Нещо гнило в Ел Ей

18.

Събуди го нежно плъзгащ се по бузата му пръст. Опита се да стане, но ръка върху гърдите му го натисна обратно. Примигна и погледна лицето над себе си.

— Не ставай, харесвам те в хоризонтално положение — каза Бети.

— О, здравей. Заспал съм.

— Чакал си с нетърпение да се върна, явно.

— Колко е часът?

— Малко след осем. Да разбирам ли, че тази вечер няма да ми сготвиш нищо?

— Защо не излезем? Резервирай някъде маса.

— Добра идея, само да си хвърля работните дрехи.

Стоун влезе в банята, плисна няколко шепи студена вода върху лицето си, вчеса косата си, облече се в един от новите си костюми „Пърпъл Лайбъл“ на Ралф Лорън и слезе долу.

След малко се появи Бети — беше в бяла минирокля — и мушна ръката си в неговата.

— Имаме маса в Мапъл Драйв — съобщи тя. — Това е едновременно улица и ресторант. Ще вземем твоята кола. Надявам се, обичаш джаз?

— И още как.

Масата им беше до пианиста, който се оказа изключителен музикант.

— Собственици на това място са Дъдли Мур и Тони Бил — каза тя, отпивайки от питието си. — Дъдли идва понякога и свири нещо.

— Жалко, че го няма сега — обожавам как свири на пиано. Как мина денят ти?

— Беше дълъг ден — екипът още е на дванайсета площадка, преснимат сцените с теб и можеш да си сигурен, че Ванс няма да се появи тук. Защото това е от любимите му заведения.

— Сигурно съм бил ужасно слаб.

— Нищо подобно. Казах ти, че съм гледала всичките ти епизоди и ти наистина беше много добър. Нали ти разказах за женската реакция?

— Защо беше нужен целият този цирк с натиска да участвам, за да наемат после друг?

— Пусна се обяснението, че първоначално желаният от тях актьор не е бил на разположение, но после неочаквано се е освободил.

— Ти вярваш ли?

— Не се случва за пръв път.

— Аз не вярвам.

— Окей — каза тя и изпи остатъка от мартинито си, — каква е твоята теория?

— Мисля, че са се опитвали да ме ангажират с нещо, за да не търся Арингтън.

— И включват в играта цяло киностудио и дори наемат площадка за работа само и само за да не тръгнеш по улиците? Не си въобразявай, че киноиндустрията работи по този начин, Стоун — това би означавало прахосване на маса пари!

— Ти чуваш ли се какво говориш? Съдейки по онова, което лично съм чел по вестниците, те прахосват много повече пари в повечето филми, и то с много по-несериозни основания за това.

— Добре, ще се съглася донякъде, но истината е, че никога не съм виждала Лу Регенстайн да го прави. Мисля, че те просто искат другия актьор. Мога ли да си поръчам още едно мартини?

Стоун направи знак на сервитьора да повтори и когато той донесе питиетата, поръчаха вечерята.

— Спомена ли днес Ванс нещо за Арингтън?

— Каза, че все още била при техните във Вирджиния.

— Странно, на мен пък ми каза, че отишла при нейна приятелка в Долината.

— Наистина странно — съгласи се тя.

— Някаква друга полезна информация?

— Сутринта разговаря с Лу Регенстайн и Дейвид Стърмак.

— Успя ли да чуеш нещо?

— Не.

— А за Иполито?

— Нищо.

— Не споменавай това име пред Ванс.

— Окей. А ти какво научи днес?

— Днес се разминах за една минута с Арингтън.

— Я пак!?

— Обядвах с моя приятел полицай и той включи номера й в списъка на издирваните коли.

— Господи, надявам се Ванс никога да не разбере, че си отишъл в полицията!

— Не съм отишъл. Направих го съвсем неофициално, може да се каже, че поисках услуга. Оказа се обаче, че докато сме обядвали, Арингтън е била в същия ресторант — „Спейго Бевърли Хилс“.

— И ти не я видя?

— Не. Отидох да изтегля чека в банка от другата страна на улицата и когато се върнах, моят приятел от полицията ми съобщи, че колата току-що била засечена да напуска ресторанта. Опитах се да я настигна, но един полицай ме спря за нарушение на правилника.

— Значи нито е във Вирджиния при родителите си, нито е в Долината при приятелка.

— Точно така. И не е в склада на „Грималди“ или на маса в „Спейго“.

Бети поклати глава.

— Това е прекалено сложно за мен… особено на мартини и половина.

Донесоха вечерята и те започнаха бавно да се хранят, наслаждавайки се на всяка хапка. Храната беше превъзходна.

— Къде си родена? — поинтересува се Стоун.

— Малък град в Джорджия на име Делано — отговори тя.

— И какво те доведе тук?

— Мечтите за слава и богатство. Исках да стана актриса. Дори бях актриса за кратко.

— И защо не продължи?

— Не бях достатъчно добра и го съзнавах. Виждах страшно много по-добри от мен момичета, които нямаха работа. Ако бях продължила, щях да свърша със свирки на режисьорите, за да ми дадат някоя незначителна роля, а аз исках тези удоволствия да си останат моя лична работа.

Стоун се усмихна.

— И как се започна с Ванс?

— Имах малка роля в един от филмите му — нищо особено, но ме задържа в екипа близо месец. Имахме кратък романс с Ванс, после започнах да му помагам по време на снимките — поемах разговорите му и така нататък. Не харесваше тогавашната си секретарка, така че ми предложи да я заместя.

— Лесно ли се отказа от мечтата?

— Ванс ме накара да седна и да го изслушам. Каза ми най-откровено, че не ме очаква бляскава кариера и когато се замислих, разбрах, че не е жесток, както изглеждаше, а просто ми казва истината. Приех работата и забравих какво съм искала.

— И не си се женила?

— Не. Мисълта някак не ме привличаше. Нали разбираш — нямаше начин да се омъжа и да запазя работата си при Ванс — той просто би побъркал от ревност всеки нормален съпруг, нямаше да издържа и месец.

Стоун се засмя.

— Мисля, че и аз съм малко ревнив.

— О, не, ти не си — погледна го тя. — Ти си същият като мен: обичаш независимостта и не отказваш възможността за добър секс. Но би бил лош съпруг.

— От къде на къде? — възмути се Стоун. — Аз ще бъда много добър съпруг!

— Хайде, Стоун, още си хлътнал по Арингтън, но се чукаш с мен. — Тя се усмихна. — Не че се оплаквам.

— Кое те кара да мислиш, че още обичам Арингтън?

— Женска интуиция.

— Нека ти кажа! Двамата с Арингтън така и не успяхме истински да се сближим. Щеше да ми бъде много по-леко, ако се бяхме скарали и Арингтън просто си бе отишла. Но има и други причини, които ме карат да… — Той спря навреме.

— Не искам да човъркам, но какви други причини има?

— Не разпитвай.

— О, няма значение. Така или иначе все ще разбера.

— Вероятно.

— Добре — каза тя, — вечерята беше чудесна. Сега ме върни у дома и се дръж похотливо с мен.

— С удоволствие — одобри идеята Стоун и направи знак за сметката.

Тръгнаха от ресторанта, който беше в жилищен район и в същия момент Стоун забеляза на половин пряка зад тях да потегля друга кола. Първоначално не се загледа, но няколко завоя по-късно тя все още беше отзад.

— Не мисля, че трябва да се прибираме направо у вас — обади се той.

— Че защо не?

— Не искам да прозвучи драматично, но мисля, че ни следят. Не поглеждай назад!

— Кой ни следи?

— Не знам, но не ми се иска да ни проследят до дома ти. — Пресякоха Санта Моника Булевард и поеха нагоре по Бевърли Драйв. — Има ли в този град такова нещо като стоянка за таксита? — попита той.

— Пред „Бевърли Хилс Хотел“, няколко преки по-нататък.

— Хубаво. Сега сложи шалчето през главата си, колкото да скриеш тази издайническа червена коса. — Тя го послуша. Пресякоха Сънсет Булевард и завиха в отбивката за хотела. — Окей, ето сега какво ще направим: те имат една кола и не могат да ни проследят и двамата, така че ще те оставя на входа на хотела, влез вътре, иди в женската тоалетна, поръчай си оттам такси и се прибери направо у дома. Мисля, че колата ще се залепи за мен — ще се опитам да се откъсна и ще дойда по-късно.

— Както кажеш — съгласи се тя и в този момент спряха на входа на хотела. — Слизам! — Тя скочи от колата и изтича вътре.

Стоун продължи без забавяне, излезе от алеята, включи се в движението по Сънсет и колата се залепи за него. Зърна я по-подробно за миг, когато минаваше под стълб на уличното осветление: беше „Линкълн“, градски модел. След това се залови със задачата да се отърве от досадниците.