Нещо гнило в Ел Ей

35.

Закуси късно на терасата, гледаща към градината на хотела, като си мислеше за думите на Хенк Кейбъл от предната нощ. На човека му трябваше свидетел срещу Иполито, за да натежат аргументите му пред неговите шефове, иначе те нямаше да разрешат никакъв ход срещу толкова високопоставена личност. Можеше да се сети само за двама потенциални свидетели. Телефонира на първия.

— Ало? — Гласът беше внимателен и неутрален.

— Барбара, обажда се Ст… Джек Смитуик.

— Кой номер търсите, моля?

— Там ли е?

— Съжалявам, грешка — каза тя и преди да затвори, бързо прошепна: — Обади се след час.

Нямаше какво друго да прави и Стоун слезе при басейна, за да поплува. Прочете вестниците в шезлонг, поиска телефон и позвъни отново.

— Ало?

— Мисля, че правилният въпрос в такива случаи е: Чист ли е хоризонтът?

Тя се засмя.

— Да, чист е.

— Свободна ли си за обяд.

— Да, и този път имам кола.

— Ела при басейна на „Бевърли Хилс Хотел“ и си вземи бикини, най-малкия размер.

— Ще бъда там след час — радостно обеща тя и затвори.

Стоун преплува няколко дължини, след това помоли да му донесат навес.

Тя го видя отдалеч и тръгна към него по ръба на басейна, разкопчавайки памучната си рокля още по пътя.

За момент му се стори, че прави стриптийз, но когато стъпи извън роклята, той видя, че под нея имаше малък, действително микроскопичен бански. Главите на мъжете автоматично се извръщаха след нея и толкова силно беше излъчването й, че те не спряха да я гледат дори след като седна на масичката при него и го дари с влажна целувка.

— Надявах се да се обадиш — започна тя, — но не бях сигурна, че ще го сториш.

— Доволен съм, че го направих. Поръчах за двама ни по един чийзбургер с бекон — надявам се да е поне толкова добър, колкото предишния.

— Убедена съм, че ще бъде — каза тя.

Поръчаха си пина колада, а след това донесоха и обяда им. Когато свършиха, Стоун я погледна със сериозно лице.

— Барбара, искам да ти задам няколко въпроса и очаквам откровени отговори.

— Окей.

— Първо, истина ли е всичко, което ми разказа за себе си онази нощ?

— Да, но едва ли ти би могъл да кажеш същото за себе си.

— Какво?

— Името ти не е Джек Смитуик, нали?

— Откъде знаеш? — изчерви се Стоун.

— Наистина ли ти изглеждам толкова тъпа, че да не мога да позная кога един човек ми дава фалшиво име? Освен това кой на този свят се казва Смитуик?

— Извинявам се.

— Тогава да започнем отначало — погледна го тя в очите. — Аз съм Барбара Тиърни.

Стоун стисна подадената му ръка.

— Стоун Барингтън.

— Стоун8 — опита тя името на вкус. — Харесва ми.

— Това е моминската фамилия на майка ми.

— Хубаво е. Сега ще ми отговориш ли защо не ми каза истинското си име в самото начало? Щях да те харесвам много повече.

Стоун не можеше да си представи как би могла да го харесва повече от онова, което му бе демонстрирала.

— Ако ме извиниш, ще отговоря на този въпрос по-нататък и ще ти кажа истината.

— Добре. Какво искаш да научиш от мен?

— Всичко, което ти е известно за Мартин Бероун.

Тя примигна.

— Откъде знаеш името му?

— Случайно научих.

— Стоун, обеща, че ще ми казваш истината!

— Разследвах го, не научих много, а ми трябва информация.

— Защо, за бога, си го разследвал?

— Обещавам да ти кажа, но по-нататък.

— Добре, какво точно искаш да знаеш?

— Как се запознахте?

— Едно момиче, което познавам, актриса, ни запозна на парти.

— Какво парти?

— Работех в банка, в центъра. Бяха ни наели… просто като декорация към интериора, мисля. Тя го беше срещнала на предишното парти. Беше очарователен, нещата следваха естествения си ход и не след дълго той ми предложи да се пренеса на яхтата. Тогава аз живеех при друга приятелка и беше голяма теснотия.

— Доби ли някакво впечатление що за бизнес върти?

— Не веднага, но за период от около две седмици чух някои неща от репликите му при телефонни разговори.

— Какво научи?

— Говореше за пренасяне на нещо — не казваше какво точно, но мисля, че имаше предвид пари. Първо си мислех, че става дума за наркотици, но сега мисля, че говореха за пари.

— Казваше ли как ще ги пренасят?

— Споменаваше камиони и доставки.

— Значи пренасят пари в наличност?

Тя кимна.

— Така мисля: между Ел Ей и Мексико.

— Има ли някакъв график?

— Пътува два-три пъти седмично, но не съм сигурна дали всеки път ходи до Мексико.

— Според теб лично ли осъществява превоза, например с колата си?

— В поршето няма много място — напомни тя.

— Знам, но ставало ли е дума за нещо по-голямо?

— Веднъж спомена камион.

— Знаеш ли кой му е шеф?

— Никой, компанията си е негова собствена.

— Но сте се запознали в „Сейф Харбър Банк“, нали?

— Как разбра в коя банка е станало? Аз не ти казах!

— Това не е случайност. Познаваш ли оттам човек на име Иполито?

— Да, той е шефът на банката, мисля. Някой ми го посочи на партито. В един момент ме помоли да му занеса питие.

— Какво ти е впечатлението за него?

— Гледаше на мен като на проститутка, което страшно ме ядоса.

— Обърна ли внимание какви отношения поддържат Бероун и Иполито?

— Марти е по принцип голям гъзолизец — каза тя.

— Представям си. Казвал ли ти е Мартин нещо за връзките си с Иполито?

— Понякога го нарича „босът“. Не пред мен, по телефона. Сигурна съм, че става дума за него. Мога ли сега да задам аз няколко въпроса?

— Добре.

— Ти полицай ли си?

— Не, но съм бил, сега съм адвокат.

— Защо е този интерес към Марти и Иполито?

— Мисля, че и двамата имат отношение към организираната престъпност.

Тя разтри чело.

— Опасявах се, че ще се окаже нещо подобно. От известно време ми беше неспокойно.

— Къде е Марти сега?

— Замина тази сутрин за Мексико, или поне така ми каза.

— Барбара, струва ми се, че трябва да се изнесеш колкото може по-скоро от яхтата.

— Нямам къде да отида — оплака се тя, — и почти нямам пари.

— Тази твоя приятелка, при която си живяла?

— Не се разделихме като приятелки.

— Имаш ли много лични вещи на яхтата?

— Два куфара и една чанта.

— Ето какво… Върни се там, събери си багажа и след един час ще се срещнем в ресторанта, където се запознахме, окей?

— Но къде ще отида?

— Можеш да останеш при мен, докато не измислим нещо по-трайно. Не се безпокой за парите.

— Окей, да го направим тогава.

— Още нещо! Помниш ли, че те питах предния път дали някога си карала бял мерцедес кабрио.

— Да.

— Ти не ми отговори, тогава. Карала ли си?

— Днес дойдох тук с него — отговори му тя. — Долу е, на паркинга.