Завладяването на Америка

7

Оказа се, че бяха нахълтали в каютата на Горо. Горкият магьосник изглеждаше полуумрял от страх. Свит върху леглото си в поза на зародиш се притискаше към ъгъла на стената. Под него се подаваха краката на ученика му Дасо, чието душевно състояние сигурно беше още по-зле.

— Ставай! — извика Барди. — А ти там отдолу, измъквай се и изчезвай! — ритна той леглото.

Рок неочаквано прихна да се смее. Смехът му допринесе за разведряването на обстановката и дракончето се поокопити, защото отпусна хватката си, пусна се от Барди и седна замаяно до Горо. В това време ученикът на магьосника започна да се измъква под него, като буташе с глава провисналата му опашка.

— Къде да отида? — рече плачливо Дасо, след като накрая успя да изпълзи и се изправи на крака. — Навън е страшно.

— Връщай се в собствената си каюта, бурята преминава.

Бледен като корабно платно, младежът ги погледна с блуждаещият си поглед и излезе навън. Горо едва сега се размърда, навярно присъствието на Барди и Рок му придаде кураж.

— Страшна работа! — рече той гъгниво. — Никога не бях виждал такова чудо! За малко да се изпусна от страх.

— Добре че поне го признаваш — каза добродушно Рок. — Както се казва признат грях е половин грях.

— Магьосникът, който причини всичко това е не само могъщ, но и страшно велик! — облещи се старецът. — Ако не се махнем възможно най-бързо оттук, той ще ни причини още много страхотни беди — добави той. — Явно иска да ни убие. Иначе защо ще ни изпраща гарвана?

— Стига си го превъзнасял! — извика ядосано Барди. — И престани с твоите глупости! Само още веднъж да видя проклетата птица, така ще я разпердушиня с някой куршум, че след това няма да имаш възможността да ми говориш за гарвани. После ще видя сметката и на могъщия ти магьосник, ако такъв съществува!

— Забрави ли за барута? — попита унило Горо.

Кралят ядосано замълча, осъзнал невалидната за момента закана.

— Знаеш ли, може би започнах да вярвам на брътвежите му — наруши Рок неловката тишина. — Последните събития ми се струват доста… как да се изразя… някак си свръхестествени.

— Редица от лоши съвпадения, нищо повече — процеди презрително Барди, който имаше способността много бързо да възстановява самочувствието си. — Никой на този свят не е в състояние да ме откаже от намеренията ми! — заяви той с блеснали очи. — И за да ги осъществя, най-важното за момента е да разбера какво е видял Дорго, ако вече се е съвзел от уплахата. Разказвай, момчето ми — добави той нежно.

— Какво ще стане с моя баща? — запита дракончето унило. — Нима ще го загубя? Нямам друг на този свят!

— Не се безпокой, татко ти не е беззащитен.

— Ами ако преди да стигне до брега се удави?

— Глупости! — възкликна магьосникът. — Всички люспесто опашати плуват дори по-добре и от рибите. Никой досега не е видял удавен гущер.

— Ами ако го ухапе акула? — продължи дракончето с опасенията и очичките му се навлажниха.

— Ще я размаже с един удар на опашката си — утеши го Рок. — Баща ти е невероятно силен.

— Да, но драконите някога са ги убивали — продължи малкият с лошите си предположения.

— Сигурно са били от много хилавите, за да позволят това да им се случи — успокои го Барди. — А баща ти, за разлика от тях, е могъщ.

— По-могъщ ли е от магьосника, за който разправя Горо?

— Разбира се — изрече убедено кралят и при мисълта че огромният му приятел наистина може да загине, сърцето му се сви в неприятен спазъм.

— А как ще се върне на кораба? — зададе Дорго съвсем резонен въпрос. — Той сигурно тежи около петнайсетина тона, а наоколо няма нито пристанище, нито платформа по която да го изтеглите на борда, при положение, че все пак е успял да достигне брега.

— Ще му се наложи да полети — изпъшка кралят, изправен пред очевидната невъзможност да изтегли туловището на Дзог на палубата. Никоя от лебедките на борда не би издържала такава задача. — Или ние ще отидем при него, което е по-вероятно. Затова те питам: какво видя отвисоко?

— В гората зад брега имаше участък, оголен от растителност и по него се забелязваха много палатки, само че те не изглеждаха като нашите. Сред тях се открояваше една, която беше по-шарена и по-голяма от останалите. В целия лагер не се забелязваше присъствие на хора, изглеждаше напълно обезлюден. Зад края на гората започваха полета с някакви посеви. В далечината, близо до линията на хоризонта, видях селище, в центъра му се издигаше голяма каменна постройка.

— Имаш ли понятие на какво разстояние се намираше от брега?

— Не съм сигурен, но може би на около петдесет километра. Аз самият се бях издигнал поне на пет, вече дишах доста трудно.

— Браво, Дорго! Знаеш ли, че си истински герой? — похвали го Барди. — Баща ти трябва да се гордее с теб.

Ако можеше да почервенее от смущение, Дорго би го направил, но в такава ситуация, драконите обикновено стават тъмно зелени. Това не му попречи да се почувства много горд от постъпката си.

— Как успя да се справиш с торнадото? — попита го Рок.

— След като се оказах в централната горна част на вихъра, побързах да се пъхна в стената му, после центробежната сила ме изхвърли от него, извън зоната на ниско налягане, доколкото съм разбрал от урока за това явление. Така и не успя да ме засмуче — отвърна доволно дракончето. — Къде са Викто и Нилс?

— Сигурно са в каютата си. Отивай при тях, много ти благодаря за проявената смелост — рече кралят.

Дорго радостно изхвръкна навън и сякаш с излизането си отпуши дупка в облаците, защото през прозореца на кабината надникнаха слънчеви лъчи. От началото на неприятните събития бе изминал не повече от час.

— Доколкото съм запознат с метеорологията, нито бурята, нито торнадото могат да се формират с такива бързи темпове, а после също така бързо да изчезнат — замижа Рок от внезапната светлина. — Наистина в цялата тази работа има нещо много съмнително.

— Ще стигнете до моето мнение — каза надуто Горо. — Чувал съм за големи магьосници, които предизвикват дъжд или го спират. Но този, понеже е извънредно могъщ, може да си играе и с бури.

— Хайде да се махаме оттук — рече вкиснато Барди. — Да видим дали този тип, ако такъв изобщо съществува, ще бъде в състояние да отклони върха на меча ми, когато го набода на него. Само че първо трябва да го срещна.

Кралят напусна корабното убежище на магьосника и се отправи към капитанския мостик, Рок незабавно го последва. По пътя към него, единствената мисъл, която се въртеше в главата на Барди, бе как да помогне на Дзог, който беше попаднал в беда.

— Имаме ли връзка с останалите кораби? — попита кралят, след като влезе в командната каюта.

— Не с всички — отвърна мрачно адмирал Нелси. — Буревестник, Сияйна Зора и Вотан не се забелязват в обхвата на бинокъла. Сигурно са изгубили ориентация в тъмнината и са се отдалечили от общия строй. Без техния рапорт, загубите ни досега възлизат на четиристотин тридесет и двама бойци.

— Много неприятна работа — намръщи се кралят. — Предполагам, че след като бурята вече премина, капитаните на откъснатите кораби ще се сетят да обърнат курса.

— Логично е, би следвало да го направят.

— Ако имахме радиостанции, този проблем нямаше да съществува — обърна се Барди към Рок. — Но трябваше да изчакам поне още петнайсетина години, а времето не работи в моя полза.

— Нито пък в моя — усмихна се приятелят му и поднесе бинокъла към очите си.

— Какво е радиостанция? — полюбопитства капитанът.

— Много полезно устройство за свръзка, което все още не сме произвели — отвърна му кралят. — Колбер, насочи кораба обратно към залива! — заповяда той на капитана и се обърна към Нелси. — Адмирале, нареди останалите кораби да извършат същата маневра.

Нелси излезе навън, за да изпълни заповедта. В това време капитан Колбер въртеше кормилото и даваше команди към машинното отделение по звуковата тръба. Барди отново се замисли за проваления десант, за спасяването на Дзог и за по-нататъшното развитие на инвазията. След не повече от половин час, тъмната брегова ивица отново се показа на хоризонта, но човекът от наблюдателната площадка не се развика, а само слезе и мрачно доложи за събитието. Не мина много време и корабите отново акостираха на предишните си места.

— Този път ще застана начело на десанта — обърна се Барди към Рок, след като двамата излязоха на капитанския мостик, където адмирал Нелси продължаваше да се взира през бинокъла си. — И няма да можеш да ми попречиш.

— Нямам такова намерение — отвърна приятелят му. — Усещам, че инстинктът ми е задрямал, а това означава, че теренът пред нас е чист. Жалко, че нямахме възможност да погребем загиналите бойци. Торнадото помете останките им.

— Така е — въздъхна кралят. — Всичко започна не така, както го очаквахме.

— Най-сетне добра новина! — възкликна адмиралът, който не бе напуснал капитанския мостик. — «Буревестник», «Сияйна Зора» и «Вотан» се завръщат!

Този път дебаркирането премина без премеждия, но прекарването на конете, мулетата и касите с провизии отне доста повече време. Засега кралят реши оръдията и мортирите да останат по местата си, но лафетите им бяха докарани на брега, за да послужат за превоз на провизиите и баките на готвачите. Както и преди, морската пехота бе въоръжена с мускети, ками, саби и пистолети, но към тях бяха добавени арбалетите. Барди не губеше вяра, че барутът все някога ще възвърне свойствата си и ако това се случеше, щеше да прати хора, за да докарат тежката артилерия, разбира се, ако се появеше нужда от нея. Капитаните останаха по корабите си заедно с екипажи от минимален брой моряци, необходими за неопределения по време престой в залива. Засега съдбата на Дзог оставаше неизвестна, приливът и отливът бяха изтрили всички следи, оставени по бреговата ивица.

Възседнал коня си, кралят бе застанал начело на почти три хилядната си армия, строена в плътно каре. Той се намираше пред линията на храсталаците, иззад които по-рано се бе появил неизвестният, но жесток враг и се взираше с опасение в джунглата, която започваше зад тяхната линия. Рок беше поел левия фланг на армията, Дого десният. Бино и Заган охраняваха ариергарда й, в където се намираше обозът, Горо, Дасо и децата. Както се очакваше, врагът така и не се появи. Преди да даде знак за започване на настъпление, Барди забеляза пред себе си нещо подобно на просека и реши да я използва като по-лесно място за придвижване. След това вдигна ръка, дръпна юздите на Буцефал и навлезе в неизвестната зона, последван от бойците. Храсталаците се огласиха от удари на мечове, с чиято помощ армията проправяше пътя си. Кралят се осланяше на гърдите и копитата на коня си. Когато той с доста усилия се добра до началото на просеката, забеляза нещо, което го накара да изпита голяма радост. В меката почва се забелязваха дълбоки следи от грамадни лапи, които не можеха да принадлежат на друго чудовище, освен на Дзог. Не беше изминал и двеста метра, когато конят му изцвили и се изправи на задните си крака, след което с доста усилия успя да го обуздае. Причината бе повече от явна. Легнал до огромно дърво, драконът беше забил глава между лапите си и бе потънал в дълбок сън. Растителността пред ноздрите му беше леко опърлена.

— Дзог! — извика радостно кралят.

Както се очакваше, страшилището продължаваше да спи, без да реагира. Тогава Барди се сети за стария и изпитан метод, който винаги даваше резултати. Слезе от коня, извади бележника от джоба на куртката си, откъсна няколко листа и ги сви на фуния, после поднесе запалка към тях и ги подпали. Единственото, което оставаше, бе да доближи пламъка до крайчеца на опашката на дракона.

— Пожа-а-а-р! — изрева огромният му приятел и понечи да подскочи, но след това се огледа, прецени обстановката и накрая забеляза причината за изненадващата болка в така важния му крайник. — Мътните да те вземат — произнесе той отегчено. — Това не е начинът, по който да ме будиш. Прекъсна хубавия ми сън, а аз току-що сънувах, че намествам в корема си много изядени овце. Но кой знае защо, всички бяха печени, а това разваля вкуса на месото. Впрочем сети ли се да донесеш насам някоя друга?

— Не — призна чистосърдечно кралят. — Тази седмица ще бъдеш на диета.

— В никакъв случай — възмути се чудовището. — Не съм свикнал. Не можеш да ми погодиш такъв номер.

— Трябва да поотслабнеш, за да можеш да летиш. Толкова тлъст не си ми нужен.

— Когато няма овце, драконите се задоволяват с всичко, което е живо и мърда. Дори с хора.

— Настъплението започна. Ще бъдеш ли така добър да се заемеш с продължението на това, в което си придобил известен опит?

— Какво имаш предвид?

— Да тръгнеш пред мен и да поваляш пред себе си растителност и дървета, които пречат на придвижването на войската. Смятай, че отново сме в състояние война.

— Хм — изсумтя драконът и повдигна огромното си тяло. — Кой ли ме запозна с теб? Впрочем какво прави синът ми?

— Язди някъде отзад, заедно с Нилс и Викто. Бино и Заган имат задачата да охраняват децата.

— Глупаво беше да ги вземаме, но вече е късно — измърмори Дзог.

— Тръгвай, можем да си говорим и по пътя. Не задържай настъплението.

— Винаги става на твоята — изсумтя страшилището и първото срещнато дърво изпращя повалено под огромния му корем. — В момента ме използваш като работно добиче.

— По-скоро като боен слон. Не си ли спомняш суперпродукцията «Гневът на махараджите»? Водих те да я гледаш в едно от кината за автомобили в Холивуд.

— Вярно че беше така. Но не мисля, че слонът спада към големите работни добичета, въпреки непривичните функции, наложени му да изпълнява. В природата той е бил напълно свободно същество.

— Е, бил е, ама сега не е. Макар че това голямо животно е едно от най-умните в другия свят и не напразно там съществува изразът: «помни като слон».

— Следователно според теб и аз съм животно, така ли?

— Не си човек, макар, че често си го въобразяваш — заяви Барди.

— А ти не забравяй, че съм дракон. Нещо изключително голямо и много по-умно от всеки представител на рода homo sapiens. Разбираш ли, драконите не са животни, те просто са дракони. Dragonus sapiens.

— Така да е — реши да прекрати спора кралят и насочи вниманието си към мрачната вътрешност на джунглата, където се виеха изпарения, миришеше на спарено и тялото му непрекъснато се потеше. Въздухът беше толкова влажен, че без да се изпарява, потта му се събираше на струйки, които се стичаха по слепоочията и челото му, пробиваха бариерата на веждите и караха очите му да смъдят. Налагаше се непрекъснато да ги бърше с кърпа, която вадеше от джоба на панталона си. Конят под него беше съвсем мокър, въпреки че бе наименуван с претенциозното име Буцефал, за да напомня за завоеванията на Александър Велики от света на Холивуд. Дискомфортът, който изпитваше, не го предразполагаше към по-нататъшни разговори.

След около половин час трудно промъкване през гъстата растителност, Дзог повали поредното дърво и излезе на територията на лагера от палатки, забелязан при полета на Дорго. Почти веднага след него от джунглата се показаха Рок и Дого, чиито лица имаха доста измъчен вид. Един по един или на малки групи, от отровната зеленина се измъкваха и бойците, чиито боен ред отдавна бе нарушен. Барди си отдъхна едва след като се появиха мулетата, които теглеха лафетите с провизии и оръдията, последвани от конете възседнати от Бино, Заган, Горо и децата.

Кралят се приближи към една от палатките и внимателно повдигна с меча си полите на входа й. Оказа се празна. По пода й се търкаляха различни разхвърляни вещи: съдове за храна, завивки и мръсни дрехи. Рок и Дого, заедно с още няколко стотника, се включиха в прегледа на останалите палатки, но не намериха нищо по-ценно, достойно за отбелязване. Във вътрешността им бяха разхвърляни множество глинени фигурки на някакво божество с оцъклени очи и доста неугледен вид. Централната по-голяма шатра беше напълно пуста.

Доколкото беше възможно, бойният ред бе възстановен и бойците след известно време започнаха да прекосяват остатъка от джунглата, който ги делеше от участъка обработена земеделска земя, забелязана от въздушното разузнаване. Из влажния полумрак, през който преминаваха се въртяха различни гадинки, които хапеха, жилеха и се мъчеха да се лепнат на някое по-оголено място от човешката кожа, за да смучат войнишка кръв. Но всички търпеливо вървяха напред и понасяха несгодите.

Най-сетне слънцето блесна пред краля и огря безкрайни редове от високи стръкове царевица. Барди изчака последните бойци да излязат от зеления ад, после възстанови бойния строй и армията продължи марша си по посока към селището, забелязано от Дорго. Да се върви между царевичните редове бе неизмеримо по-удобно. Морските пехотинци лесно се промъкваха между тях, само след дракона, конете и теглените от мулета лафети оставаха повалени стебла. Дзог продължаваше да върви начело, следван от краля.

— Омръзна ми да изпълнявам ролята на булдозер — отвори уста той по някое време. — Няма ли да спрем, за да си починем, а и… да похапнем.

— Забрави ли, че си на диета? — усмихна се измъчено Барди.

— Ти измисли тази глупост, но не си ме попитал дали съм съгласен с нея.

— Ще изтърпиш похода до селището, там все нещо ще се намери за теб — опита се да го успокои приятелят му. — Няма ли да литнеш, за да си уловиш някое диво животно? — ухили се Барди.

— В никакъв случай. Противникът може да ме забележи — отвърна ядосано голямото чудовище.

— Тогава ще понасяш несгодите.

— Да, но коремът ми не e този, който иска да ги понася.

— Засега не мога да ти помогна.

— Така е, като се поведох по акъла ти — въздъхна Дзог. — Ако не ме беше подвел с приказки за женски дракони, щях да си остана в Обединеното кралство. Там поне е пълно с овци и крави, а тук виждам само дребни гущери. Но кретените, които ни нападнаха, сигурно отглеждат някакви домашни животни, а те се хващат много по-лесно.

— Предполага се — рече кралят. — Ала когато в другия свят са откривали Америка, там не е имало нито овце, нито крави. Не съм сигурен и дали е имало и кокошки.

— Какво ме интересуват тези пернати гадинки, не стигат за един зъб — изръмжа драконът и пламъка, който изпусна, опърли няколко царевични стъбла. — Онези с какво са се хранили, тогава?

— Ако са нямали сърни и елени, с някакви животинки от рода на плъховете — каза Барди. — Само че забравих как се казваха. И несъмнено с диви птици и риба. Но най-вече с растителна храна.

— Гадост — заяви Дзог. — Затова шепа конквистадори са им видели сметката. — Колко време ни трябва, за да домъкнем задниците си до селището?

— Дорго спомена за петдесет или шестдесет километра, а досега едва ли сме изминали повече от четиридесет. По пътя към него ще се наложи да пренощуваме. Днес едва ли можем да изминем цялото разстояние.

— А колко сме изминали досега?

— Сигурно около две трети. Вървим повече от десет часа.

— Ох, какво ми дойде до главата! — изпъшка огромният му приятел. — Знаеш ли, че ми се появиха болки в краката? Все пак съм на двеста тридесет и две години и четири месеца. Сигурно вече съм стар дракон, как мислиш?

— Не съм запознат с виталността на вида ви — рече кралят. — Впрочем колко дълго живеете?

— А аз откъде да зная? — обиди се Дзог. — Баща ми и майка ми ги убиха, баба ми емигрира неизвестно къде, а дядо си изобщо не го помня. Имах брат и сестра, но и те някъде изчезнаха. Предполагам, че са умрели от глад. Защото един дракон трябва не само да се крие в някоя голяма дупка, но и да се храни. Затова толкова се тъпча, поради лошите спомени от постоянното недохранване в нерадостното ми детство. Как ти се струва идеята всеки един от бойците да извади от дисагите си по някоя сушена мръвка? Ако я умножим по три хиляди, току-виж се получили няколко добри драконовски хапки?

— Забрави! — отсече кралят по кралски. — И войниците трябва да се хранят добре, за да бъдат боеспособни.

— Така е, прав си — въздъхна драконът. — Но все пак трябваше да попитам. Кога ще направим проклетата почивка?

— Когато започне да се смрачава. Освен това, трябва да изберем удобна и безопасна позиция.

— Хм — изсумтя крилатият и пламъкът, който изригна, направо овъгли няколко невинни царевични стебла, зад които се показа широко поле. Беше засято с дълги редове от ниски растения, по които висяха прегорели шушулки.

— Какво е това? — попита Барди, сочейки редовете. — Струва ми се познато.

— Боб — изръмжа драконът все още ядосан. — Огромно поле, засято с пръдливи зърна. Може да се каже, че тук се намира раят на Горо.