Нещо гнило в Ел Ей

26.

Стоун последва Барбара Тиърни по кея и понтоните до „Палома“. Качиха се и той се озова на изключително добре обзаведена моторна яхта, съвсем нова при това, и съдейки по средствата за управление на мостика, доста добре екипирана.

— Кой е собственикът? — попита той, оглеждайки се.

— Приятелят ми.

— И кой е той?

— Не обича името му да се размахва — хладнокръвно отговори тя. — Женен е.

— Аха. Тогава ще имам по-малко скрупули по отношение на него.

— Виж — запъна се тя, — бих ти предложила нещо за пиене, но се чувствам много неспокойна с чужд човек на борда. Приятелят ми има навика да идва и да си тръгва по най-необичайни часове и човек никога не знае…

— Ясно, схванах. Какво ще кажеш тогава да вечеряме заедно?

— О, това ми харесва повече — успокои се тя. — Къде си отседнал?

— В „Бел Еър“ — излъга я той.

— Чувам, че хотелът е добър, защо не вечеряме направо там?

— Става. Ще резервирам маса. Имаш ли кола?

Тя завъртя глава:

— Използвам тази на приятеля ми, когато е в града, но…

— Тогава ще дойда да те взема в седем.

— Прекрасно, ще те чакам пред морския магазин.

Стоун подаде ръка и тя я пое, но после леко го целуна по устните.

— Ще чакам с нетърпение — обещаващо го погледна тя.

— И аз.

Той скочи обратно на понтона и тръгна към колата си. Седна зад волана и позвъни на Рик.

— Има ли нещо за отпечатъците?

— Точно се готвех да те потърся — каза Грант. — Отпечатъците принадлежат на някой си Винсент Манкузо — три ареста, един като букмейкър и два за лихварство, последният път преди осем години. Неосъждан. Както разбираш, става дума за типично мафиотски престъпления, макар да не намерихме името му в базата данни за организираната престъпност, която поддържаме при нас. Но вече му отворих досие.

— Имаш ли описание?

— Четиридесет и шест годишен, един осемдесет и пет, сто килограма, тъмна коса.

— Описанието е доста общо.

— Ще ти покажа муцуната му на снимка, когато се видим.

— Къде работи?

— Притежава — хм, това е информация отпреди две години — деликатесен магазин в Холивуд, казва се „При Вини“. Намира се на Сънсет Стрип — и той даде на Стоун адреса.

— Записах го. Имам нова молба.

— Давай.

— Можеш ли да провериш регистрацията на една яхта?

— Да, но сигурно ще отнеме ден-два. От Управлението нямаме достъп до тази база данни. Трябва да направя заявка чрез Бреговата охрана.

— Яхтата се казва „Палома“. Моторна е и е дълга около дванайсет метра. Бих бил благодарен, ако ги помолиш да побързат с информацията. Искам да знам дали не си губя времето с нея.

— Ще направя каквото мога.

— Предполагам, че се налага да сменя хотела, след като Винсент Манкузо е ровил из стаята ми в „Льо Парк“.

— Къде ще отидеш?

— В „Бел Еър“, ако имат свободна стая. Ще се регистрирам като Джек Смитуик.

— Е, поне качваш класата.

— Ами правя го с чужди пари.

— Това е най-добрият начин. Ще те търся на клетъчния.

Стоун остави слушалката, запали колата и се отправи към Сънсет Булевард. Намери „При Вини“, паркира, влезе и се огледа. Беше обедно време, но нямаше много хора — магазинът изглеждаше доста неприветливо. Купи си кутия диетична кола и точно я плащаше, когато двама типа с външност на биячи влязоха отвън, минаха без забавяне зад щанда и продължиха през врата с надпис „Служебен вход“. Стоун се досети, че Вини сигурно приема залагания за състезания някъде отзад.

Излезе, хвърли кутията в кошчето за боклук, качи се в колата и пое за хотела. По пътя се обади в „Бел Еър“ и резервира малък апартамент. Когато пристигна в „Льо Парк“, отиде на рецепцията и остави хиляда долара на бюрото.

— Искам да продължа за още няколко нощи — каза той на администратора.

— Разбира се, м-р Смит — отговори мъжът и парите магически изчезнаха.

— През това време ще идвам и ще излизам, така че предупредете камериерката да не се безпокои, ако багажът ми го няма.

— Няма проблем. О, обади се някоя мис Бети Саутард.

Стоун се прибра в апартамента си и позвъни на Бети.

— Вечеря довечера? — направо попита тя.

— Не мога. Нека остане за утре.

— Окей.

— Да се е случило нещо, което трябва да знам?

— Не, Ванс изобщо не се появи в офиса. Понякога си остава у дома, когато няма снимки. Беше много спокойно.

— Добре, ще говорим утре тогава. — Той затвори, събра си багажа и отнесе чантите в гаража.

Петнайсет минути по-късно вече се регистрираше в „Бел Еър“.

— Добре дошли отново, м-р Барингтън — поздрави го дежурната администраторка.

— А-а… по причини от личен характер, бих желал да остана известен под името Джек Смитуик, докато съм тук.

— Разбира се, както пожелаете.

— Ще предупредите ли телефонистките?

— Естествено.

— Ако някой потърси Барингтън, не съобщавайте, че съм тук, моля.

— Разбирам всичко — увери го тя. — Много от нашите гости понякога предпочитат да пътуват инкогнито.

Стоун последва пиколото в апартамента си и изпрати по него дрехите си за гладене. Обади се в Ню Йорк на секретарката си и й даде новото си име и адрес.

— Какво да правя, ако отново се обади Ванс Колдър? — попита тя.

— Кажи му, че съм заминал за няколко дни, но очакваш всеки момент да ти се обадя. Знам, че обожаваш да разговаряш с него, нали?

— Ами… — усети я, че полага усилия да не се разкиска.

Остави слушалката и се замисли защо всъщност играе тази игра с Ванс. Щом някакъв тупан беше ровил из апартамента му, значи някой знаеше, че той още е в Ел Ей и този някой спокойно можеше да съобщи това на Ванс. Смяната на хотелите изглеждаше добра идея, поне докато държеше и апартамента в „Льо Парк“. Започваше да му омръзва хора, които не познаваше, да знаят къде се намира… не, не му омръзваше, а започваше опасно да го дразни.

Беше в Марина Дел Рей точно в седем, а Барбара Тиърни закъсня само десет минути.

— Съжалявам, че трябваше да биеш този път само заради мен — кокетно се извини тя. — Аз с удоволствие бих дошла сама, ако колата на приятеля ми беше на разположение.

— Каква кола кара твоят приятел?

— Порше.

Порше?! По дяволите! Нима бе попаднал не на когото трябва?

— Е, нека сме му благодарни, че го няма — нали в противен случай нямаше да можем да вечеряме заедно.

— От къде на къде? — възрази капризно тя. — Аз съм свободна жена.

— Радвам се да го чуя.

— Старая се да избягвам мъже, които ме ограничават, дразня се, когато някой го прави с мен.

— Ще направя каквото мога, за да не те нервирам — каза Стоун и зави по Стоун Каньон.

— Винаги ли отсядаш в „Бел Еър“?

— Винаги — това е моят дом, когато не съм у дома.

Спряха в паркинга на хотела, той хвърли ключовете на момчето, после двамата тръгнаха по моста, който излизаше при входа. Под тях в кристалночистата вода плуваха лебеди.

— Ти определено имаш добър вкус по отношение на хотелите — отбеляза Барбара.

Стоун я хвана за ръката.

— Имам вкус и в подбора на хората, които каня на вечеря.

— О-о-о, трябвало е да станеш актьор — засмя тя.

— Не си първата, която ми го казва — отговори Стоун.