Нещо гнило в Ел Ей

5.

След като закуси на следващата сутрин, Стоун се обади на Бети Саутард, чието име и телефон откри на визитката на Колдър. Каза й, че иска да разгледа студиото и в резултат получи адреса и указанието да бъде пред портала в десет и половина.

Беше точен.

Даде името си на охранителя и той му посочи паркинга. Когато слезе от колата, до него се приближи количка за голф, управлявана от млада стройна жена. Изглеждаше малко под четиридесетте и бе облечена удобно и елегантно в светъл италиански костюм. Косата й бе червеникавокестенява и падаше свободно върху раменете й.

— М-р Барингтън? — каза тя. — Аз съм Бети Саутард.

— Аз съм Стоун — поправи я той и двамата се здрависаха.

— Е, добре дошъл в „Центурион Студиос“, скачай при мен и да потегляме.

Стоун се качи на седалката до нея, Бети потегли и веднага зави наляво. Стоун внезапно потъна във вълна на дежавю — улицата му бе болезнено позната, сякаш извадена от често повтарящ се сън.

— Но това е… искам да кажа…

Бети се засмя непринудено.

— Много хора реагират по същия начин — каза тя. — Предполагам, че поне двеста филма са снимани на тази улица с някои незначителни видоизменения. Бил ли си из Ел Ей?

— Не, идвах тук преди няколко години за два дни, но компанията — за разлика от тази — не ни даде възможност да разгледаме наоколо.

— Благодаря — каза тя усмихнато.

— Не исках да прозвучи като комплимент — на времето бях полицай и двамата с партньора ми дойдохме да екстрадираме дребен убиец на мафията. Той тежеше сто и петдесет кила и предполагам си представяш как сме се чувствали тримата на съседни седалки по време на целия полет до Ню Йорк.

Тя се засмя високо — беше неочаквано добра слушателка.

— Е, доволна съм, че на седалката до мен не е така тясно.

— Аз пък не съм — на свой ред се усмихна той.

Репликата му я накара отново да се изсмее звънко.

Двамата завиха по улица с голяма административна сграда от едната страна и редица безлични постройки от другата.

— Това е директорската улица — обясни разводачката му. — Офисът на м-р Регенстайн и на някои от висшите служители на студиото са в голямото здание, а по-малките са за продуценти на договори, за фирми подизпълнителки, и естествено, за сценаристи и актьори.

— Актьорите имат офиси?

Тя кимна:

— Почакай да видиш този на Ванс. Сега сме на път за площадка десет. Ванс има да снима ключова сцена и реши, че може да ти е интересно.

— Сигурен съм, че ще ми бъде.

Тя зави по тясна уличка и мина покрай няколко огромни постройки с формата на хангари, всяка с голям номер на фасадата. Спряха пред номер 10, Бети паркира количката и двамата влязоха през странична врата, охранявана от пазач. В мига, в който влязоха, иззвъня силен звънец, няколко души едновременно изкрещяха „Тишина!!!“ и Бети предупредително вдигна пръст до устните си. Дръпна го за ръката покрай купчини оборудване и Стоун с изумление видя пред себе си истинска ферма от Ню Ингланд, издигната в центъра на работна площадка, заобиколена от поне една стъпка пресен сняг. Докато съзерцаваше, някой отнякъде изкрещя поредица команди, завършили с „Екшън!“, след което се появи кола, спря пред дома, от нея слезе Ванс Колдър и натоварен с половин дузина ярко оцветени пакети изкачи стъпалата, отвори вратата, влезе и я затвори зад себе си.

— Стоп! — изкрещя невидим глас. — Проявете това! Следващ епизод, сцена единайсет, задния двор!

— Виждал съм тази къща някъде — заяви Стоун.

— Вероятно, това е доста точно копие на къща от околия Личфийлд, Кънектикът.

— Защо не заснемат каквото искат направо там? Няма ли да е много по-евтино, отколкото да го строят тук?

— Изобщо не е така! Тук режисьорът има пълен контрол над всичко — време, светлина, сняг. Не му се налага да чака всички променливи величини да достигнат желаните стойности, а когато стане готов за вътрешни снимки, стените се свалят веднага, откривайки достъп до дневните, кухнята и така нататък, като камерата може направо да влезе у дома. Повярвай ми, тези хора са се научили да правят пари от такива къщи.

— Ще ти повярвам.

— Сега подготвят за снимки задния двор, искаш ли да влезеш вътре?

— Да.

Тя тръгна напред по входната алея и през вратата. Влязоха в антрето, после се озоваха в просторна, уютно обзаведена дневна. Тук имаше лавици с книги, картини, списания върху масичката за кафе, а в камината весело пърпореше огън.

— Забележи, че вратите са по-широки от общоприетото — обърна му внимание Бети. — Това е така, за да може камерата да следва безпрепятствено актьорите из стаите.

— Удивително — каза Стоун, докато се оглеждаше. — Човек има усещането, че може направо да се нанесе да живее тук.

— Би могло — потвърди Бети. — Банята е напълно функционална, а четката ти за зъби сигурно вече се намира в аптечката.

Тя го поведе към кухнята и отвори хладилника. Беше пълен с храна, част от нея започната. Отидоха до задната врата и погледнаха навън в двора. Три малки деца вече бяха на „снега“ редом с голям снежен човек. Ванс Колдър седеше встрани на сгъваем стол и четеше сценария. Някой изкрещя поредната заповед, Колдър стана и влезе в къщата.

— Здрасти, Стоун — каза той и му подаде ръка. — Радвам се, че дойде. Сега двамата с Бети влезте в дневната, иначе ще попаднете в кадър.

Стоун последва Бети, която излезе от кухнята и мина в дневната. Посочи й подноса с подредени бутилки.

— Ако не беше толкова рано, бих очаквал да ми предложиш нещо за пиене — подметна той.

— Няма да ти хареса — отговори му тя. — Всичко е чай или вода. — После го погледна с откровен интерес: — Та какво те води тук? Изпусна Арингтън. Предполагам знаеш, че тя се върна на Източното крайбрежие, за да посети семейството си?

— Нямах какво друго да правя — излъга с лекота Стоун. — Току-що приключих случай и се чудех с какво да се заловя.

— „Случай“? Значи все още си полицай?

— Не, вече съм адвокат.

— Какъв адвокат?

— Много добър.

— Искам да кажа, каква ти е специалността?

— Специалността ми е такава, от каквато се нуждае клиентът.

— Не знаех, че правото може да се практикува по този начин.

— Понякога се налага.

— За фирма ли работиш, или си на свободна практика?

— И двете. Консултант съм на „Уудман и Уелд“, но в по-голямата си част работя в офис у дома си.

Тя наклони глава и леко се намръщи.

— Чувала съм за „Уудман и Уелд“, разбира се, но какво означава „консултант“?

— Това е обща фраза, обикновено прилагана по отношение на възрастен адвокат, който вече не практикува на пълно работно време, но е на разположение за съвет на фирмата, когато й се наложи.

— Ти не си точно „възрастен“.

— Не още.

— Какво означава тогава „консултант“ в твоя случай? — продължи да настоява тя.

— Означава, че не съм достатъчно представителен, за да бъда съдружник в „Уудман и Уелд“. Но съм наблизо, така че могат да ме привикат винаги, когато имат нужда от мен.

— Каква нужда?

— Примерно ценен за фирмата клиент е арестуван за шофиране в пияно състояние, в кола с жена, която не е неговата съпруга, или дъщерята на друг ценен клиент е пребита от нейния приятел, но семейството не желае да се стига до съд, или синът на трети ценен клиент изнасили монахиня. Такива неща.

— Звучи отвратително.

— Често е точно така. Различни хора имат различни нужди от правна защита и не всичко, от което клиентът се нуждае, може да бъде поето от една престижна фирма. Защото фирмата е точно толкова загрижена за доброто си име, колкото и клиентът. Във взаимен интерес е тези случаи да намират решение по възможно най-тихия, дискретен и ефикасен начин.

— Предполагам, че понякога дори е интересно.

— Интересно е през цялото време — каза Стоун. — И е безсмислено да се сравнява с покупко-продажбата на имоти.

Тя отново се засмя по начина, който му харесваше.

— Ванс е зает по обяд — каза тя, — така че ще трябва да се задоволиш с моята компания в стола на студиото.

— Да се задоволя с теб ми звучи прекрасно — ти си много по-интересна от Ванс и почти толкова красива.

Тя отметна глава и се изсмя звънко, докато някой отвън не изрева разгневено „Тишина!“.