Нещо гнило в Ел Ей

44.

Бети заговори бавно и неохотно:

— Предполагам, че всичко започна преди около две седмици, може би малко повече. Ванс дойде на работа и беше неспокоен. Ванс никога не е неспокоен. Той се държи с абсолютна невъзмутимост — мисля това е нещото, което го прави толкова неотразим на екрана. Единственият друг актьор, когото съм виждала да е толкова спокоен, е Алан Лад… — Стоун не я прекъсваше. — Но онзи ден беше неспокоен — тревожен, ядосан, вбесен в такава степен, че едва не трепереше. Не го попитах какво има, знаех, че той никога не би ми казал. Вместо това чаках и го наблюдавах, за да разбера сама. Няколко пъти се обади по телефона, при това сам набра номерата, вместо, както обикновено, да ми поръча на мен. Някои от разговорите бяха вътрешни — с хора от студиото — знам, защото външните и вътрешните линии са отделни. След това направи нещо странно: накара ме да извадя акциите му в „Центурион“ от големия сейф… В офиса имаме два сейфа: малък, който е за повечето важни документи и за дискетите, и голям — той е на половината от височината ми. Ванс държи там парите в наличност, заедно с няколко златни кюлчета и ценни книжа. Мисля, че във Ванс се крие дълбоко един неуверен човек, който е винаги готов да избяга. Той, струва ми се, живее с фантазията, че някой ден може да си събере багажа в куфарче, да се качи на самолета и да изчезне. Не знам дали не е свързано с нещо в миналото му… Както и да е, нареди ми да извадя акциите му в „Центурион“. Ванс притежава около двайсет процента от студиото, а Лу Регенстайн държи около трийсет, така че те, двамата, имат в голяма степен контрол над бизнеса.

— А какъв е делът на Дейвид Стърмак и Иполито? — попита Стоун. Досега не я беше прекъсвал.

— По единайсет процента всеки.

— Недостатъчно за контрол, нали така?

— Не съм много сигурна. Струва ми се, че някой отдавна купува тайно акции. Не може да се каже, че с тях може да се спечели много, така че според мен известен брой от по-дребните акционери продават.

— Защо мислиш така?

— Мисля, че по тази причина Ванс искаше да види със собствените си очи своите акции. Той е такъв: обича да докосне и да усети нещата, които притежава. Не знам дали иначе може да ги възприема като реално съществуващи. Имах чувството, че смята да ги продаде.

— Защо би искал да направи това?

— Той не би искал. Никога!

— Продължавай.

— Дойде Лу Регенстайн, който изглеждаше много мрачен. Двамата се затвориха в кабинета на Ванс за повече от час. Ванс рядко затваря междинната врата. После излязоха заедно, отидоха някъде и Ванс се прибра едва късно следобеда. Тогава направи нещо много странно: каза ми да занеса акциите му от „Центурион“ в банката — не в „Сейф Харбър“, която го обслужва изцяло, а в банката, намираща се точно пред портала на студиото — и ми нареди да наема голяма депозитна касета на мое име, да сложа акциите в нея, да взема ключа и никога да не го донасям в студиото.

— Каква част от касетата заеха акциите?

— Много малка и това ме изненада много.

— Даде ли след това ключа на Ванс?

— Не, той още е в мен. Пазя го в моята депозитна касета в „Сейф Харбър“.

— Карал ли те е да слагаш още нещо в касетата след това?

— Не, но имах чувството, че ще ме накара. Защо иначе ми поръчва да наема голяма касета?

— И какво друго се случи?

— Нищо повече същия ден. О, каза ми да направя на Арингтън резервация за Вирджиния — искам да кажа във „Вашингтон Нешънъл“ — и да поискам да им занесат билета у тях вечерта. Което направих… На следващата сутрин Били О’Хара дойде в кабинета на Ванс, остана при него поне час, после към тях се присъедини Лу Регенстайн и тримата прекараха заедно останалата част от сутринта. Били е шеф на охраната към студиото.

— Необичайно ли беше Ванс да се види с О’Хара?

— Крайно! Единственият друг път, когато съм го виждала да идва, беше при постъпването му на работа. Доведе го Лу, представи ни го и го разведе навсякъде.

— Какви са задачите на охраната на студиото?

— Ами, обичайните: охрана на местата за влизане, издаване на пропуски, патрулиране на периметъра… ей такива неща. Някога — само че това вече не е валидно в същата степен — хората на охраната се грижеха за личната безопасност на звездите и другите наети актьори, както и предпазването им от забъркване в неприятности от рода на каране в пияно състояние, изнасилвания, биене на съпругата… нали се сещаш? В наши дни звездите вече са независими и това не се практикува.

— Остана ли в теб впечатлението, че О’Хара е дошъл, за да спаси Ванс от някакви неприятности?

— Това беше първото, за което си помислих. Ванс очевидно имаше проблем.

— Той доверява ли ти такива неща?

— По малко. Каза ми например, че иска да те отдалечи от града и че аз трябвало да се погрижа за това. — Тя се усмихна. — Разбира се, аз не исках да си ходиш, но Ванс държеше.

— Какво друго ти каза?

— Сподели с мен, че има проблем с Иполито и Стърмак и че е желателно да се държа с тях изключително внимателно по телефона или ако дойдат в студиото. Безпокоеше се да не останат с впечатлението, че е груб към тях.

— Друго?

— Каза ми, че Арингтън нямало да се върне известно време, но на всички интересуващи се трябвало да казвам, че е при родителите си във Вирджиния. Информира ме, че иска да стане малко по-леснодостъпен за пресата, което беше крайно необичайно. Обикновено той не говори с никакви журналисти или репортери. Не дава интервюта, не участва в „Тазвечерното шоу“, дори не е бил гост на Барбара Уолтърс. Част от магията, наречена Колдър, е именно в това, хората да знаят по-малко за личния му живот. Мисля, че решението леко да промени тази политика, се дължеше на желанието му да не го заподозрат, че нещо прикрива. Точно затова и покани онази жена на партито в тях.

— Значи Ванс урежда нещата така, че да е защитен.

— Той и Арингтън. Много се безпокоеше да не попадне нещо в пресата, което би могло да застраши живота й.

— Ти кога научи, че Арингтън не е във Вирджиния?

— Точно преди да пристигнеш ти. Ванс ми каза, че тя изобщо не си е ходила у дома, че са имали някакъв спор и че тя просто е избягала някъде. Това правеше отношението му към пресата по-обяснимо. Ако се появеше някакъв репортер да пита дали са се разделили, той можеше направо да го отрече, вместо да забулва нещата в недомлъвки и загадъчност и така да разпалва интереса към частния си живот.

— Изглежда логично. А кога разбра, че Арингтън е отвлечена?

— Мисля, че научих това от теб.

— Но аз не знаех със сигурност.

— Но ти беше надушил, че нещо не е наред, а аз в началото нищо не подозирах. Започнах да се съмнявам едва когато пристигна ти. Някак не ми се вярваше, че Ванс ще те повика чак от Ню Йорк само за да ги помиряваш.

— Правилно предположение.

— Така че накрая отидох при Ванс и му заявих, че според мен нещо не е наред и че искам да помогна. Той се пречупи… разплака се… Не бях допускала, че е възможно да стигне дотам. Каза ми, че Арингтън е в опасност и че трябва да бъда много внимателна, да не казвам и да не правя нищо, което може да влоши нещата. Заяви, че той щял да се справи с проблема. Всъщност използва думата „преговаря“ и остави в мен впечатлението, че е отвлечена заради откуп. Хрумна ми, че цената на освобождаването й може да е определена в акции на „Центурион“, но нещо не ми се видя правдоподобно.

— Точно така, при отвличане не се постъпва така. Ако Иполито и Стърмак държат в ръцете си Арингтън, те явно искат много от Ванс, може би много повече от акциите му.

— Сигурно е така — оживи се Бети. — Аз мисля, че ако безопасността на Арингтън зависи от раздялата му с акциите, той щеше да го направи веднага и щеше да опита да си ги върне по-късно.

— Именно. Сега да видим какво друго притежава Ванс, което Иполито и Стърмак биха могли да искат?

— Не знам — призна тя. — Не мога да си представя такова нещо.

Стоун се замисли и попита:

— Има ли Ванс договор с „Центурион“… говоря за дългосрочен договор?

— Не в онзи смисъл, в който старите киностудии можеха да разполагат изключително с даден киноактьор. Ванс работи за „Центурион“ като независим продуцент: той носи на студиото проекти — филми, в които не е задължително той да участва в главната роля — а те, от своя страна, имат правото на първи отказ. Ако не купят проекта, тогава той може да го занесе на друго място, както се е случвало да прави.

— Може би това не е достатъчно за Иполито и Стърмак.

— Кое?

— Може би те искат повече от студиото — например самия Ванс!

— Те никога няма да притежават Ванс — той е прекалено голям за това.

— Може би. Кажи ми, знаеш ли къде държи Иполито яхтата си?

— Доколкото знам, той има няколко яхти.

— Говоря за голямата — „Контеса“.

— О, да, качвала съм се на нея. И то миналата седмица, представи си.

— На партито, когато е бил поканени Ванс, но не е отишъл?

— Да.

— И аз бях поканен, но и аз не стигнах дотам.

— Тогава ли се опитаха да те?…

— Да, но да се върнем на яхтата: къде я държи?

— Има място на Марина Дел Рей, но мисля, че прекарва повечето време на котва край Каталина. Там беше и на партито.

— Кои присъстваха?

— Голяма част от същите хора, които бяха и у Ванс. И доста други също.

— Колко на брой?

— Ами… към стотина, мисля. Яхтата е голяма.

— Дали не държат Арингтън на борда й?

— Не ми се вярва да държи Арингтън, заключена на борда на яхта, на която кани сто души. Ти би ли го направил?

— Не… мисля, че не.

— Защо тогава те интересува толкова яхтата?

— Няма значение — махна с ръка Стоун.