Нещо гнило в Ел Ей

29.

Стоун се срещна с Бети Саутард в италиански ресторант с името „Валентино“. Искаше да я вземе от дома й, но тя настоя да се видят направо в ресторанта. Целуна го силно. Заведоха ги при резервираната маса. Поръчаха си напитки.

— Как вървят нещата? — попита го тя.

— Не много добре — отговори Стоун. — Нищо не мога да разбера и ми минава през ума да си събера багажа и да се върна в Ню Йорк.

— Това ще ме убие — каза тя, отпивайки от мартинито си.

— Мили думи, но аз само си гоня опашката и не мога да си върша истинската работа.

— Арингтън се прибра — каза тя.

Стоун примигна.

— Кога?

— Изглежда, вчера. Ванс дойде в офиса тази сутрин, подсвирвайки си весело и ми нареди да поръчам цветя.

— Странно, защото ми се струва, че снощи зърнах Ванс — каза Стоун, — и той беше самичък.

— Къде?

— Вечерях с приятеля ми Рик Грант в един гръцки ресторант и съм готов да се закълна, че го видях в бентлито.

Тя поклати глава.

— Няма такова нещо. Ванс и Арингтън снощи са вечеряли в хотела на „Бел Еър“ заедно с няколко важни акционери на „Центурион“. Знам със сигурност, защото сама направих резервацията.

Това вече изчисти последните съмнения в Стоун.

— О, добре, значи ми се е привидяло.

— Ванс мисли, че си в Ню Йорк — каза Бети. — Днес следобед ми издиктува писмо до теб.

— Знаеш, че държа да мисли така, особено след като ни проследиха от ресторанта онази нощ. Всъщност искам всички освен теб да вярват, че съм се върнал в Ню Йорк.

— Разбирам — каза тя. — Ще поръчваме ли?

И двамата си поръчаха салата „Цезар“ и осо буко5, а Стоун избра бутилка „Маси Амерон“, 91-а.

— Това е страхотно вино. Надявам се, че го помниш.

— Изглеждаш ми малко потиснат, скъпи — констатира тя, докосвайки вътрешната страна на бедрото му с палеца на крака си.

— Винаги се депресирам, когато прахосвам време — замислено каза той.

— Е, надявам се, не всичкото ти време тук е било прахосано — и натисна палеца си в чатала му.

Той се усмихна.

— Определено не. В известно отношение разходката ми се оказа изключително приятна.

— Е, добре, щом се оформя тази нощ да ни е последна, ще се постарая да стане съвсем специална — обеща тя.

— Всички до една бяха специални. Особено уикенда в Типтоп.

— Ще ти дам тайния им телефонен номер, но не бих искала да ходиш там с някоя друга. — Донесоха храната им и Бети върна палеца си на мястото му. — Оставих ти няколко съобщения, че съм се обаждала в „Льо Парк“ — погледна го тя. — Защо не ми позвъни?

— Съжалявам, изобщо не съм се отбивал на рецепцията. Създадох си навика да минавам напряко от гаража до апартамента. Нещо важно ли беше?

— Просто исках да те информирам за Арингтън.

— Защо не ме потърси на клетъчния?

— Когато го правя, винаги имам усещането, че ти прекъсвам нещо важно в момента.

— О!

— Стоун, усещам, че нещо не е наред, буквално го чувствам. Защо не споделиш с мен?

Защото е все едно, че ще го прошепна в ухото на Ванс, Иполито или някой друг, помисли си той.

— Няма нищо… наистина.

— Свързано е с Арингтън, знам, надявал си се да се видиш с нея, нали?

— Може би. — Той сви рамене.

Довършиха вечерята си в мълчание. Той плати сметката и на излизане тя взе ръката му в своята.

— Сега ще забравиш за нея.

— Звучи обещаващо.

— Ще се видим в „Льо Парк“ след петнайсет минути.

— Не — спря я той, — нека се видим в „Бел Еър“. Пренесох се.

— Добре, тогава ще те чакам до паркинга там.

Проследи я по целия път, наблюдавайки внимателно огледалцето за обратно виждане. Доколкото изобщо можеше да бъде сигурен, никой не ги последва.

Тя влезе пред него в апартамента, хвърляйки дрехите си по пътя към спалнята. Стоун й позволи да го разсъблече, след което тя влезе в банята и се върна с малка бутилка лосион.

— Къде те боли? — попита тя, като го възседна в леглото.

— Навсякъде.

Тя изсипа лосион на дланите си и внимателно започна да разтрива гръдния му кош.

— Наблюдавах те, когато те масажираха в Типтоп — призна тя. — Има специална дупка във вратата за целта. И видях какъв ефект упражни Лиза върху теб.

— А какъв ефект имаше надничането върху теб? — поинтересува се той.

— Накара ме да ви пожелая и двамата — отговори тя и изля още лосион в ръцете си.

— Тогава защо не го направихме тримата?

— Мисля, че не е редно да бъде съблазняван персонала.

— О, моето впечатление е, че Лиза с удоволствие би се оставила да бъде съблазнена.

— А на теб щеше ли да ти достави удоволствие?

— Защо не?

Тя се засмя.

— Харесва ми отношението ти. Може би следващия път, когато дойдеш тук, ще се опитам да организирам нещо подобно.

— Възбуждаща идея.

Тя го хвана с двете си ръце и двамата почувстваха неудържима тръпка. После легна до него, прие го в себе си и го обгърна с крака. До сутринта никой не продума дума.

— Значи днес заминаваш? — пожела да се увери Бети на закуска.

— Може би да, а може би не. Не знам дали да не се помотая тук още малко.

— С каква цел? Снощи беше решен да си ходиш.

Изморен от играта на котка и мишка, той реши да нанесе удара:

— Интересува ме Иполито.

— Банкерът ли? Защо?

— Мисля, че зад всичко стои той лично.

— Зад какво?

— Зад изчезването на Арингтън.

— Но това е нелепо, Стоун — каза тя, без да скрива безпокойството в гласа си.

— Започвам да се убеждавам, че съм прав. Мисля, че двамата, които ни преследваха онази нощ, работят за него.

Тя спря да яде.

— Стоун, мисля, че е най-разумно да се махнеш възможно най-далеч от м-р Иполито.

— Защо? Живеем в свободна страна. Бил съм полицай и детектив достатъчно дълго, за да знам, че човек може да научи всичко за всекиго и смятам да науча колкото може повече за Иполито.

— Това може да бъде опасно — тихо каза тя.

— Мислех, че не знаеш нищо за него — отбеляза той, — а сега се опитваш да ме предупредиш, че е опасен.

— Имам такова усещане.

— На базата на какво?

— На базата на неща, които неволно съм чула. — Тя погледна часовника си. — Господи, трябва да тръгвам, Ванс тази сутрин ще дойде по-рано за среща във връзка със следващия си филм.

Стоун я изпрати до вратата.

— Искам да ти благодаря — каза той. — Ти беше прекрасна.

Тя го прегърна през врата и се притисна в него.

— Ако наистина искаш да ми благодариш, върни се още днес в Ню Йорк.

— Няма да стане — прошепна Стоун.

Погледна го изплашена, но не каза нищо. Целуна го и изтича през отворената врата.

Стоун я проследи с поглед, питайки се колко ли време ще й трябва, за да предаде наученото от него.

Оказа се до обед. Телефонът иззвъня.

— Ало?

— М-р Барингтън?

— Да.

— Обажда се Онофрио Иполито. Как сте?

— Прекрасно, м-р Иполито. Изненадан съм, че се обаждате, защото никой не знаеше, че съм в „Бел Еър“.

— Градът е малък.

— Предполагам.

— Съжалявам, че не можахме да поговорим повече на партито на Ванс. Дейвид Стърмак ми каза, че сте приели да свършите това-онова за него в Ню Йорк.

— Обсъдихме идеята.

— И аз имам значителен интерес към бизнеса в Ню Йорк. Питам се дали не бихме могли да дискутираме същата идея.

— Разбира се.

— Ето какво. Довечера давам парти на яхтата си. Защо не дойдете на вечеря и ще намерим няколко минути да поприказваме насаме.

— С най-голямо удоволствие.

— Яхтата ми е на котва недалеч от остров Каталина, така че елате на Марина Дел Рей в осем часа. Ще се погрижа да ви вземат оттам.

— Чудесно.

Иполито му даде номера на пристана и името на яхтата — „Мария“.

— Очаквам с нетърпение да се видим — завърши той.

— Благодаря, ще се видим довечера — обеща Стоун.

После остави слушалката и седна изправен в стола. Беше дошло времето да се срещне с човека и да зададе някои въпроси. А междувременно можеше да поплува. Стана и започна да търси хавлия.