Нещо гнило в Ел Ей

14.

Стоун чувстваше някаква възбуда и с чек за двайсет и пет хиляди долара в джоба си, направо смая агента с желанието си да наеме мерцедес. След половинчасово чакане го взеха и откараха с кола до офиса на агенцията в Бевърли Хилс, където му дадоха да избира измежду дузина луксозни коли, сред които и „Ролс-ройс“. Избра си мерцедес SL500, който имаше по-малък обем на двигателя от онзи, с който бе свикнал, но напълно отговаряше на настроението му.

Използвайки оставената в жабката карта, той намери пътя за жилището на Бети, което се намираше на тиха уличка, южно от Уилшър Булевард в Бевърли Хилс, недалеч от Нийман-Маркъс. Влезе в къщата, въведе кода в аларменото устройство и остави багажа си, включително новия кожен куфар, до стълбите. Прецени, че къщата вероятно е от 30-те години, но беше ремонтирана по изумителен начин и обзаведена с вкус. Явно и обслужването на филмовите звезди можеше да носи добри пари.

Провери хладилника, намери в него остатъците от сандвич заедно с още доста друга храна, хапна набързо, качи се на горния етаж, окачи дрехите си и рухна в леглото на Бети. Когато се събуди, минаваше шест часа.

Слезе обратно долу, провери отново хладилника, прегледа чекмеджетата и се залови да приготвя вечеря. В седем и четвърт външната врата се отвори и след малко Бети влезе в кухнята.

— Боже, колко хубаво мирише тук! — възкликна тя. — Какво майсториш?

— Просто малко спагети. Ще искаш ли чаша от твоето вино?

— О, да, благодаря.

Наля й чаша шардоне.

— Как мина остатъкът от деня ти?

— Странно. Не съм свикнала да крия нищо от Ванс.

— Оценявам онова, което правиш, за да ми помогнеш.

— Доколкото помагам и на Ванс, няма проблем.

Той постави вечерята на кухненската маса и двамата седнаха.

— Но това е прекрасно! — каза тя. — Не знам защо си бях внушила, че искам главния готвач на „Грималди“, когато мога да имам теб.

— На твое разположение съм — скромно каза Стоун и вдигна чашата за наздравица.

— Ще пия за това.

— Защо не ми разкажеш какво знаеш? Започни с изчезването на Арингтън.

— Не знаех, че е изчезнала — каза Бети. — Един ден Ванс се появи в офиса и ми каза, че й се налагало да се върне във Вирджиния, за да уреди със семейството си някакъв техен проблем. Резервирах двупосочен билет и поръчах да й го занесат у дома. След това предположих, че е заминала.

— Държа ли се Ванс по-различно от нормалното?

— Изглеждаше разсеян или замислен за нещо свое. Помня, че се наложи да му повтарям нещата по няколко пъти, за да ги запомни. Това е.

— Случвало ли му се е и преди?

— Да, може би, предполагам, когато си е мислел за по-важни неща. Ванс ми казва много, но не всичко, и аз обикновено не го подпитвам.

— Получавал ли е някакви необичайни телефонни обаждания по онова време?

— Какво означава „необичайни“?

— Обаждания, които са го изплашвали или ядосвали?

— Ванс е актьор и като повечето актьори той винаги играе. Не издава много от истинското си настроение.

— Дори пред теб?

— Понякога, но не се случва често.

— А звънял ли му е някой многократно?

Въпросът му я накара да се замисли.

— Помня, че в деня след заминаването на Арингтън, Лу Регенстайн му се обади няколко пъти следобеда, но това не е чак толкова необикновено. Те вършат доста неща заедно и са много близки.

— Някакви обаждания от Дейвид Стърмак?

— Не си спомням, но и това не е необичайно.

— От Онофрио Иполито?

— Това име не бях чувала, докато Ванс не ми даде списъка на поканените за онзиденшното парти. И макар тогава да го забелязах, свързах името с физиономията чак в „При Грималди“.

— Значи Ванс и Иполито не са приятели и нямат съвместен бизнес?

— Не ми е известно за такъв, а в живота на Ванс има малко неща, за които не знам.

— Нека те попитам нещо друго: така, както аз виждам нещата, Ванс има безгрижно устроен живот, озарен от успеха — красив, богат, в зенита на кариерата си, женен за прекрасна жена, радва се на уважението на своите познати и на възхищението на милиони, които не познава.

— Доста изчерпателна оценка според мен.

— Но какви са слабостите му?

— Лични? Делови?

— И двата вида.

— Добре, в личен план той не е толкова добър любовник като теб, например.

Стоун се изсмя:

— Поласкан съм. Значи между вас двамата е имало нещо?

— Не бих го нарекла връзка. Ванс, предполагам, е спал поне веднъж с всяка жена, която познава.

— А ти колко пъти спа с него?

— Мисля, че навлизаме в моя личен живот.

— Да, права си, извинявам се.

— Точно една дузина пъти — каза тя. — Знам, защото ги броих.

— И защо спряхте?

— Той спря. Желанието беше негово.

— Защо негово?

— Защото той е филмовата звезда.

— Това означава ли, че е повече от човек?

— В този град, да. Ти май нищо не знаеш за кинозвездите, а?

— Не, Ванс е единственият, с когото някога съм разговарял.

— Нека тогава ти разкажа някои неща за тях.

— Разкажи ми.

— В този град има няколко вида власт, но най-важната от всички е властта да направиш някого звезда. Следват личното влияние, богатството, красотата, сексуалният магнетизъм и накрая идва властта да кажеш някому да върви да се шиба и той да направи точно това. Ванс е един от малкото в нашия град, който притежава всички видове власт, и то с излишък. Дори хора като Дейвид Стърмак или Лу Регенстайн не притежават всичките. Филмовите звезди са егоцентрични по начин, непонятен за обикновените хора. Приятели, съпруги, деца — всички тези хора идват на второ място след Кариерата, което означава самата звезда. Звездата се възприема по този начин без сянка от свян, вина или съмнение, защото прекрасно съзнава, че всичко зависи от Кариерата: какви приятели ще има, каква подкрепа ще получи в семейството си и каква защита ще може да осигури на децата си. Следователно всяко решение се взема, след като се зададе въпросът „Доколко ще ми бъде изгодно това?“. Не говоря за импулсивните решения — говоря за всички решения! „Къде ще вечерям довечера?“ например се трансформира в „Къде трябва да бъда видян, за да може това да бъде максимално изгодно за мен?“.

— Предполагам, говориш сериозно? — попита Стоун.

— Абсолютно. И ако по този начин трябва да се вземат и по-дребните решения — относителната топлина, с която поздравяваш някого, къде да си паркираш колата, в кой точно момент да отидеш в тоалетната — можеш да си представи какво усилие се влага във вземането на голямо решение от рода на това, в кой филм да се снимаш. Първият въпрос, който всяка филмова звезда си задава, като отвори някакъв сценарий, е „Ще придвижи ли това кариерата ми напред?“.

— Това не е лишено от здрав смисъл според мен.

— Разбира се, че не е. Всичко, което придвижва кариерата напред, има смисъл. Точно поради тази причина, когато една филмова звезда получи сценарий, с нея започват да се случват най-странни неща: сцени, написани за други актьори, внезапно се пренаписват за звездата, една-единствена запомняща се дума, сложена в устата на друг актьор, се взема и се дава на звездата, хвърчат глави на продуценти и режисьори, някои второстепенни актьори получават честта да бъдат показани в едър план, други — не, целият гардероб на звездата се пренася завинаги в дома му. Между другото май и ти намаза от това отношение. — Стоун се засмя. — Започваш ли да схващаш какво искам да ти кажа?

— Мисля, че да. Ако съпругата на звездата изчезне, първата му реакция е да се разтревожи какво ще напишат по този въпрос таблоидите.

— Бързо схващаш, приятелю.

— И всяко действие, което звездата предприеме по отношение на изчезването, е премислено така, че да не му навреди по никакъв начин.

— Ти току-що защити докторат върху Холивуд, мой човек.