тръбата, която лежеше смачкана на статива си зад огромния отвор направен от базуките и гюлетата и разкъсаните тела на главния килог и мандалоните му, които лежаха около нея, по останалите помещения липсваше присъствие на атланти. За един дворец, подредбата на стаите беше доста елементарна. Матраци, масички, кани, нощни гърнета с похлупаци, възглавници и рогозки. Дори нямаше столове за сядане. Великите радетели на чистата раса не се оказаха хора на лукса. Барди извика Бино и Заган и им нареди да разпределят скупчените във фоайето на двореца пленници по по-големите помещения и да поставят охрана. След това задно с Рок подбраха няколко по-малки стаи за себе си и децата, и се насочиха към вътрешния двор. Между стената и основното тяло на двореца имаше няколко пристройки, в които се оказаха готварници. Кралят повика Малона и я помоли да се заеме с ръководството на персонала им. Тесният коридор покрай кухните водеше до една единствена трапезария с ограничен брой места. По всичко личеше, че бившите обитатели на голямата сграда са се хранили в нея на смени.

Барди се раздели с приятеля си, отново излезе на площада, където бойците му вече разполагаха лагера си и установи, че войните на Мокатек липсваха. Най-вероятно бяха плъзнали из града, за да извършат обичайните си грабежи. Внезапно му мина мисълта, че от съюзници, те лесно биха могли да се превърнат във врагове и той се замисли за бъдещото управление на завладяната територия, което трябваше да почива на строги принципи. От една страна хората на Мокатек не трябваше повече да ограбват мирното население, от друга всякакви спорове с тях бяха напълно нежелателни. Новите земи изискваха нови попълнения от негови войски, но това изискваше време. Някои от местните хора също можеха да бъдат обучени за военна служба, този път без да бъдат зомбирани. Във всеки от завладените градове трябваше да се организира гарнизон, който да брани жителите му от нежелани нападения. При конфликт, комтуните на Мокатек също биха могли да се превърнат в страшен проблем, с който дори и Дасо едва ли би могъл да се справи. В съзнанието на Барди постепенно се оформи някаква временна схема, която може би щеше да проработи. Тази вечер той обезателно трябваше да поговори с вожда на патлоките, за да се опитата да постигне разбирателство.

Кралят яхна Буцефал, който беше изведен от склада, заедно с останалите коне и тръгна да обхожда поставените постове, понеже някоя нова изненада от страна на атлантите би била твърде неприятна. Докато извършваше проверките, той си помисли, че рано или късно, те все някога щяха да се появят. Върховният им килог сигурно щеше да се заинтересува от съдбата на своите сънародници, с които досега вероятно бе осъществявал редовна връзка, а това можеше да доведе до нови изненади. Засега планът на неговите учени предполагаше поставяне на условия и това беше главната причина, животът им да бъде запазен. Освен това Барди имаше сериозни намерения, относно бъдещото производство на техните кристали. Ако усвоеше тяхната технология, прехвърлянето в други светове нямаше да представлява значителна трудност. Нямаше да се нуждае от компютър, нито от магиите на Горо и помощта на Линифер. Дасо беше достатъчно умен, за да вникне в принципа на прехвърлянето и да обучи в него други лица, които да заместят мандалоните на главния килог. Но засега това бяха само мечти, неразривно свързани с грандиозните му замисли.

Той се представи неговата бъдеща Америка — индустриализирана, процъфтяваща и чиста. С термоядрени централи, произвеждащи евтина енергия, с мрежа от широки магистрали, изпълнени от превозни средства, които не произвеждат вредни емисии, с роботизирани ферми за добитък и автоматично обработвани земни площи, със заводи, които бълват изтънчена електроника и уреди за бита, като използват без отпадъчни технологии, с летящи машини, които за няколко часа стигат до Славна Победа; със задоволен и интелигентен народ, който живее в екологично чиста среда и има достатъчно свободно време, за да се занимава с изкуства, а съществуването на мафиоти, политици и Федералното бюро за разследване, щеше да бъде лишено от смисъл. В тази страна на мечтите му щеше да се намира грамаден киноцентър, пред който Холивуд би изглеждал като детска играчка. После той си помисли, че остатъкът от живота му едва ли би стигнал да осъществи бляновете си и изпита тъга. Засега трябваше да се задоволи с реалността на настоящето.

След като завърши инспекцията, кралят се убеди, че както винаги досега, Дого блестящо се беше справил със задълженията си. Той се върна на площада, срещна се с него и му нареди да направи списък на бойците, които не бяха женени. Именно те щяха да съставят ядрото на гарнизоните, които беше замислил. След това крал Барди слезе от коня и се отправи към избраната от него стая, за да си отпочине от днешният напрегнат ден.

Същата вечер, той направи тържествена проверка и раздаде награди на отличилите се бойци, като им връчи част от часовниците, закупени в Холивуд и им обясни как се борави с тях. След това покани Мокатек на вечеря и също му подари часовник, над който вождът доста се пули, но остана очарован от сигнала му за събуждане. Барди проведе уморителен разговор с него и успя да постигне споразумение, след като надълго и нашироко му обясни предимството на плащането на данъци пред плячката от нападения и му обеща половината техните постъпления да отиват за него, но при условие, че остави комтуните си в Теночтан, а останалите войски прибере по селищата си. Кралят не му поясни какъв ще бъде размерът на тази половина, защото и той самият не знаеше количествата от стоки и зърнени храни, които щеше прибира от завоюваните градове и селата около тях. Данъците щяха да бъдат в натура, народите, които обитаваха неговата Америка, все още не бяха стигнали до идеята за техния паричен еквивалент. По-важното беше, че Мокатек остана доволен. След това вождът го попита дали ще остане в столицата, но Барди му каза, че ще остави в нея Дого, защото трябва да свърши някои работи в собствената си страна и едва след това ще се върне. От по-нататъшния разговор с вожда стана ясно, че Мокатек изобщо няма амбиции да притежава върховна власт и съвсем чистосърдечно му обеща да изпраща военна помощ, ако това се наложи. Противно на първоначалните очаквания, той се оказа доста свестен и коректен човек. По време на вечерята, двамата скрепиха дружбата си с безбройни купички от слабото местно алкохолно питие и дълго се тупаха по гърбовете, преди да паднат под масата, защото все пак успяха да се напият. След това Рок, Малона и Дасо ги завлякоха до стаите им, където юначните предводители потънаха в здравословен сън.