Нещо гнило в Ел Ей

55.

След заминаването на Арингтън, Ванс се прибра в апартамента. Поръча на румсървиса още кафе и седна на терасата, където беше Стоун.

— Първо, бих искал да те наема като адвокат, що се отнася до текущата криза. Съгласен ли си?

— Нямам лиценз за практикуване в Калифорния — каза Стоун, — а ако по някаква причина се стигне до съд, ще трябва да ти представя калифорнийски адвокат. Но за момента поне мога да бъда твой съветник по правните въпроси и за да бъдеш спокоен, искам да те уверя, че всичко, което счетеш за възможно да споделиш с мен, попада автоматично в категорията на привилегированата информация, обменяна между адвокати и клиент.

— Добре тогава — погледна го Ванс, — какво искаш да научиш?

— Всичко — простичко каза Стоун. — И този път не скривай нищо.

— Всичко се започна с акциите — въздъхна Ванс. — Говоря за акциите на „Центурион“. Компанията не е публична и в голяма степен е собственост на тесен кръг хора — примерно дузина, не повече — които държат различни дялове. Малък процент се държи от около двайсет и петима дребни собственици — предимно ценени служители на студиото. Някой започна да се свързва със собствениците и да им предлага да изкупи дяловете им, очевидно с цел да овладее контрола над компанията.

— Кой?

— Първоначално не можеше да се разбере, защото се действаше чрез подставени лица. Лу Регенстайн пръв надуши и разбра, че върху акционерите е бил оказван натиск да продават, или поне да не споменават, че с тях е говорено. Беше много странно и някак… заплашително.

— Кога се свързаха с теб?

— Почакай малко, има други неща, за които трябва да ти разкажа, за да се оправиш в ситуацията.

— Добре, давай нататък.

— Дейвид Стърмак и аз сме приятели отдавна. Всъщност мисля, че той и Лу са най-добрите ми приятели. Точно Дейвид ме запозна с Они Иполито. Малко преди това бях поканен да участвам в строителна програма — ставаше дума за голям пазарен комплекс — но стана издънка с финансирането. Поставен бях пред избора да кихна голяма сума наведнъж — говоря за трийсет милиона долара — или да загубя петте, които вече бях инвестирал. Помолих Дейвид за съвет и той ми уреди делова среща с Иполито. Обядвахме заедно и седмица по-късно „Сейф Харбър“ ни откри кредитна линия.

— Съмнителен ли беше проектът?

— Нямах подозрения. Всъщност мениджърът бе имал някакви проблеми в миналото с погасяване на дълговете си и по тази причина основният ни инвеститор се бе разколебал и оттеглил. Комплексът вече е открит и носи добра печалба. За „Сейф Харбър“ сделката се оказа златна мина.

— Какво се случи по-нататък?

— Нищо не се случи изведнъж, напротив — всичко се разви постепенно. Започнах да прехвърлям средствата си в „Сейф Харбър“, защото бях доволен от банката, докато накрая не вложих там всичко — акции, облигации и всякакви ценни книжа, както и всички фондове, включително един, който бях създал на името на Арингтън. Винаги когато вземах участие в бизнес проект, който искаше финансиране, „Сейф Харбър“ бяха насреща — с готовност и желание. Така че когато Они ме покани да вляза в борда, приех без колебание.

— Откога си в борда?

— Седем-осем месеца. Но не постъпих правилно.

— Защо мислиш така?

— Още в началото усетих, че Они очаква от мен безропотно да се съгласявам с всяко негово решение, особено с онези, свързани с личната му компенсация — дял от привилегированите акции, премии и така нататък. Другите директори — включително Дейвид Стърмак — не смееха да се обадят. Трябва да знаеш, че аз съм член на още три борда, където вземам активно участие и приемам задълженията си пред акционерите много сериозно. Мислех да се откажа, но Они ме убеди, че в известна степен съм му морален длъжник и че ще изглежда много лошо за него, ако подам оставка. Един ден дойде при мен и направо заяви, че иска да стана телевизионно лице на банката. Отрязах го без замисляне.

— Как прие той това?

— Не много добре. Обясних му, че никога не съм правил телевизионна реклама и че никога няма да правя. Бях посветил живота си на сериозна актьорска кариера и нямах никакво желание да я провалям. Той каза, че именно затова е държал да ме има в борда. Обясни ми, че съм свързан с банката като неин клиент, че имам съвместен бизнес с нея и че би изглеждало напълно логично да стана лице на банката. Отново отказах и му заявих, че ще депозирам едномесечно предизвестие за напускането си на борда. Казах му, че трябва да използва това време, за да смекчи максимално възможните негативни последици и му обещах да не го правя публично.

— Оказа ли ти повече натиск?

— Не веднага. Но на следващата седмица ме посети Дейвид Стърмак и ме информира, че някой желаел да ми плати щедро за акциите в „Центурион“ — спомена, че ставало дума за сума, двойно по-голяма от текущата им цена. Казах на Дейвид, че изобщо няма да мисля за това предложение, преди да съм се консултирал с Лу Регенстайн.

— И той какво каза на това?

— Настоя да не споделям с Лу, че ми е било правено предложение, а още по-малко да му казвам, че точно той е бил посредникът. Трябва да ти кажа обаче, че се държа нетипично твърдо, бих казал… заплашително.

— Какво направи ти?

— Веднага щом той си тръгна, аз позвъних на Лу и му казах какво се е случило. Лу страшно се ядоса и аз му обещах да не продавам акциите. Още същия ден накарах Бети да ги прибере в нова депозитна касета.

— Толкова ли заплашен се почувства?

— Трудно ми е да ти го обясня, но да.

— „Центурион“ доходна инвестиция ли е?

— Не чак кой знае колко, но усреднено за годините, като цяло сме на печалба. Студиото се придържа към практиката да не ползва големи кредити, но през последните една-две години имаше няколко скъпоструващи провала, така че Лу се видя принуден да се обърне към „Сейф Харбър“. С одобрение на борда — на който съм член и аз — кредитът бе даден.

— Защо в такъв случай толкова силно са искали да сложат ръка на студиото, след като не е силно печелившо?

— Земята.

— Каква земя?

— Земята, на която е построено. Това впрочем е теорията на Лу. Всички акционери и всички членове на борда добре знаем, че земята е поне толкова ценна, колкото бизнеса на студиото. Преди няколко години направихме глупостта да продадем задния парцел за няколко милиона долара. Не знам с какво сме мислели. Сега щеше да струва поне двайсет пъти повече. Всъщност студиото е разположено на най-големия парцел земя в Лос Анджелис, притежаван от единствен собственик — говорим за площ от хиляда и седемстотин декара! Ако събереш в едно същата площ от множество частни парцели, това ще ти струва стотици милиони, ако не и милиард.

— Защо в такъв случай студиото не я продаде и не се пренесе на ново място в предградията?

— Защото стойността на такава операция, прибавена към строежа от кота нула е почти равна на онова, което би се получило от продажбата. Както и да е, всички наши акционери са от бранша и те без изключение — продуценти, режисьори и старши служители — отлично съзнават, че онова, което имаме, е уникално и няма начин да бъде пресъздадено на друго място. Освен това тези хора са състоятелни и нямат наложителна нужда от парите. Така че продажбата просто е излишна. По старо правило — не казвам, че не е имало изключения от него — когато някой иска да продава, студиото изкупува дела му обратно, като цената се определя по предварително договорена формула. Същото става и когато някой умре — студиото изкупува дела на наследниците. И понеже извън студиото на практика не съществува пазар на малките пакети акции, този начин на процедиране устройваше всички. Човекът зад операцията по изкупуване на индивидуалните дялове явно искаше да събере в едно голям пакет, игнорирайки практиката на обратно изкупуване.

— Разбирам. Но от друга страна, новите собственици са щели да се окажат в положението на старите, нали така? Щели са да притежават голям брой акции в нещо, което струва скъпо, но не си струва да бъде продавано. Освен ако не възнамеряват да затворят студиото, да го изравнят със земята, да продадат парцела и да приберат парите. Прав ли съм?

— Според Лу схемата е по-сложна. Той смята, че тези хора използват Сенчъри Сити като пример.

— Говориш за голямата група административни сгради?

— Да. Сенчъри Сити е построен на задния парцел от мястото, където някога се е издигало „Туентиът Сенчъри Фокс“. Както е известно, те го продадоха на строителни предприемачи. Лу смята, че потенциалните собственици — нека приемем, че това са Дейвид Стърмак и Иполито — не искат да продават земята. Според него те искат да разработят парцела сами с финансирането на „Сейф Харбър“ и всякакви други пари, които биха могли да привлекат. В края на този проект административният комплекс на това място би им донесъл печалба от милиарди.

— Възможно ли е една-единствена банка да финансира такова начинание?

— Не, но има нещо, което още не съм ти казал.

— Казвай тогава.

— Преди две години Они ми изпрати един човек на име Бероун, който върти някаква компания за финансови услуги. Бероун ме попита дали се интересувам от инвестиция — ставаше дума за значителна сума — с огромна възвръщаемост, която няма да има нужда да декларирам пред данъчните.

— Аха…

— Именно, но тогава не погледнах така на предложението. Дадох му половин милион долара и ежемесечно куриер ми носеше дивидент в кеш. Прехвърлях парите на Бероун, който ги изпращаше зад граница срещу такса и там ги инвестираха в някаква компания.

— Искаш да кажеш, че е изпирал парите?

— Да, мисля, че му казват така.

— Намирисва ми на лихварство или наркотици. Нищо друго не може да донесе голяма кешова възвръщаемост на инвестиция.

— Става дума за десет процента месечно.

— Знам, че е много, Ванс, но ако Бероун се е занимавал с лихварство, печалбата е десет процента седмично!

— Тъпо е, знам. Само че след няколко месеца вложих още един милион долара.

— Дърпали са те все по-навътре в блатото, Ванс.

— Да, затъвах все повече. Когато казах на Они, че няма да стана лице на банката му, че подавам оставка от борда на директорите и че изтеглям всичките си активи там, след няколко дни пак се появи Бероун.

— Май се досещам какво следва.

— Вероятно. Уведомих го, че се оттеглям от инвестиционната му схема. Но той ми каза, че не мога да го направя, защото ако съм го сторел, щял да има неприятности с данъчните и че за участието ми щяло да се разчуе. Ядосах се много и… може да се каже, че го изхвърлих от кабинета си на улицата. Готвех се да се обадя на моя адвокат, когато ми позвъни Дейвид Стърмак. Помоли ме да изчакам едно денонощие и да му дам шанса да оправи нещата, без да се вдига шум и така, че всички да са доволни. Съгласих се. Това беше около един часа на обед. По-късно следобеда на същия ден отвлякоха Арингтън. Първото телефонно обаждане беше в шест вечерта.

— Нека позная — предложи Стоун. — Стърмак и Иполито не могат да бъдат уличени, че имат пръст в цялата тази история, а ако някой го стори, те могат направо да отрекат всичко и в крайна сметка ще имаме твоята дума срещу тяхната.

— Разбрах това, когато ми се обадиха за пръв път и тогава реших да взема нещата в ръцете си.