Нещо гнило в Ел Ей

25.

На следващата сутрин Стоун спа до късно. Когато най-сетне се събуди, облече се, отиде в кухнята, намери пластмасовата торбичка за боклук под барплота, сложи чашата в нея и излезе. Обади се от колата на Рик Грант.

— Рик, Стоун е. Може ли да се срещнем някъде за половин минута? Имам нещо за теб.

— Къде си?

— В Западен Холивуд.

— Можеш ли да намериш Централното управление на полицията на картата? — и той му даде адреса.

— Намерих го.

— От другата страна на улицата има кафе. Ще се видим пред него след двайсет минути.

Стоун намери заведението и Грант се приближи до колата му.

— Какво има?

Стоун му подаде пластмасовата торбичка.

— Тук вътре има чаша от апартамента ми в хотела с нечии отпечатъци на нея. Можеш ли да провериш дали ги няма в базата данни?

— Няма проблем.

— Обади ми се на клетъчния — каза Стоун, махна с ръка и потегли.

Съществуваше само едно място, където имаше шанс да види Арингтън, така че подкара колата право за Марина Дел Рей. Паркира, отиде в магазина за морски аксесоари, купи си обувки за яхта, леко яке, мека шапка и слънчеви очила, взе бинокъла от колата и тръгна на разходка. Дегизировката му не беше нищо особено, но реши, че дори така ще изглежда по-малко подозрително, отколкото в делови костюм.

Тръгна по кея, най-близко до мястото, където бе заварил колата на Арингтън, и започна методично да обхожда всеки понтон, всяка стоянка за акостиране, разглеждайки внимателно плоскодънки, лодки, моторници и яхти. Вежливо поздравяваше хората, които се заглеждаха в него. Това продължи около два часа, след което той си наля студена напитка от автомат и реши, че е абсурдна надеждата му да огледа цялата акватория.

Изморен, макар едва да бе започнал, той начерта мислено маршрут, който трябваше да го върне на паркинга, като мине покрай още лодки. Почти се бе върнал в изходна позиция, когато замръзна на място. Тя беше на палубата на моторна яхта с дължина около дванайсет метра. Печеше се на слънце и я забеляза само защото в този момент бе решила да се обърне и бе прихванала развързаното горнище на банските си с една ръка. Беше извърната настрани от него, така че не можеше да види лицето й, но начинът, по който отметна падналата връз рамото й коса, му беше добре познат. И все пак не можеше да бъде сигурен, защото тя отново легна на палубата и стана невидима за него.

Първият му импулс беше веднага да се качи на борда и да я погледне лице в лице, но помисли и се отказа. Погледна кърмата на яхтата и видя там името й „Палома“ и пристанището, където бе регистрирана — Авалон. Доколкото помнеше, то се намираше на остров Каталина. Ако се задържеше на едно място още малко, щеше да събуди нечие подозрение, така че се върна на брега при паркинга. Настроението му рязко се бе повдигнало, макар че като погледна назад, установи, че момичето почти изцяло е скрито зад бордовата ограда на горната палуба. Взе бинокъла, върна се при машината за сладолед и се качи на нея. Чувстваше се като завърнал се в родното гнездо. Огледа общо марината, сякаш търсеше нещо конкретно, задържа за миг върху „Палома“ и фокусира върху момичето. Виждаше само голяма част от голия й гръб, която му се струваше болезнено позната. Скочи на земята и се върна при колата. Размисли и прецени, че разполага с три възможности: можеше да я изчака да слезе от палубата, за да я разгледа по-добре, можеше да я изчака в колата, докато тръгне да си ходи, и най-сетне, можеше да отиде и да я погледне очи в очи. Първите две възможности не бяха особено привлекателни: още като полицай бе мразил да дебне хората в засада, а след като се уволни, бе започнал да плаща на други да го правят. Третата възможност определено го безпокоеше. Ако момичето не се окажеше Арингтън, можеха спокойно да го арестуват, в случай че тя се развикаше. От друга страна, ако беше Арингтън, какво щеше да й каже?

Беше го изоставила заради друг мъж и не бяха говорили от месеци, беше бременна — или поне така бе казала — може би с дете от него, но не бе сметнала за необходимо да го информира, беше решила — така изглеждаше — да напусне мъжа си, вероятно заради любовник, и би било напълно разбираемо при тези обстоятелства да не изгаря от желание да се среща точно с него. Струваше му се адски неприлично да се приближи до нея така, без предупреждение.

Дилемата му изведнъж намери решение. Видя я да става, да закопчава на гърба си горнището на банските и да слиза от горната палуба. За нещастие направи всичко това с гръб към него. Дали се готвеше да тръгне от яхтата, или само щеше да слезе долу, примерно, за да обядва? Почака и този път търпението му бе възнаградено — момичето се появи на кея, вървейки към него.

Зави покрай магазина и когато Стоун излезе от другата му врата, видя я да влиза в закусвалнята отзад. Ускори крачка и стигна до вратата на заведението точно когато тя сядаше на дългата маса за обядващи. Уви, отново с гръб към него! Само едно можеше да направи: влезе, избра столче през две места от нейното и я погледна в огледалото пред тях.

Тя свали очилата си и погледите им се срещнаха.

Стоун реагира, сякаш някой се бе опитал да му бръкне в очите. Момичето и Арингтън бяха с еднакъв ръст, телосложение и коса, но с това приликата свършваше.

Тя забеляза реакцията му.

— Толкова ли е ужасна гледката?

— Извинете — каза той и разтри очи, — сигурно ми е влязла мигла в окото. Но мога да кажа, че определено е приятно човек да спре поглед върху вас. — Тя леко се усмихна и се съсредоточи в менюто. — Бихте ли ми препоръчали нещо? — помоли той. — Тук съм отскоро.

— Чийзбургерът с бекон е страхотен, ако можете да си позволите холестерола.

— Звучи съблазнително — каза той, пое дълбоко дъх и се опита да каже следващото изречение небрежно: — Защо не си поръчаме нещо от сепарето?

Тя го изгледа оценяващо и очевидно заключението беше в негова полза.

— Може, ако вие черпите — каза момичето, скочи от столчето и се отправи към свободното сепаре до прозореца.

— Казвам се Джим Смитуик — представи се той и протегна ръка.

— Барбара Тиърни — пое ръката му тя.

Появи се сервитьорка и двамата си поръчаха чийзбургери с бекон и бира.

— Казахте, че сте отскоро тук?

— Точно така.

— Откъде по-точно?

— Ню Йорк.

— И какво ви доведе в Ел Ей?

— Идвах няколко пъти в командировки, обстановката ми хареса и взех решение да се преместя за по-дълго. Избирам място.

— С какво се занимавате?

— Адвокат съм… всъщност бях. Сега съм инвеститор. — Реши, че това ще създаде в нея желаното впечатление. — А вие?

— Аз съм актриса. Пристигнах тук преди няколко месеца от Чикаго.

— За да щурмувате Холивуд?

— Може да се каже. Какво място търсиш, Джек?

— Още не съм решил. Чух, че Марина Дел Рей е добър квартал, а и аз обичам яхтите.

— Тогава защо не си купиш яхта и не живееш на нея?

— Хм… това е идея. Ти на яхта ли живееш?

— За момента. Тя е на приятел.

— Бих желал да я разгледам.

— Приятелят ми не обича да водя чужди хора на борда.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Може би не.

— Сигурна съм, че разбираш.

— Добре, разбирам.

Донесоха чийзбургерите им и те се заловиха с тях, без да разговарят.

Стоун не знаеше какво да мисли. Беше ли Барбара Тиърни момичето, което кара колата на Арингтън? Или беше просто момиче, което живее на яхтата на негов приятел?

Барбара довърши чийзбургера и доизпи бирата си.

— Приятелят ми не е в града — съобщи му тя.