Нещо гнило в Ел Ей

17.

Докато чакаха колите си, Стоун напъха пет стодоларови банкноти в ръката на Рик Грант.

— Това е всичко, което имам в момента.

Грант прибра парите, без да ги поглежда.

— Колата на Арингтън ще бъде в списъка след час. Как ще се свързвам с теб?

Стоун му даде визитна картичка и написа номера на клетъчния си телефон на гърба й.

— Безопасно ли е да те търся в офиса?

— Стига да внимаваш. Ако ти кажа, че не мога да говоря, обади се пак след час или остави съобщение и тогава аз ще те потърся. Използвай името… Джек Смит. — Колата на Грант пристигна, той се качи в нея и отпраши.

След разплащането с Грант Стоун беше останал почти без пари.

— Къде е най-близката банка? — попита той момчето, което докара колата му.

— Точно от другата страна на улицата.

Стоун вдигна поглед и видя витрина с нарисуван фар на нея. „Сейф Харбър Банк“ гласеше надписът. Извади от джоба си чека на „Центурион Студиос“ и го погледи — беше издаден от „Сейф Харбър“.

— Задръж колата ми за момент, ако обичаш — помоли той.

— Разбира се.

Пазейки се от колите, Стоун пресече улицата и влезе в банката. Високо на стената беше нарисуван друг фар на фона на морски пейзаж. Зад касиерите стенен часовник удари точен час. Той се приближи до едно от гишетата и представи чека.

— В налични, ако може.

Касиерката погледна чека и му го върна.

— За чек на такава сума трябва да получите одобрението на м-р Маршал — обясни тя и посочи офиса зад редиците бюра. — Говорете със секретарката му, ей там.

— Благодаря.

Стоун отиде при жената.

— Бих желал да говоря с м-р Маршал, ако обичате. Нуждая се от съгласието му да осребря чек.

— Името ви.

— Барингтън.

— Момент, моля. — Тя набра номер, размени няколко думи и остави обратно слушалката. — Влезте, моля — и му посочи вратата на офиса, която беше открехната.

Стоун почука леко на нея и влезе.

— М-р Маршал?

— М-р Барингтън. — Мъжът зад бюрото стана и протегна ръка. — Седнете, ако обичате. Какво мога да направя за вас?

Стоун му подаде чека и седна.

— Искам да ги изтегля в наличност — обясни той.

Маршал огледа чека.

— Някаква идентификация? — Стоун подаде нюйоркската си шофьорска книжка. Маршал погледна снимката на Стоун, сравни я с лицето пред себе си, записа номера на книжката на гърба на чека и му го върна. — Мога ли да ви запитам по какъв повод имате чек на сума двайсет и пет хиляди долара по сметката на „Центурион Студиос“?

— Това е възнаграждение. Тази седмица се снимах във филм на студиото.

— А, актьор.

Стоун реши да не го разубеждава.

— Както виждате, живея в Ню Йорк, тук бях само за снимките.

— Защо не си отворите сметка при нас. Сумата е прекалено голяма, за да я разнасяте из града.

— Не, връщам се в Ню Йорк още днес, но вие сте прав — сумата е значителна. Защо не ми дадете чек на предявителя за петнайсет хиляди и останалото по сто?

— Както желаете. — Той повика секретарката си, подписа разписка и й я даде. — Чек на предявителя за тази сума, донеси ми го тук заедно с десет хиляди в банкноти по сто. — Той обърна чека и го плъзна към Стоун. — Трябва да го джиросате.

Стоун подписа чека и се облегна в очакване на парите си.

— Много приятна банка — каза той.

— Благодаря ви. Всичките ни клонове са проектирани с някакъв морски мотив в тях. М-р Иполито е яхтсмен.

— М-р Иполито?

— Нашият председател.

— С какво излиза в морето?

— О, той има цяла флотилия — отговори управителят. — Голяма яхта с платна, друга моторна яхта и няколко по-малки морски съда.

— Изглежда бизнесът върви добре — отбеляза Стоун.

— О, да. Ние сме най-бързо разрастващата се банка в Южна Калифорния. Имаме четиринайсет клона в голям Ел Ей и Сан Диего, а по това време следващата година ще бъдат двайсет. Разширяваме се и в Сан Франциско.

— Може ли да ми дадете копие от годишния отчет на банката? — помоли Стоун. — Все пак трябва да инвестирам някъде остатъка по чека.

— Разбира се — отговори Маршал. Бръкна в едно от чекмеджетата и извади оттам дебела, красиво изглеждаща брошура.

— Благодаря ви — каза Стоун. — Ще я прегледам довечера.

— Мисля, ще се уверите, че сме добро място за инвестиции — цената на акциите ни се удвои през последните две години.

— Виж ти! — удиви се Стоун.

Секретарката се върна с чека и парите. Маршал подписа чека със замах и му го връчи заедно с дебела пачка, прихваната с хартиена лента.

— Моля ви, пребройте ги — предупреди той.

Стоун стана и прибра чека и пачката във вътрешните си джобове.

— Напълно ви вярвам, м-р Маршал — каза той. — Благодаря ви за отзивчивостта.

Стиснаха си ръцете и Стоун излезе. Не разбираше много от банкерство, но докато пресичаше улицата, заобикаляйки носещите се по платното коли, мислеше си, че „Сейф Харбър“ явно се развива на скокове. Питаше се какво стои зад този растеж.

Когато най-сетне седна зад волана на колата, отвори годишния отчет и го прегледа. Спря на списъка на банковата управа. Иполито наистина беше председател, а Лу Регенстайн и Дейвид Стърмак бяха включени като директори. Клетъчният му телефон иззвъня.

Изрови малкия „Моторола“ от вътрешния си джоб и го отвори.

— Стоун Барингтън.

— Рик Грант е. Имам доклад за колата на Арингтън.

— Това се казва бързина. Къде е засечена?

— Отдалечавала се е от „Спейго Бевърли Хилс“ преди по-малко от десет минути.

— Господи! — ахна Стоун. Затвори телефона, изскочи от колата и изтича при момчето, което обслужваше паркинга. — Тръгна ли оттук преди малко бял мерцедес SL600?

— Да, сър — отговори младежът, — само преди минутка.

— Можеш ли да ми опишеш шофьора?

— Разбира се: висока, тъмнокоса, около трийсетте… страхотна жена.

— Забеляза ли накъде тръгна?

— Зави на ъгъла наляво, към Родео Драйв.

— Благодаря — каза Стоун и скочи обратно в колата. Натисна педала, направи ляв завой, пресичайки две ленти и без да обръща внимание на възмутените клаксони зад себе си. Една пряка напред светофарът превключваше на зелено и той видя белия мерцедес да завива надясно по Родео Драйв.

Лявото му ухо улови вой на сирена и след секунда пред него спря моторизиран полицай с включени сигнални светлини. Полицаят слезе и без да бърза, се отправи към него. Стоун бръкна за шофьорската си книжка.

— Добър ден — учтиво поздрави полицаят и извади кочана с квитанциите. — Много бързаме, а? Книжката и регистрацията на колата, моля.

Стоун отвори кожен калъф и му показа полицейската си значка.

Полицаят взе калъфа и внимателно прочете документа за самоличност.

— Напуснал, значи? Малко млад ми се виждате за пенсиониране.

— Куршум в коляното свърши работата.

— Е, това се казва късмет — жив, млад и с добра пенсия, предполагам, а? Я да видим сега шофьорската книжка и регистрацията на колата.

— Вижте, трябва да настигна дамата в белия мерцедес SL600, която току-що зави по Родео Драйв.

— Вижте, а-а… — Той погледна калъфа със значката. — Е, детектив Барингтън. Случайно да сте гледали видеозаписа с Родни Кинг?

Стоун въздъхна.

— Двеста-триста пъти.

— Аха… значи чух, че м-р Кинг, също като вас, се е забавил при изпълнение на поканата да покаже шофьорската си книжка и документите за регистрация на колата.

Стоун извади книжката си и бръкна в страничния джоб на колата за договора за наемане.

— Добре, добре — примирително каза той, подавайки документите.

Полицаят погледна книжката.

— Много красива снимка, детектив Барингтън — одобри той.

— Вижте, напишете ми глобата и ме пуснете да си вървя.

— О-о, наета кола — престорено се изненада полицаят, четейки подробно договора. — Е, отчитайки, че сте свой човек и така нататък, този път ще ви се размине само с, как да се изразя, предупреждение. Ето го и предупреждението: тук не е Ню Йорк и ние гледаме с лошо око на левите завои, направени на висока скорост.

— Благодаря, в Ню Йорк средната скорост е четири мили в час и левият завой на практика е невъзможен.

Полицаят съчувствено се усмихна.

— Е, тук ще трябва да карате малко по-бързо, защото искаме все пак да има движение, макар и не толкова бързо, колкото опитахте, окей?

— Окей и благодаря — въздъхна Стоун.

— Приятен ден — отговори полицаят. Качи се на мотоциклета си, потегли и спря веднага, защото светофарът току-що беше светнал на червено.

Нямаше начин Стоун да направи нарушение пред погледа му, така че остана да седи, барабанейки нетърпеливо с пръсти по волана. Когато най-сетне зави по Родео Драйв, от мерцедеса вече нямаше и следа. Петнайсетминутното търсене по съседните улици не доведе до нищо. Разстроен, Стоун се върна в дома на Бети.