Нещо гнило в Ел Ей

40.

Чакаше на стопа, за да завие в улицата на Ванс Колдър, когато покрай него мина „Ролс-Ройс“ кабриолет. Зад волана седеше Дейвид Стърмак. Стоун зави надясно и още веднъж надясно и се озова пред портала на Ванс. Беше затворено. Позвъни.

— Да? — чу се гласът на Ванс по домофона.

— Аз съм — Стоун.

— О, Стоун… нещо се случи… мога ли да ти се обадя по-късно?

— Не можеш, трябва да те видя веднага!

— Съжалявам, Стоун, просто не мога сега.

— Ванс, отвори, за да разговаряме, иначе отивам направо в полицията и таблоидите с онова, което вече имам.

Миг тишина и решетката се плъзна встрани. Когато паркира и се отправи към вратата, Ванс го чакаше на стълбите. Изглеждаше мрачен.

— Стоун, съжалявам, че те разкарах, но не мога да ти кажа нищо — проговори той, стоейки на прага.

Стоун го бутна и мина покрай него.

— Да влезем в кабинета ти, ако не възразяваш.

Ванс го последва през дневната.

— Наистина не мога да говоря… ще се наложи да ми повярваш.

Стоун влезе в кабинета, седна в едно от удобните кресла и посочи другото на Ванс.

Ванс седна послушно на ръба и заби поглед в пода.

— Ще трябва да ме оставиш да ти помогна, Ванс.

Актьорът поклати глава.

— Не мога, съжалявам.

— Заплашват те, че ще се случи нещо лошо на Арингтън, така ли?

— Аз говоря всеки ден с нея — вдигна глава Ванс, — тя е добре.

— И какво ти казва тя, Ванс? „Вземи ме оттук? Прибери ме у дома? Защити ме?“

Ванс примижа болезнено.

— Ужасно е — призна той. — Приех исканията им, но са нужни няколко дни, за да се уреди всичко, и чак тогава Арингтън ще може да се прибере.

— Какво искат от теб?

— Не мога да ти кажа.

— Кои са тези хора?

— Не мога! — поклати глава той.

— Дейвид Стърмак преди малко е бил тук… той сигурно е дълбоко замесен?

— Не съм казвал това, ти го каза — обезпокои се Ванс.

— И Лу Регенстайн.

— Не съм казвал такова нещо.

Искаше да попита кой бе червенокосият гост в кабинета му онази вечер.

— И Иполито.

— Стоун, моля те, престани! Не мога да ти кажа нищо повече. Ти просто нямаш представа какъв е залогът.

— Мисля, че се досещам — животът на Арингтън и на детето.

— Затова ли е всичко? Заради детето?

— Определено и заради него. Нали ти сам използва тази примамка, за да ме докараш тук?

— Стоун, страшно съжалявам, че те повиках да дойдеш. Когато… когато нещата се промениха, опитах се поне да те компенсирам материално за загубеното време.

— Не бих нарекъл тази екскурзия доходна — възрази Стоун.

— Кажи тогава какво искаш лично за себе си.

— Искам Арингтън да бъде свободна да… да се прибере у дома или да отиде където пожелае.

— Например… да се върне при теб?

— Мислиш ли, че тя иска това?

— Не знам какво иска… не можем да засягаме тази тема в телефонните ни разговори.

— Ванс, трябва да знаеш, че аз няма да се махна просто така от тази каша и е по-добре да се опиташ да свикнеш с тази мисъл. — Не бяха споменали колата на Арингтън и Ванс явно още не беше ходил в гаража.

— Стоун, ако открият, че не си се прибрал в Ню Йорк, теб ще… не искам да мисля какво биха направили.

— Те знаят, че не съм в Ню Йорк.

— Какво? — разтревожено попита Ванс.

— Мислят си, че съм мъртъв.

— Мъртъв? — прошепна Ванс.

— Ти беше ли на нощното парти на яхтата на Иполито преди няколко дни?

— Бях поканен, но не отидох.

— И аз бях поканен, но и аз не отидох. На път за яхтата ме изхвърлиха в Пасифика с вързани ръце и крака и окован към котва.

Ванс широко отвори уста.

— Просто… не мога да повярвам — каза той. — Не мога да повярвам, че те могат да направят това и на…

— Заплашили са те, че ще го направят с Арингтън, нали така? И какво те кара да мислиш, че не биха го направили с мен?

Ванс зарови лице в ръцете си.

— О, мамка му, мамка му! Страшно съжалявам, Стоун… изобщо не съм предполагал, че може да ти се случи такова ужасно нещо и вината е изцяло моя.

— Не те разбирам.

— Аз им казах, че си в „Бел Еър“.

— И откъде знаеше? — попита Стоун, макар отговорът да му бе известен.

— Бети ми каза.

— Казала е на теб, но не и на тях, така ли?

— Да. Тя не знае кои са замесени, тя изобщо нищо не знае… искам да кажа, нищо повече от онова, което може би си внушава. Каза ми го, защото тя никога не би скрила нищо от мен.

— Е, доволен съм да науча, че не го е изпяла направо в ухото на Иполито — въздъхна Стоун и наистина изпита облекчение. Сега се чувстваше малко по-добре.

— Бети никога не би те наранила съзнателно — отговори Ванс. — Мисля, че тя малко е влюбена в теб.

— Извадил си голям късмет с нея — погледна го Стоун, осъзнавайки изведнъж, че Ванс просто имаше жените, които му трябваха.

— Знам.

— Ванс, ако ми вярваш достатъчно, за да ми разкажеш какво става, мисля, че мога да помогна. Не, не мисля — сигурен съм.

Ванс го изгледа. Мускулите на челюстите му играеха.

— Стоун, ако можех, бих го направил, но аз не мога да предприема нищо, което дори и най-малко би застрашило живота на Арингтън.

Стоун кимна.

— Добре, тогава няма смисъл да стоя тук.

Ванс го изпрати до вратата.

— Надявам се да мога да ти разкажа някой ден… когато всичко това отмине.

— Ванс, ще кажеш ли на Иполито, че съм идвал тук или че съм жив?

— Не, кълна се в Бога, че няма да му кажа.

Стоун стисна ръката му и си тръгна. Надяваше се актьорът да не го лъже.