Нещо гнило в Ел Ей

6.

Качиха се в количката и поеха надолу по улицата покрай други работни площадки, направиха няколко завоя и спряха пред ниска постройка с добре поддържана морава пред нея. Верандата бе подредена с маси, на които обядваха хора в най-различни облекла — от най-ранни епохи, каубойски, или с най-обикновени джинси.

— Да влезем в салона и попитаме управителя дали ще ни предложи маса навън — денят е толкова хубав.

Стоун тръгна след нея през приятно обзаведената трапезария и точно приближаваха вратите, извеждащи към верандата, когато чу името си. Спря се и се обърна. Луис Регенстайн му махаше изправен от сепаре в ъгъла на салона. Стоун докосна ръката на Бети и й направи знак да го последва.

— Стоун, радвам се да те видя — възкликна Регенстайн и му подаде ръка. После се обърна към сътрапезника си: — Това е Марио Чиано, Марио, това е мой отскорошен познат, Стоун Барингтън. — Двамата се здрависаха. — Стоун, ще ни правиш ли компания за обяда?

— Благодаря, но…

— Няма нищо, Стоун — прекъсна го Бети, — аз и без това имам малко работа в офиса. — Тя се наведе до ухото му: — Очаквам да те видя довечера у Ванс — и си тръгна.

Стоун седна срещу двамата мъже, с гръб към вътрешността на салона.

— Нещо за пиене? — предложи Регенстайн.

— Малко изстуден чай би ми дошъл добре — отговори Стоун.

Регенстайн махна с ръка и с менюто се появи леденостуден чай. Когато Стоун поръча, Регенстайн се обърна към Чиано:

— Разбираш ли сега какво имах предвид? — попита той и кимна към Стоун.

— Напълно, Лу — отговори Чиано. — Идеален е. — После погледна Стоун: — Играл ли си някога?

— В гимназията — извинително каза Стоун.

— Като изключим излизанията пред съдебните журита — засмя се Регенстайн. — Така ми каза той.

— Наистина ли си адвокат? — осведоми се Чиано.

— Да?

— От тези, които се явяват в съда?

— От време на време.

— Кой е последният ти случай?

— Защитавах една американка на карибски остров срещу обвинение в убийство.

— И как завърши делото?

— Обесиха я.

Чиано избухна в смях.

— Лу, тоя направо се вписва в образа — по сценарий нашият човек също губи делото.

— Мога ли да попитам, господа, за какво си говорите? — обади се Стоун.

— И гласът му е добър — каза Чиано, сякаш говореше за човек, който не беше тук.

— Добър за какво? — осведоми се Стоун.

— Не е нужно да е член на гилдията на киноартистите, нали? — попита Регенстайн.

— Не, има право на едно свободно участие, после трябва да се запише.

Регенстайн се обърна към Стоун:

— Ти нали планираше да поостанеш тук десетина дни?

— Да, но Ванс…

— Как гледаш на идеята да играеш в един филм с него?

— С Ванс?

— Разбира се, че с Ванс. Марио е режисьор.

— О…

— Е?

— Сериозно ли говориш, Лу?

— Абсолютно. Ще ти платим… да видим… двайсет и пет хиляди за една седмица работа.

Стоун се обърна към Чиано:

— Изглеждаш ми напълно нормален човек, Марио — каза той. — Ще ми обясниш ли за какво, по дяволите, говори Лу?

Чиано се наведе напред:

— По график ни предстои да снемем една сцена тази седмица — сцената в съдебната зала — но актьорът, който трябваше да я изиграе, получи по-добро предложение и иска да се махне. Лу и аз желаем да ти предложим да направиш пробни снимки.

Стоун поклати глава:

— Господа, ще трябва да ме извините, но аз идвам от Ню Йорк, където подобни неща просто не се случват. Искам да кажа… знам за „аптеката на Шуаб“, леглото на режисьора и други подобни, но…

— Шуаб отдавна го няма — прекъсна го Чиано, — и не се безпокой, никой от нас не умира да те чука, така че от теб само се иска да застанеш пред камерата и да прочетеш няколко реплики. Ако се справиш, ще играеш адвокат, който се опитва да вкара в затвора клиента на друг адвокат, ролята на който се изпълнява от Ванс Колдър. Ти ще загубиш битката в съда, разбира се, но трябва да изглеждаш убедително, докато си вършиш работата.

— Само не ми казвайте, че навън не чакат сто истински актьори, които биха могли да се справят по-добре — каза Стоун.

— Това е малко спорно твърдение и остава да се провери — въздъхна Чиано. — Не се безпокой, ако не ставаш, ще наемем актьор.

— В действителност, ако си подходящ, Стоун, ще ни направиш голяма услуга — намеси се Регенстайн. — Марио би трябвало да започне снимането на тази сцена утре сутринта и можем да спестим много време, ако наистина снимаме, вместо да се занимаваме с кастинг.

— Ясно, значи решихме — каза Чиано. — Днес следобед първият ми помощник-режисьор ще направи пробните снимки. Ще го организираме някак на декорите от площадка десет, между останалите епизоди.

— Наистина трябва да поговоря с Ванс за тези неща — предупреди Стоун.

Регенстайн извади миниатюрния си клетъчен телефон и набра номер.

— Бети, обажда се Лу, намери ми Ванс, ако обичаш — и той погледна Стоун. — Ще отнеме минутка… Ало, Ванс? Решихме проблема с прокурора — какво ще кажеш Стоун Барингтън да опита ролята? Сега съм заедно с него и Марио смята, че е страхотен, така че следобеда ще направим пробните снимки. Чудесно! Значи ще се видим довечера у вас. — Той прибра апаратчето. — Ванс е „за“ с двете си ръце, Стоун, така че повече извинения нямаш.

Чиано извади на свой ред телефона си, свърза се с асистента и нареди да се направи нужното за пробата. После и той прибра телефона.

— Добре дошъл в Холивуд — каза той, ухилен до уши.

Стоун стоеше в дневната на фермерския дом от Кънектикът и слушаше указанията на младия човек, който го инструктираше.

— Окей, прегледахте за няколко минути репликите — каза режисьорът. — Как е текстът?

— Имам чувството, че вече съм използвал точно тези думи — отговори Стоун.

— Така и трябва да бъде! Сега си представете, че тази маса пред вас е парапетът пред журито на съдебните заседатели. Искам да кажете репликите през масата, сякаш журито е ей там, от другата страна, но не трябва да гледате нито право във видеокамерата, нито настрани. Ясно ли е?

— Предполагам — отговори Стоун и остави сценария на масата.

— Не, спокойно можете да четете — успокои го младежът.

— Мисля, че ще се справя и така — каза Стоун.

— Добре, можем да започваме.

Пред Стоун застана някакъв, вдигна клапата и изрече:

— Проба на Барингтън, първи дубъл.

— Камера? — обади се режисьорът.

— Снимам.

— Екшън!

Стоун изчака няколко секунди, след това посочи с пръст зад себе си към въображаемата банка на защитата:

— Онзи млад човек, когото виждате да седи там в красивия си син костюм, изглежда напълно свестен младеж, нали така? — Той замълча. — Мога ли да се движа напред-назад пред масата?

— Стоп камера! — извика младежът. — Разбира се, движете се както сметнете за уместно, ние ще ви следваме. Готови?

— Проба на Барингтън, втори дубъл — обяви човекът с клапата.

— Камера?

— Снимам.

— Екшън!

Стоун започна отново, но този път се опря с ръце на масата и се вгледа във въображаемото жури.

— Младежът там в хубавия син костюм и модната подстрижка изглежда съвсем свестен, нали така? Е, ако го бяхте видели преди месец, косата му беше мръсна и сплъстена, а костюмът само скрива затворническата му татуировка. И имайте предвид, дами и господа, че това не е бил първият му път зад решетките. — Стоун се изправи и закрачи напред-назад покрай масата. — Симпатичният младеж е отвлякъл четиринайсетгодишно момиче, завел го е в гората, изнасилил го е няколко пъти в течение на един следобед и после го е удушил. Запознахте се с доказателствения материал и аз не мисля, че той оставя място за каквито и да било съмнения. Изправени сте пред прост избор: да го изпратите в щатски затвор, където да изчака изпълнението на смъртната си присъда или… да го пуснете обратно на улицата. Но внимавайте, защото следващия път може да бъде вашата дъщеря!

— Стоп! — извика асистент-режисьорът. — Според мен беше добре. Ти какво мислиш, Боб?

— Добре стана — обади се операторът.

— Вие доволен ли сте, м-р Барингтън?

— Както прецените.

— Окей, тогава занесете касетата за преглед в първа зала, за да я видят Марио и м-р Регенстайн. Аз ще им се обадя, че сме свършили.

Всички си прибраха оборудването и излязоха. Стоун седна до масата и се запита как бе стигнал дотук.

Половин час по-късно седеше в малка кинозала с Лу Регенстайн, Марио Чиано и Ванс Колдър.

— Почвай — нареди Марио в микрофона до себе си.

Стоун се загледа в себе си на екрана. Заслуша се в репликите на самоуверения прокурор. Сцената му се струваше безкрайно дълга и му беше напълно ясно, че от него не става актьор. После осветлението в малката зала светна. Стоун се надигна в седалката си и потърси с поглед вратата.

— Господи, това беше дяволски добре — каза Чиано, без да скрива изненадата си.

— Иска ми се и аз да бях толкова добър в първия си филм — обади се и Колдър. Той и режисьорът се обърнаха и погледнаха седящия зад тях Регенстайн.

— Стоун, нает си — обяви шефът на студиото.

— Ела утре за гримиране в единайсет часа — завърши Чиано и се надигна. — Започваме да снимаме в един.

Напълно смаян, Стоун стана и стисна ръцете на мъжете. Но аз бях ужасен, мислеше си той. Как така тези хора не виждат това? Никога не бе изпитвал такова унижение. Тези хора бяха луди!