Нещо гнило в Ел Ей

Пролог

Нощта беше топла и чудесна. Отдясно на Стоун Барингтън облакът смог над Лос Анджелис бе осветен отвътре като мръсен лампион, отляво светлините на остров Санта Каталина блещукаха като очите на развеселена курва. Само на двеста метра от него сигналните светлини по закотвящите въжета на поне дузина малки морски съдове намигаха, поклащани от вълнението в килватера на спортната яхта, в която се намираше. Стоун пое дълбоко въздух, което не беше лесно, понеже едната му ноздра бе запушена от алергична реакция към замърсения въздух на Ел Ей, а и защото през устата му имаше изолационна лента.

— Боже, Вини — изпъшка онзи, чието име беше Мани, — ами те са в сандъчето за инструменти.

— Търся, Мани — измъчено отговори Вини.

— Всякакви клещи ще станат — с къс връх, с дълъг — всякакви.

— Казах, че търся. — Вини ровеше из сандъчето, откъдето се разнасяше метално тропане.

— Господи! — примоли се Мани. — Направи така, че да изям една пържола, преди да се е съмнало.

— Казах търся, Мани — повиши глас Вини. После триумфално вдигна ръка с клещите: — Намерих ги.

— Дай тука — нареди Мани. Взе клещите от Вини с една ръка, държейки с другата котвената верига. Тя беше омотана два пъти около кръста на Стоун. — Сега ми дай скобата.

— Тази ли? — неуверено попита Вини и вдигна голяма скоба от неръждаема стомана.

— Нямаше ли там никелирана? — попита Мани. — Неръждаемата е много скъпа, Они ще побеснее.

— Такава? — погледна го Вини, вдигайки друга скоба.

— Тази ще стане — прецени Мани и взе скобата. — Сега ела тук да подържиш за малко веригата.

Вини се приближи и я хвана, докато Мани отвинти винта и прекара скобата през две от халките. После вкара винта обратно, обра луфта на ръка и го затегна допълнително с клещите.

— Ето — доволно въздъхна той и хвърли клещите обратно към сандъчето. Не улучи.

Стоун се обърна и изгледа Мани сякаш беше грамаден, полуграмотен трол… какъвто всъщност си беше. Глезените му бяха стегнати един за друг и той нямаше никакво намерение да помага на Мани и Вини в тяхното „начинание“.

— Окей, окей — каза Мани. — Вини, хвани го за ръката. Стоун… наистина ще ни помогнеш, ако опиташ с подскоци.

Стоун въздъхна колкото му позволяваше едната ноздра, подскочи трупешката веднъж, свлече се върху сандъчето с инструменти, обърна го и разпиля съдържанието му по палубата.

— Е, много ти благодаря — язвително се обади Мани. — Много се постара… Вини, я го пази за малко. — Той отиде до бакборда1 и придърпа оттам трийсеткилограмова котва „Данфорт“ до краката на Стоун. Разрови из купчината инструменти на палубата и намери още една скоба. — Къде, по дяволите, отидоха клещите? — попита той в пространството.

— Ето там — посочи с пръст Вини.

— Подай ми ги — нареди Мани. Взе ги, закрепи скобата към другия край на веригата и я затегна с клещите. — Мисля, че така вече е добре — огледа той резултата от труда си, вдигна котвата и я подаде на Стоун.

Стоун я пое в прегръдките си, сякаш беше голямо кутре.

— Последна дума, Стоун? — вежливо се осведоми Мани и Вини избухна в луд смях.

— „Последна дума“! Ха-ха… това беше добре.

Двамата избутаха Стоун до перилата, които опряха в коленете му.

— Дръж го така, Вини — за последен път нареди Мани, пусна ръката на Стоун и мина зад него. — Останалото остави на мен… — Той хвана за опора занитения към палубата рибарски стол и сложи крак върху задника на Стоун. — Е, с най-добри чувства от Онофрио Иполито — каза той и тласна Стоун през борда.

Стоун не бе очаквал, че водите на Пасифика могат да бъдат толкова студени, но от друга страна — мина през главата му — той не бе очаквал много неща. Пусна котвата и се заби след нея към невидимото дъно, полагайки отчаяни усилия да задържи въздуха в гърдите си.