Завладяването на Америка

8

В късния следобед, когато слънцето вече клонеше към залез, войската на Обединеното Кралство направи лагер в седловината между три ниски хълма. Те се бяха оказали на пътя й и изглеждаха доста удобни за прикритие от врага. Барди постави часовои по билата им и нареди на готвачите от обоза да се заемат с приготвяне на топла храна. Скоро дървените въглища в импровизираните огнища бяха разпалени; мяховете с вода с вода излети в баките, бобът, набързо набран от полето, изсипан в тях, заедно с необходимите подправки, късчета сушено месо и осолена сланина, после съдовете бяха окачени на триножниците, поставени над пламтящата жарава. Оставаше само да се следи за приготвянето на простото ястие, което от време на време трябваше да се разбърква с големи дървени лъжици. След около час вечерята бе приготвена. Готвачите разпределиха с черпаците си дажбите във войнишките канчета, хората извадиха сухари от походните си торби и храненето започна.

Барди, децата, Горо и Рок седяха край отделен огън, а Буцефал и останалите коне пощипваха жилавата трева, която растеше наоколо. Драконът беше отпратен към склона на най-далечния хълм по две причини: да не се дразни от мириса на храната и да стои по-далече от хората, за да не ги безпокои с гръмогласното си хъркане, което обикновено повишаваше тоналността си, когато бе гладен. Всеки от компанията се хранеше с войнишка храна, кралят мразеше привилегиите по време на поход.

— Вкусно! — възкликна Рок по някое време. — Браво на готвачите!

— Нямат кой знае каква заслуга. Просто бобът беше току-що откъснат и е расъл на родната си земя — отвърна му Барди.

— По-вкусен е от нашия, отглеждан в Обединеното Кралство — отбеляза Горо.

— Вероятно сега се намираш на върха на щастието си — изрече язвително кралят. — Утре ще отбележим местния ефект върху деликатните ти вътрешности.

— Зная какво си мислиш, но храносмилателната ми система си е лично моя работа — отвърна троснато магьосникът.

— Мога ли да изям само месцето? — попита Дорго. — Драконите ядат растения само в краен случай.

— Прави каквото искаш, само не хвърляй остатъка от храната — посъветва го Горо. — Ще я разпределим между нас.

— Добре — съгласи се дракончето и се съсредоточи в гоненето на мръвки между бобените зърна в неговото канче.

— Татко, утре ще има ли битка? — попита Викто.

— По всяка вероятност да, момчето ми. — Защо ме питаш?

— Ами така, ако има такава, аз и Нилс също бихме искали да участваме. А не да стоим като кукли между лафетите с баки и храни, пазени от Бино и Заган, които също с нетърпение очакват да се включат в предстоящото сражение, но ти не им разрешаваш.

— Тази работа няма да стане. Видяхте как избиха първия ни десант, няма да го позволя. Вече съжалявам, че не ви оставих на кораба.

— Ние умеем да се пазим — настоя Нилс и русият му перчем се вирна над челото му. — Нали затова пристигнахме?

— Ще стане някой друг път — каза уклончиво кралят. — Но не и утре.

— Барди има право — подкрепи го Рок. — Ако нещо се случи с вас, какво ще кажем на майките ви?

— Децата трябва да си знаят мястото — намеси се Горо. — Достатъчно е, че заедно с нас открихте Америка и видяхте много нови неща.

Викто и Нилс го изгледаха с неприкрита омраза, но решиха да замълчат.

— Време е да си лягаме — рече кралят. — Нямаме време да опъваме палатки, изваждайте спалните чували от дисагите на конете! Утре ще станем в ранни зори.

Той даде знак на стотниците, които седяха край съседното огнище и разговорите наоколо бързо замлъкнаха. Нощта беше ясна, пълната луна бе изгряла. Скоро около притихналия лагер се чуваха само шумовете, издавани от местни цикади. Тук-таме някой кротко похъркваше.

Нощта премина без премеждия. Когато започна да се развиделява, часовоите доложиха, че селището се вижда от върховете на хълмовете, а под тях се простира поле, засято друг вид ниски растения, които не предлагаха условия за прикритие. На Барди не му оставаше друго, освен да се надява на изненадата от атаката, определена за ранното утро.

По негова заповед, бойците бързо подредиха строя си, потеглиха мълчаливо и всеки един от тях потръпна вътрешно от предстоящата неизвестност. Смълчаните хора изкачиха хълмовете, спуснаха се по склоновете им, отново се подредиха в каре и следите от стъпките им се впиха в меката обработена почва. Селището се намираше на не повече от три километра от бившия им лагер. Армията бе забелязана едва когато се доближи на стотина метра от високата стена, която го обграждаше, зад която се раздадоха викове. Барди се сети, че не разполага със сгъваеми стълби, които биха му позволили да преодолее каменното препятствие и се втренчи в отъпкания път, който се забелязваше пред него и водеше до огромна по размер, двукрила врата. Здраво вградена в стената и вероятно още по-здраво затворена, тя препречваше единствения вход към обекта на нападението.

— Твоя е — посочи я той на дракона. — Искам да я направиш на трески.

— На гладно ли? — опъна се Дзог.

— На гладно.

— Уф! — изсумтя голямото чудовище и неочаквано за размера си се засили към преградата като състезателен кон.

— Атака! — изрева Барди, заби шпори в хълбоците на коня си и бойците се затичаха след него.

Врагът вероятно не бе в състояние да реагира на внезапното нападение, защото иззад стената не излетяха нито стрела, нито копие, нито някой друг голям камък. Дзог се вряза във вратата с огромната си маса и тя се повали с трясък, заедно с опорните си странични греди. Пехотинците на Барди нахлуха по главната улица на смълчаното селище, без да срещнат съпротива. Тези, които бяха надали виковете иззад стената, вече бяха или избягали, или вероятно уплашени от дракона, който напредваше в конски тръст към огромната каменна сграда, изградена в средата на обширния местен площад. Досега всичко изглеждаше много лесно, докато познатите страховити бойци с боядисани лица не се изсипаха от една от страничните улици, за да се втурнат в атака. Площадът незабавно заклокочи от вплетени в битката човешки тела. Както и предишния път, лицата на противника изглеждаха като застинали маски, а в очите им светеше не само бясна омраза, но и още нещо, което не подлежеше на определение. Може би, както бе предположил Рок, тези хора наистина бяха зомбирани, защото не показваха чувство за самосъхранение. Но този път те се оказаха доста по-малочислени и въпреки че се биеха като озверели, без да показват страх от конете и непознатото страшилище, каменната настилка бързо се покри с техните трупове. Дзог продължаваше да върви напред, като прокарваше широка пътека през вражеските тела. Или ги изгаряше с пламъци, или ги стъпкваше, или трошеше кокалите им с могъщата си опашка. От началото на битката не беше минал и половин час. Последните остатъци от врага, не повече от стотина души, се събраха пред високите бронзови врати на огромното здание и започнаха да ги защищават като обезумели. Обхванат от бойна ярост, Барди вървеше след дракона, сечеше живите и доубиваше опърлените или осакатени врагове. Застанал плътно до него, Рок не му отстъпваше по жестокост. Дого и един от стотниците настъпваха отляво и отдясно, извършваха същите действия и окървавените им мечове бясно се стоварваха върху зомбираните гадове.

— Отстъпете назад и стреляйте с арбалетите! — изрева Барди по някое време.

Докато врагът се чудеше защо противникът му се отдръпва, хилядите стрели се впиха в живата му плът и го довършиха окончателно. Последните вражески трупове застлаха площада.

— Набучихме ги като кокошки на шиш — отбеляза някой от стотниците, който се намираше наблизо до краля.

В този момент небето притъмня, бързо доби оловен цвят и за всеки стана ясно, че в атмосферата се готви нещо страшно.

— Всички в зданието! — извика Барди.

Но отварянето на бронзовите врати не се оказа лесна работа, те бяха здраво залостени. Ударите по тях, нанасяни от опашката на Дзог, кънтяха с глух метален тътен. Първите пориви на силен вихър обръснаха лицата на бойците и ги накараха да изпитат чувство на ужас от внезапно развилнялата се стихия. Положението вече изглеждаше неспасяемо, когато металните двери най-сетне поддадоха и се отвориха с трясък на счупен метал.

— Отново същия номер! — надвика Рок воя на вятъра. — Някой пак ни праща торнадо! Усещам как фунията му се образува точно над нас. Всички да влизат вътре! — изрева огромния мъж. — Отивам да помогна на децата! — обърна глава към Барди.

— А аз какво да правя? — провикна се драконът. — Отворът на входа е малък за тялото ми, не мога да се промуша.

— Спасявай се в някоя странична улица — извика кралят и препусна с Буцефал след Рок.

Бойците се втурнаха към зейналия в зданието тъмен отвор.

За щастие, децата се бяха оказали по-съобразителни отколкото предполагаха. Заедно с Горо, Дасо, Бино и Заган, те се бяха притаили в една от улиците, които водеха към площада, бяха наблюдавали битката и перипетиите след нея, а сега препускаха насреща им към грамадното здание. След като ги забелязаха, Барди и Рок изчакаха да ги посрещнат и обърнаха конете. Последните пехотинци бяха изчезнали в тъмния отвор и вихърът вече повдигаше и подмяташе труповете по каменната настилка, когато кавалкадата стигна до входа влезе на галоп в него. Бойците бързо се отдръпнаха встрани от входа, за да направят път и да не бъдат сгазени. Лафетите с провизиите и бедните мулета останаха навън, за тях не остана време да бъдат прибрани.

Барди се огледа около себе си. Бяха попаднали в огромна зала с гладък каменен под, съвсем слабо осветен от тесните процепи по стените, които заменяха прозорци. В центъра на залата се издигаше каменна фигура — копие на неугледните идоли с ококорени очи, които бяха намерили в палатките на вражеския лагер и вероятно представляваше някакво местно божество. Всички се бяха смълчали, отвън се чуваше само неистовият вой на новото развихрило се торнадо, което не бързаше да отминава сградата, в която се бяха настанили.

— Дръпнете се колкото се може по-навътре, за да не бъдете всмукани навън — надвика кралят външния вой. — По-добре легнете на пода или потърсете съседни вътрешни помещения.

Залитайки от напора на вятъра, войниците се пръснаха, за да изпълнят заповедта му. Той се огледа и забеляза до основата на каменния идол голям метален капак. Смъкна се от седлото на коня, даде знак на Рок да направи същото и олюлявайки се от могъщата струя въздух, която се опитваше да го измъкне навън, се придвижи към статуята. С доста усилия, двамата успяха да отместят капака и пред очите им се откри стълба, която водеше надолу — към подземие, от което струеше слаба светлина.

— Слизайте от конете! — нареди той на останалите и се втурна да помогне на Викто, който вече се бе вкопчил в предния крак на коня си. Рок хвана Нилс през кръста и го повлече към отвора. Бино и Заган помогнаха на Дасо, Горо и дракончето, които се бяха хванали за ръце и лапи, за да се удържат на крака. Най-сетне всички успяха да стигнат до входа към подземието и започнаха да се спускат по стълбата му. Барди и Рок останаха последни, за да затворят капака над главите си, после последваха малката група.

След петдесетината стъпала надолу следваше площадка, от която се разклоняваха два коридора. По стените се забелязваха странни кълба, които излъчваха светлината, която бяха забелязали.

— Прилича на луминесцентно осветление — отбеляза Рок, който започваше да си отдъхва. Но не разбирам как функционира.

— Не са електрически крушки, прозрачната вътрешност на глобусите е празна, а те самите приличат на големи сапунени мехури — отбеляза Барди. — И ми изглеждат като произволно лепнати за стената, никъде не се забелязват други техни аксесоари.

— Няма и да ги видите — рече Горо, който изглежда се бе отърсил от паническия страх, който досега го тресеше. — Защото кълбата представляват овеществена магия.

— Я виж ти, кой ли е способен да прави такива чудеса? — учуди се кралят. — Сигурно този, който е предизвикал и торнадото.

— Вече ти споменах, че тук има много могъщи магьосници.

В този момент черната сянка, която се беше свила един от ъглите изграка и литна по левия коридор.

— Наблюдателят! — изписка Горо. — Ох, проста глава моя, какво ли ни чака?

— Предлагам да проследим тъпата птица, за да разберем дали ще открием този майстор на неприятности — рече Рок.

— Да го направим — съгласи се Барди, извади меча си и тръгна наляво. — Впрочем нека децата, Горо и Дасо да ни изчакат тук — добави той, без да се обръща.

Стените на коридора бяха влажни, покрити с нещо подобно на сивкава плесен. Настръхнали, Барди, Рок, Бино и Заган напредваха по протежението му с умерени предпазливи стъпки. Когато след няколко завоя стигнаха до края му, те се изправиха пред дебела дървена врата, която препречваше по-нататъшното им придвижване. Рок предпазливо натисна дръжката й и вратата се отвори, но едва направил няколко крачки във вътрешността на полуосветеното помещение, той внезапно се свлече на пода му. Останал най-отзад, Барди забеляза в полумрака дъното ниска масичка, върху бе поставена блестяща пирамидка, а над нея се бе привела неясна фигура. Бино и Заган заобиколиха тялото на Рок и се втурнаха към неизвестния силует, но не успяха да стигнат до пътеката от червена тъкан, която водеше към масичката и свършваше под краката й, когато се олюляха и също паднаха. Барди, който тичаше на около метър зад тях внезапно дочу в съзнанието си вътрешен, твърде напрегнат глас: «Веднага издърпай пътеката!» Без да има време да се замисли, той прескочи тялото на Бино, наведе се и бързо изпълни неизвестната препоръка, за която би могло да се предполага, че е внушена от гургила Кико. Поради тласъка, който получи под краката си, масичката се преобърна и пирамидката се търкулна встрани от нея. Силуетът се спусна да я вземе, но кралят беше по-бърз. Сграбчи я с лявата си ръка и веднага отскочи, след това бързо я пъхна в джоба на куртката си и мечът опря в гърлото на неизвестното същество. Едва сега успя да го разгледа. Оказа се нисък мъж с уродлив вид. Очите му бяха ококорени като на жаба, притежаваше рядка червеникава коса, олисяла на темето, беше с издуто шкембе и криви крака. Не приличаше на опасен противник, но сигурно бе такъв.

— Добре, предавам се — профъфли човечето на отличен английски език. — Засега успя да ме победиш.

— Защо засега? — попита недоумяващо Барди, без да смъква острието на меча от гърлото на непознатия. — Едно натискане, и ще прекълцам жалката ти шийка.

— Няма да го направиш — заяви уродливия дребосък. — Ще искаш да узнаеш някои неща, които ако желая, мога и да ти кажа. Поне част от тях, ако не всичките. Ще стигнем и до известен пазарлък.

— Какво направи с моите хора? — извика ядосано кралят. — Уби ли ги?

— Не. Не ми стигна времето, защото вие се нахвърляхте върху мен един след друг и нямах време за… — не се доизказа дребният изрод. — Само временно са замаяни, след известно време ще се оправят. Всъщност исках да убия теб, но за жалост ти се появи последен. Ще ми върнеш ли преобразувателя?

— Ти за какъв ме мислиш, настъпена жаба такава? Естествено, че няма да ти върна това нещо. Впрочем от къде знаеш английски?

— Надникнах в мозъка на онзи големия — посочи човечето тялото на Рок. — За нас мигновеното изучаване на всеки език не представлява проблем, особено с помощта на…

— Каза «за нас», какво имаше предвид? Кой си ти, всъщност?.

— Атлант. Тук има още мои сънародници, само че няма да ти кажа къде.

— Нима твърдиш, че си от онзи потънал остров, за който говореха в света на Холивуд? — учуди се Барди и смъкна меча си от гърлото на човечето. — В една от холивудските суперпродукции ви представяха като снажни гиганти с руси коси и червеникава кожа. А ти я се виж на какво приличаш?

— Ние наистина сме били такива, но някога. Сега сме се превърнали в това, което сме, поради вражеска генетична атака. А островът ни никога не е потъвал, ние само сме го преместили от един свят в друг.

— Защо? — полюбопитства кралят.

— Защото в света, за когото говориш, ние сме избегнали катастрофа с огромен астероид, който при падането си е причинил гигантска, висока петстотин метра вълна.

— Значи си тръсвате острова където ви скимне — заключи Барди. — Да не би сега да се намира някъде наоколо?

— Не — отвърна човечето. — Пак няма да ти кажа къде е. Тук са пристигнали само някои от нас.

— И какво правите в Америка, ако не е тайна?

— Генетични експерименти с умствено непълноценното местно население, между което могат да се намерят индивиди със здрави тела. Искаме да възвърнем чистотата на расата си.

— О, това ми напомня за един филм от историята на другия свят. За някой си Хитлер, доколкото си спомням. Само че накрая го полели с бензин и запалили останките му.

— Чистата здрава раса е много важно нещо — настоя човечето. — Иначе се губят милиони години еволюция.

— Затова ли тормозите местните хорица? Ами ако някой друг вземе да експериментира с вас?

— Точно това е станало, за да добием такъв вид — въздъхна малкият изрод. — Келтоните са се опитали да ни подчинят именно по този начин. Но не успели напълно, защото не нарушили мозъчната ни тъкан, а само постигнали промяната на структурата на телата ни и…

— Как е станало? — отново полюбопитства Барди.

— Чрез сателитни емисии — излъчвали от космоса чужда генетична информация в обхвата на свръх високи честоти. Ние никога не сме притежавали подобни уреди, но с помощта на преобразувателите узнахме същността на нещата. Дегенериралият прототип, използван за излъчването, е бил малоумен, физически изроден силмон от Земя IV, по нашата систематика. Но те не успели напълно в опита си, защото не били овладели достатъчно тази технология, а освен това ние сме установили присъствието им и сме неутрализирали по-нататъшните им опити. Но все пак те частично извършили своето пъклено дело, защото успели да променят някои от гените ни и нашият физически вид се превърнал в това, което виждаш.

— Разбирам, сега искате отново да станете стройни и красиви. Не ви ли стига да подберете за опитите се някой здрав индивид и след това да се пръждосате?

— Не е толкова просто. Добрият генетичен модел трябва да бъде подбран от един от милиони индивиди, а имплантирането му в донорите е извънредно деликатна работа. И докато провеждаме експериментите си, опитните зайчета трябва да са напълно послушни, а останалите от тях трябва да ни пазят.

— Затова ли ги зомбирате? — попита злобно кралят. — Защо ги насъскахте против нас?

— Отначало не знаехме кои сте, но при всички случаи вие представлявахте пречка за нашите изследвания, понеже намеренията ви бяха съвсем явни. Не проучихме технологическите ви възможности и направихме грешка — изгубихме доста генетичен материал. В противен случай щяхме да донесем от Теночтан много по-мощен излъчвател и вие сами щяхте да се хвърлите от корабите си в океана, за да се издавите доброволно. При определена настройка, излъчвателите усилват всяка мисловна заповед, която предизвиква пълно подчинение и довежда до масова трайна хипноза, макар че това в по-слаба форма става и с… Но те могат да се използват и за… — не се доизказа кривокракият. — Бяхме доста озадачени от вашата поява, защото преди двайсетина години извършихме подробни проучвания на тази планета и никъде в този свят нямаше нещо, което да говори за вашето присъствие. Всъщност то и сега ми изглежда доста странно, макар че главният ни килог, вече е научил за него и е изпратил… С две думи аз ви подцених. А ти спомена за някакъв друг свят, това още повече усилва подозренията ми. Да не би да си свързан с келтоните?

— За какъв пазарлък ми говореше? — направи се Барди, че не е чул последните фрази.

— Много прост. Връщаш ми преобразувателя, после всички се връщате там, откъдето сте дошли — каза дребният изрод. — Обещавам, че докато си свършим работата, няма да ви закачаме.

— Преди да преминем към деловата част, искам да ми отговориш на няколко въпроса. А първият от тях е ти ли наруши качествата на барута, след като очистихме нещастниците по бреговата линия? Предполагам, че си бил в техния лагер. Приятелят ми Горо е убеден, че си направил магия.

— Какво е магия? — запита недоумяващо дребосъкът.

— Действие, осъществено чрез произнасяне на заклинание, което се състои от няколко тайни, много специални думи, за да се създаде нещо, което не го е имало дотогава — било предмет или храна, или изгодно за теб събитие.

— Аха. Така ми кажи. Само че това, за което говориш, винаги е съществувало навсякъде, поне в информационен вид. Както разбирам, вашият метод почива на словесна матрица за предизвикване на същността на нещата, което може да се извърши и по друг начин. Ние не го наричаме магия, а трансформация. Преминаване от едно състояние в друго. Фактически във вселената няма нещо, което да не може да съществува или да не е съществувало, и самото й естество е предвидило възможните му безкрайни варианти. Всичко се свежда до просто преместване през пространствените измерения и реализацията му в някое от тях, на база на съществуващата обща полева информация. Но трябва да знаеш как да го осъществиш.

— Вие как го правите? — присви хитро очи Барди.

— Със силата на мисълта, но това става много по-лесно с… — замълча дребния изрод.

— Ясно, с пирамидката или преобразувателя, както ти го наричаш. Затова толкова се напъваш да ти го върна. Какво има във вътрешността му? Да не би да е пълен с микро чипове?

— Не зная за какво ми говориш, но във всяка подобна пространствена форма се поставя специална конфигурация от подредени кристали на… — отново не се доизказа уродливия дребосък. — Обвивката й задължително трябва да бъде от злато, но какво ли ти обяснявам? Боравенето с този тънък инструмент съвсем не е не е за нивото на твоя интелект.

— Слушай какво ще ти кажа! — натърти Барди ядосано. — Премахни торнадото навън, върни качествата на барута ми и може и да те оставя жив, за да съобщиш на другите изроди да изчезват от Америка. Иначе ще ви изколя като пилци. Вече разбрах, че генералния ви щаб се намира в… как го спомена… аха, Теночтан. Впрочем ти как се казваш?

— Никога няма да ти съобщя истинското ми име. Можеш да ме наричаш Гопо, ако това те устройва. Виждам, че едва ли ще стигнем до споразумение, рядко съм срещал такъв инат. Но трябва да знаеш, че ако веднага не си тръгнеш обратно, сигурно те очакват много беди.

— За последен път те питам: ще върнеш ли свойствата на барута? — каза заплашително кралят. — Торнадото черпи енергия от околната среда, следователно не може вечно да съществува. След като температурният градиент между въздушните маси се изравни, то само ще изчезне. Не е лесно да го поддържаш в непрекъснато действие, след като веднъж си го създал.

— Така е — призна Гопо. — Само че не мога да възвърна свойствата на това, което наричаш барут, без преобразувателя, когото присвои незаконно. Сам разбираш, че трябва да ми го върнеш.

— За да ме пратиш в небитието ли? — изхили се нервно Барди. — Не си познал. Стигнах до извода, че няма да се разбера с теб, освен това ти си пряко отговорен за смъртта на стотици мои бойци и трябва да си получиш заслуженото. Умри гадино! — замахна той с меча си, за да разсече неприятния изрод, но в този момент се чу звук, като от спукан балон, и Гопо изчезна.

«Мръсникът се измъкна» — помисли ядосано кралят обърна загрижения си поглед към телата на Рок, Бино и Заган, които продължаваха да лежат на пода. За негова голяма радост, приятелят му се размърда.

— Къде е онази дребна гад? — попита Рок, след като отвори очи, успя да дойде на себе си и доста трудно се изправи на крака. — Доста добре ни изработи.

— Изчезна — отвърна Барди. — Разтвори се във въздуха.

— В този свят магиите са лошо нещо — промърмори огромният мъж. — Този мръсен дребосък успя да ни омагьоса.

— Там е работата, че не е използвал магия, а други методи — поясни кралят и се зае да му разказва за разговора си с Гопо.

— Виж ти! — учуди се Рок след като го изслуша. — Оказва се, че митът за Атлантида е истина. Явно, че столицата, която търсим се нарича Теночтан и е аналог на Мексико от моя свят, но както разбирам, в нея се намират много по-опасни сънародници на въпросното човече. Ако и те също изчезват и се появяват когато им скимне, задачата става доста трудна. Оказва се, че пирамидката, която си взел е доста ценна, на всяка цена трябва да разгадаем тайната й.

В това време псувайки дружно, Бино и Заган също се надигнаха от местата, на които бяха паднали. И двамата мигаха изненадано, каските им стояха килнати на една страна и имаха доста комичен вид.

— Къде изчезна тази дребна свиня? — прогърмя басово Бино.

— Само да ми падне отново, така ще я заколя, мамка й — допълни Заган и разтресе заплашително меча си.

— Измъкна се, без да остави следи от себе си — поясни кралят. — Предлагам да се връщаме, за да видим какво правят Горо, Дасо и децата, а и да разберем какво става навън.

Огледа помещението за последен път, видя още няколко предмета с неизвестно предназначение и ги прибра по джобовете си. След това се сети, че от гарвана, който бе полетял към убежището на Гопо, нямаше и следа. Беше се изпарил още при влизането им в помещението.

Четиримата се върнаха по завоите на коридора и намериха групичката така, както я бяха оставили. Децата се прозяваха от скука, Дорго чешеше опашката си, Дасо въртеше блуждаещият си поглед и само някой гургил би отгатнал какво мисли, а Горо бе клекнал до стената и по физиономията му все още се забелязваха признаци на страх.

— Разбрахте ли какво става навън? — попита кралят.

— Не — отвърна магьосникът. — Нали ни каза да не мърдаме оттук?

Барди и Рок изкачиха стълбата и внимателно повдигнаха капака.