Завладяването на Америка

2

Огънят пукаше весело в камината на царската трапезария, която се намираше в непосредствена близост до тронната зала. В единия край на дългата лакирана маса, поставена в центъра й се бяха разположили двете семейни двойки — Барди и Хелга, Рок и Лина. Обедът отиваше към края си. Децата вече се бяха нахранили и бяха отишли в стаята на Викто, за да се занимават с различни игри. Двама от прислужниците седяха по ъглите на трапезарията и зорко наблюдаваха развитието на царската трапеза, която напредваше към финала си. Сервирането бе приключило, сега се отнасяха само празните чинии.

— Как мина съветът? — запита по някое време Хелга, след като преглътна късче планинската пъстърва и се облегна на стола си.

— Досега не бях виждал толкова уплашени физиономии — отвърна Рок вместо съпруга й, отряза си парче месо от задушения заек в подноса пред него и го постави в чинията си. — Изглежда че Барди наистина е роден за крал — усмихна се той. — Умее да въвежда ред, признавам го.

— Съветниците си бяха глътнали езиците — ухили се домакинът на трапезата. — Никой от тях не посмя да се обади.

— Какъв крал си имаме, ужасен и страшен — подсмихна се кралицата. — Впрочем той и на мен не ми дава думата, обича да се разпорежда за всичко в семейството.

— Да не мислиш, че моят е по-различен? — прояви веднага солидарност братовчедката й Лина и погледна топло към Рок. — Такива сме ги намерили, харесва им да нареждат. И както виждам, скоро имат намерението да ни изоставят.

— Само временно — каза Барди и си наля чаша червено вино. — Завладяването на Америка е важна държавна работа.

— А ако ви се случи нещо лошо? — произнесе загрижено Хелга и лицето й помръкна. — Кой знае с какво ще се срещнете?

— С диваци — изсумтя Рок. — Ако имаха достатъчно ниво на развитие, досега да бяха изпратили кораби, за да открият Обединеното кралство. Нали все пак се намират от другата страна на океана?

— Сигурно нямат понятие от корабоплаване — отбеляза кралят. — Интересно е дали са изградили империи, като е било в другия свят. Правят ли човешки жертвоприношения, имат ли пирамиди? Ако драконът Дзог не беше станал толкова дебел, бих го пратил на презокеанско въздушно разузнаване.

— Драконите едва ли могат да прелетят такова голямо разстояние, дори и да се намират в най-добра физическа форма. Разходът на енергия в големите им тела е прекалено голям — усъмни се Хелга.

— Ха, виждам, че имаш тайни познания — подхвърли Барди.

— Защо, не ти ли харесва?

— Умните жени по принцип са голяма напаст.

— А глупавите са живо бедствие — отвърна ядосано жена му.

— Остава и да се скарате, след толкова хубавия обед — намеси се Лина. — И двамата трябва да се радвате, че сте си намерили умни половинки — произнесе тя с тон, който не търпеше възражение.

— Какво ли прави гургилът Кико? — смени тактично Рок темата на разговор. — Спомняш ли си, когато се материализира в замъка на Рогонал, след пристигането ни от Холивуд и битката с черните рицари? Дотогава не бях виждал през живота си същество, по-странно от него. Беше покрито със синя перушина и бе едно такова… ококорено, а ръчичките и крачката му имаха по три пръста. Често си го представям.

— Спомняш ли си какво ти съобщи той? — попита Барди и сам отговори на въпроса си: — Каза, че е прикрепил към теб някакъв лангедон, който му се пада нещо като роднина или доколкото разбрах родствен на гургилите вид, също обитаващ неизвестното за нас измерение. Дори назова и името му — Линифер. Така че сега и двамата си имаме нещо подобно на ангели хранители, а те сигурно се грижат и за семействата ни.

— Вярно, така беше. Само дето не знаем дали странните същества сега се навъртат наоколо или се намират кой знае къде?

— Твоят лангедон поне е с пресни сили, не е изтощен като Кико — разсмя се кралят. — Ако поиска, може да даде знак за присъствието си.

В този момент върху масата, непосредствено пред чинията на Рок Свенсон, тупна разкошен на вид банан.

— Какво е това? — възкликна Хелга, докато Лина разглеждаше плода не по-малко учудено.

— Нарича се банан и е добро доказателство за невидимото присъствие на странното същество, за което говорихме — рече Барди. — Сигурно набързо се е разходило през времето и пространството, за да ни поднесе нещо като десерт. Този вид плодове растат толкова далеч от нашия северен остров, че за два три месеца път по море едва ли могат да пристигнат дотук, без да се развалят. Сигурно затова са непознати в Обединеното Кралство.

— Какви са на вкус? — попита Лина. — Сладки ли са като ябълките?

— Сами ще прецените — взе Барди банана и започна да го бели, с намерение да го раздели на части, но преди да привърши с намерението си, пред всяка от останалите чинии се появи по още един жълт плод. Този път учудването бе по-малко, защото чудесата в света на Обединеното Кралство не бяха рядкост.

Хелга бе наблюдавала внимателно манипулацията с обелването на кожата на банана, затова бързо се справи със своя и отхапа късче от него.

— Вкусно! — възкликна тя. — Ще дам останалата част на децата.

— И аз ще направя същото — каза Лина.

— Вземи и моя — рече Барди. — Толкова съм ги ял, че са ми омръзнали. В Холивуд този плод изобщо не се смяташе за престижен и почти не му обръщаха внимание, тъй като от него се дебелее. А по-голямата част от артистите всеки ден следяха за телесното си тегло.

Рок последва примера му и тъкмо подаде своя на Лина, когато в трапезарията нахлуха Викто, Мейла, Нилс и Инге — децата на кралското семейство и на Рок и Лина.

— Вижте, вижте! — викаха те, докато всяко от тях държеше в ръце по един жълтите апетитни плодове. — Какви са тези неща, които се появиха от нищото?

— Казват се банани и служат за ядене — обясни още веднъж Рок, после се изправи, направи лек поклон, отправен към пространството над масата и рече: — Благодаря, Линифер.

На всички им се стори, че дочуха шум, подобен на плясване на криле, после всичко утихна. Повече банани не се появиха.

— Да се разходим до обора на Дзог — предложи Барди на Рок. — И без това жените искат да си поговорят на други теми.

Луксозният огромен обор бе долепен до жилищните постройки за прислугата, която отдавна беше свикнала с присъствието на дракона и стриктно изпълняваше нарежданията му, които се свеждаха до запалване на камината, почистване на голямото помещение и доставка на трупове от прясно одрани овци. Драконът години наред умираше от мързел и рядко излизаше навън, само за да задоволи природните си нужди. Предимно спеше, затворил огромните си очи, продължаваше да дебелее и единствено се оживяваше при посещенията на децата си Дорго, Луна и Мона или на Барди, Рок и магьосника Горо, с когото напоследък почти беше спрял да се кара. Не беше летял навън повече от година, а вероятно и не можеше, поради дебелината си. Барди и Рок го завариха да дреме над кокалите на полуизядена овца.

— Живееш си живота, дъртако! — приветства го присмехулно кралят.

— Заслужил съм го — отвори огромното си зелено око драконът и отново замижа. — Имам достатъчно скъпоценности, за да си го позволя, а освен това съм и на кралска издръжка. Иначе ми е доста скучно. Няма ги телевизионните интервюта и предавания, липсва ми участието във филми. Да ви призная, в Холивуд ми беше много по-интересно.

— Да, но ако не се бе върнал, сега нямаше да имаш поколение — рече Рок.

— Така е, но това не ми пречи животът в другия свят да ми липсва. А тук няма кой знае какви развлечения. Дори не съм в състояние да се чифтосам с някоя друга драконка, защото на острова няма такава. А трябва да мисля за поколението на децата ми и ако за в бъдеще се оженят, поне това да стане с техни полубратя и сестри, макар че тяхното поколение може да получи генетично увреждане. Но драконите в този свят са на изчезване и независимо дали ми харесва, трябва да приема реалното положение.

— Така е за жалост — съгласи се Барди. — На територията на Америка ще бъдем длъжни да потърсим други от твоя вид. И за да си заработиш търсенето им, ще дойдеш с нас, за да помогнеш при нейното завоюване.

— Сериозно ли говориш — отвори и другото си око драконът. — Не съм сигурен дали още мога да летя. С изригването на пламъци сигурно съм по-добре. А с какво ще ме храниш на кораба? Нямаш хладилни камери, едва ли ще помъкнеш стадо овци.

— Забрави ли за огромния хладилен камион, който скрихме в шубраците край пещерата при първото ни прехвърляне от Холивуд в Ландирия? Селяните едва ли са посмели да се доближат до него и сигурно нищо му няма. Само трябва да се поправят вратите на фургона. На времето ти ги сплеска и ги изкърти, за да се нахвърлиш върху вътрешното му съдържание. И досега не мога да си представя как успя да изядеш десетина тона овнешки бутове.

— Как да не ги изям? А ти спомняш ли си, че не дойде да приведеш в действие хладилната инсталация? Трябваше ли да ги оставя да се развалят? Не, в корема ми се оказаха на много по-сигурно място. Между другото ти и сега не си в състояние да включиш хладилния агрегат, понеже акумулаторът отдавна се е скапал, а сигурно и всичко останало е ръждясало. Забрави ли, че оттогава изминаха повече от петнайсет години?

— Ще го възстановим — обади се Рок. — Имаме олово, за да изработим и подменим плочките му. Гинос от химическия факултет на Университета ще се справи с получаването на киселината.

— А зареждането? — усъмни се драконът.

— Скоро ще произведем първата динамомашина, както разбрах, материалите за нея вече са осигурени.

— Горивото, което е останало в резервоарите на камиона, също не става на работа. Разложило се е — изтъкна Дзог последната пречка.

— От Джипта вече пристигнаха първите бурета с нефт — намеси се Барди. — В тамошната пустиня отдавна са открити природни източници на този ценен продукт, който се събира в черни и миризливи езера. От него ще произведем и масло за двигателите на двете машини. Фордът също може да се задвижи, дано гумите му още да стават на работа.

— Като ви слушам, човек няма с какво да ви възрази — рече Дзог.

— Не си човек, а дракон.

— Все го забравям, нали напоследък около мен се мотаят само хора. Добре де, убедихте ме. Особено с идеята да си намеря нова съпруга. Интересно дали онези там, от моя вид, са богати? Ако ги има, изобщо, разбира се.

— Сам ще го установиш. Това не ти пречи да вземеш поне едно от куфарчетата с твоите скъпоценности, за да направим ново сватосване. Не вярвам да си забравил, че ги преместихме от пещерата и сега са на съхранение в кралската съкровищница.

— Драконите никога не забравят такива неща — отбеляза Дзог. — Знаеш, че по природа са алчни — оголи той огромните си зъби в нещо като усмивка. — Къде се изгуби старият пръдльо? Не ме е навестявал от седмица.

Изглежда че стените на обора имаха уши, защото малката врата, която се намираше встрани от двукрилите драконови порти, се отвори и пропусна през себе си Горо. Магьосникът се появи пред тях с обидена физиономия.

— Защо не ме поканихте на обеда? — обърна се той към краля. — Сигурен съм, че е имало много вкусни неща.

— Забрави ли, че вече си вегетарианец? — отвърна с въпрос Барди. — Нали само преди месец надълго и на широко ми развиваше теорията за вредните холестероли? Освен това обедът беше семеен.

— А вие да ме бяхте поканили, независимо, че щях да откажа — измънка недоволно старецът.

— Успокой се, и мен не ме поканиха — изригна драконът весело пламъче и леко оголи страшните си зъби.

— Тебе никой никъде няма да те покани. Нали всичко на масата веднага ще изчезне в търбуха ти?

— Именно в това се състои удоволствието от живота. Да ядеш вкусни неща и да го правиш непрекъснато — отвърна Дзог. — А не като теб да ям боклуци и после непрекъснато да пускам газове.

— Знаеш ли в какво си се превърнал напоследък? — озъби се Горо. — Във фабрика за производство на фъшкии.

— Гледай да не се обърна, за да те удавя в някоя — закани се драконът. — В Холивуд собствената ти тъпа магия едва не го направи, но тук и сега мога лесно да го реализирам.

— Пак ли започвате с разправиите? — извика крал Барди.

— Какво друго да правим? — измърмори Дзог неочаквано добродушно. — Иначе животът е скучен.

Рок Свенсон слушаше и наблюдаваше сцената с голямо любопитство. Не изпитваше приятелски чувства към магьосника, но драконът винаги му изглеждаше много интересен като личност. Въпреки че в Холивуд бе гледал някои от телевизионните му предавания «Дзог и Пипо дриснята» и се беше заливал от смях, още не можеше да свикне с факта, че общува с говорещо чудовище.

— На съвета не каза нито дума. Защо? — прекъсна началото на свадата Барди, обръщайки се към Горо. — Нали си главен съветник?

— Защо ми трябва да се обаждам? — отвърна с въпрос старецът. — Ти и без мен знаеш какво да правиш, а и да кажа нещо, винаги ще осъществиш само намисленото от теб. Има ли смисъл да си отварям устата? Освен това ме накара да стоя възможно по-далече от теб.

— Знаеш причината. Все пак, нямаш ли мнение?

— Интересува ли те?

— Да.

— Добре, тогава. Цялата тази авантюра със завладяването на Америка не ми допада. Народът тук започна да живее донякъде сносно, съседите ни уважават, търговията върви и промишлеността се развива. Защо да отиваме на майната си? Никой не знае какво ни очаква от другата страна на океана. Току виж и там се пръкнало някое чудовище от друг паралелен свят, което да започне да ни избива. В континуума на твоя гургил се навъртат какви ли не гадове. Забрави ли, че Кико ти е споменал за някакви смърдове и корлоци? Какво им пречи те да домъкнат в нашата Америка нещо отвратително? Живеем в свят, в който магията е напълно възможна и съществува навсякъде. Представи си, че там, от другата страна, някакви типове също замислят завоевателна кампания и първите, с които ще се срещнат, ще бъдем ние. Как ти харесва подобна идея?

— Дори и в нея да има рационален елемент, по силата на простата логика ние трябва първи да ги нападнем, преди «те» да са се подготвили както трябва. А не си ли представяш по-лесен вариант? Да срещнем само диваци, които само като ни видят да падат на колене и да си удрят главите си в земята, в знак на почит към боговете, пристигнали от незнайно къде.

— Иска ти се — нацупи се Горо. — Както разбирам, имаш вредното желание да те придружа.

— Колкото и да си некадърен, все пак от теб може и да има някаква полза — намеси се драконът. — Например и досега не мога да разбера дали твоята любовна магия за съешаването ми с покойната Гейла подейства. Лека й пръст, колкото и да беше гадна.

— Съмняваш ли се? — озъби се Горо. — Моите магии винаги действат, макар и понякога не както трябва.

— Да бе, отново се сетих за историята с фъшкиите — така се разсмя Дзог, че пламъкът, който изскочи от устата му, за малко не ги опърли.

— Внимавай, ще опечеш краля си — възмути се Барди. — Горо, наистина трябва да ни придружиш, както се казва, за всеки случай. Забрави ли, че идеята за завоюването на Америка беше твоя?

— Пепел на езика ми — каза стария магьосник. — Кой ли зъл демон ме накара тогава да се обадя? Изглежда че така ми е писано — отново да се лиша от удобствата си.

— Ще вземеш и най-способния от учениците си — добави Барди.

— И тримата са доста некадърни, ала щом нареждаш…

— Както виждам предишният екип отново е съставен — отбеляза Рок. — Радвам се, че старите приятели още веднъж ще действат заедно. И с мен, разбира се.

— Да не забравиш компютъра — рече Горо на Барди. — Вземи го за всеки случай.

— Защо ни е?

— Нека да се намира под ръка, послушай съвета ми.

— Дано батериите му да издържат дотогава. Останал ми е последен комплект за смяна, който отдавна е в извън гаранционен срок.

— Може и да станат на работа, всичко е възможно — намеси се драконът. — Но забрави ли какво ти е казал Кико? Не може да ни прехвърля повече в Холивуд, въпреки че на дъртия много му се иска това отново да стане и затова толкова настоява да не го забравиш.

— Обезателно го вземи, приеми съвета на вече патил човек — рече Горо.

— Послушай изкуфелия дъртак — прогърмя Дзог насмешливо. — Тази спечена ябълка може и да има право. Наистина всичко се случва. Кога смяташ да тръгваме?

— Не по-рано от месец. Станал си прекалено дебел, гледай дотогава да намалиш броя на изяжданите овце.

— Не е съвсем сигурно — отвърна драконът с въздишка. — Докато си дояждам последната, ще помисля сериозно по този въпрос. Впрочем и миналата година по това време, пак мислех по него. А ти не забравяй да ремонтираш хладилния фургон.

След тези проникновени разсъждения Дзог се наведе и вниманието му се насочи към остатъците от трупа на овцата под муцуната му. Барди сметна визитата за приключена и се отправи към изхода на обора, последван от Горо и Рок.

— Страшилището никога няма да спре да се тъпче, отдавна има разширен корем, а още по-отдавна е забравило времената, когато се хранеше с киселици и някой подхвърлен по милост труп на умряло от болест животно — произнесе Горо язвително, след като излязоха навън и тръгнаха да завиват към пазарния площад.

— Хладилният фургон, заедно с дракона, няма ли да натежат много на кораба? — попита по пътя Рок. — Не можем ли да минем без тях.

— Ще ги разположим по осевата корабна линия, освен това поради голямата водоизместимост на «Завоевател», теглото им едва ли ще окаже съществено влияние. Трябва да знаеш, че досега драконът ми е оказвал извънредно ценна помощ и в този свят той все още е незаменим съюзник. Ако трябва да бъда честен, ползата от Горо е била много по-малка. Добре че в старата му глава все пак от време на време се раждат и полезни идеи.

— Не те е срам — озъби се магьосникът. — Забрави ли за паричките ми, които потънаха във фонда, създаден от теб за спасяването на Ландирия? Те се превърнаха в базуки, джипове, патрони и реактивни снаряди. Ами магията, която задейства Кико и компютъра? Малко ли е?

— Добре де, не се сърди — произнесе примирително Барди. — Именно затова искам да ме придружаваш. Сигурно и ти не трябва да забравяш, че някога също я караше почти на киселици, докато не се появих аз. А после кой убеди двама ви да си бъдем взаимно полезни? Бях аз, доколкото си спомням. Сега си живееш сравнително добре и никой не те закача за нищо.

— Искам да ти напомня, че все още извършвам обществено полезна дейност. Преподавам магия и английски език — наблегна важно Горо. — И все още съм в състояние да си докарам допълнителен доход. Достатъчно е да отворя бюро за разваляне на магии, като в Холивуд, за да стана много богат. Тук народът е много по-суеверен, клиентелата ми е гарантирана.

Барди отново се сети за магията му за повече клиенти, която предизвика потопа от фъшкии, в който магьосникът едва не се удави и се засмя гръмогласно.

— Какво ти става? — попита Рок.

— Нищо, после ще ти разкажа. Не ми обръщай внимание — рече Барди и продължи да се кикоти. Поведението му не бе типично за един крал, но между приятели той често забравяше за ранга си.

— Сещам се защо се хилиш. Не е задължително да уточняваш неща, които биха накърнили престижа ми — каза обидено Горо и тялото му издаде един от типичните напоследък звукове, който със сигурност бе придружен и от миризма. — Тази вечер ще благоволиш ли да ме поканиш на вечеря?

— Ще си помисля — направи кралят кисела физиономия, влезе във входа на двореца и започна забързано да изкачва широките стълби. — Предлагам да отпочинем за час два — рече той през рамо. — Предчувствам, че в близко бъдеще едва ли ще имаме такава възможност.

След като стигнаха до фоайето на първия етаж, тримата се разделиха. Барди тръгна към кралската спалня, Рок към апартаментите за гости, а Горо към собственото си жилище.