Нещо гнило в Ел Ей

23.

Събуди го звънящият телефон на нощната масичка. Опита се да го пренебрегне, но той не спираше да звъни. Накрая взе слушалката.

— Ало? — сърдито каза той.

— Събуди се и засияй! — каза гласът на Бети. — Днес си мой.

— Колко е?

— Почти осем часа.

— Не бях спал така дълбоко от месеци — прозя се той. — Бих могъл да дремна още четири часа.

— Днес, приятелю, ще играем. Сега, ето какво искам да направиш: приготви си една чанта с неща за преспиване, но не вземай вратовръзка. Плувки, екип за тенис — това е достатъчно, пък ако нямаш, ще купим. Разбра ли ме?

— Къде отиваме?

— На едно любимо мое място и повече не ти трябва да знаеш. Ще дойда да те взема след половин час.

— Не, не идвай тук. Иди с такси до „Бевърли Хилс Хотел“, увери се, че никой не те е проследил и аз ще те взема на предната врата след час.

— Както наредите, сър — отговори тя и затвори.

Стоун седна в леглото и се замисли как се чувства. Много по-добре от предната нощ, бе оценката. Беше поспал добре и вече бе забравил тежката депресия, налегнала го необяснимо защо още от вечерта. Стана и взе душ.

Бети го чакаше на входа на хотела с куфар до себе си. Видя я, че гледа зад него, за да се увери, че никой не го следи.

— Привет, моряко! — поздрави го тя, хвърли куфара на задната седалка и се качи отпред до него.

— Накъде? — попита той, след като се целунаха.

— Следвай указанията ми.

— Закусила ли си?

— Само чаша кафе.

— В кутията на задната седалка има някои неща, които взех от кухнята.

Тя извади за двамата кроасан и кутия портокалов сок, и започна да упътва Стоун накъде да кара. Не след дълго излязоха на магистрала Санта Моника в посока на изток.

— Та, къде, казваш, отиваме?

— Това, което казвам, е да не питаш — сряза го тя, — а не ми се говори и за нищо друго. Искам само да пътувам и да се отпусна. Ще пристигнем навреме за обяд.

— Слушам, мадам — покорно отговори той.

Скоро навлязоха в магистралата Сан Бернардино и за момент си помисли, че целта им е Палм Спрингс, но вместо да спрат, минаха през града.

— Завий наляво на 62-а — нареди тя. Бяха първите й думи от близо час.

Започнаха да се появяват указателни табели за Джошуа Трий и Туентинайн Палмс, но минаха през Джошуа Трий, а отвъд Туентинайн Палмс — ако Стоун си спомняше правилно географията — беше началото на един бог знае колко квадратни километри пустиня. Теренът ставаше видимо все по-сух, а отляво на тях вече се издигаха планини.

— При първа възможност завий надясно — обади се пак Бети.

Стоун намали.

— Това е тесен черен път, който май се изкачва нагоре в планината — каза той.

— Поемай по него и мълчи.

Стоун зави по черния път. Нямаше никакви пътни знаци. Скоро изоставиха равнината и се заизкачваха. Притесняваше се. Беше обучен да подозира всекиго и Бети не правеше изключение. Тя беше с него, когато започнаха да ги следят от ресторанта, и ето че сега бяха заедно на пуст черен планински път, който не водеше за никъде и… не можеше да каже, че се чувства прекрасно. Провери индикатора на горивото — резервоарът все още бе наполовина пълен. Възможностите пред него изчезваха една по една: вече можеше само или да продължава да следва указанията й и да се озове бог знае къде, или да обърне и да се върне в Ел Ей.

— Онази пътека наляво — каза тя.

Пътеката пред тях бе още по-малко привлекателна от черния път, по който бяха пътували досега и Стоун просто натисна спирачките.

— Трябва да знам къде отиваме — каза той.

Тя се обърна към него и го погледна в очите.

— Не ми ли вярваш?

Реши да й повярва, но не беше много щастлив от това. Зави наляво. Кривата пътека беше стръмна и изровена. Можеше да кара само бавно. Наближиха билото на планината, когато тя издаде нова команда:

— Надясно.

Зави послушно — завоят се оказа почти невъзможно остър — и внезапно се озоваха в малък паркинг, където имаше още дузина други коли… до една скъпи.

— Вземай чантите — каза Бети и слезе от колата. Отиде до някакъв стълб, на който бе закрепена кутия, отвори я и извади отвътре слушалка. — Бети Саутард — съобщи тя. — На паркинга сме.

Стоун се довлече при нея с чантите.

— Сега какво? — запъхтян попита той.

— Ще дойдат да ни вземат.

Пусна чантите на земята и забеляза, че от другата страна на Бети има тясна жп линия. Скоро по склона на планината се спусна малък влак и спря. Изглеждаше като вагон от влакче на ужасите, с брезентова тента за защита от слънце или дъжд.

— Скачай вътре — подкани го тя.

Той сложи багажа им в отделеното за него място и се настани до нея. Тя натисна бутон, и влакчето потегли обратно нагоре. Стоун погледна назад към пустинята и прецени, че се бяха издигнали поне на хиляда и двеста метра над равнината. Ушите му вече пукаха от разликата в налягането.

Скоро линията се изравни и не след дълго вагонетката спря под навес. Младеж по бермуди се приближи до тях и взе багажа.

— Добре дошли в Типтоп — каза той. — Моля, следвайте ме.

Стигнаха до късо стълбище и някак неочаквано се озоваха на върха на планината. Намираха се в малко фоайе с прозорци, които гледаха към двата ската на планинския хребет и гледката през тях беше неописуема. Бети подписа картата за регистриране и младежът ги изведе през задната врата. Минаха покрай басейн и стигнаха до красива вила.

— Обядът е в дванайсет — предупреди той, — а програмата ви започва в един.

Стоун му даде бакшиш и двамата с Бети останаха сами в уютната и красиво обзаведена вила. Тук имаше дневна, спалня, баня и мокър бар.

— Нашата програма? — въпросително я погледна той.

— Нали ти казах — тя го прегърна и целуна без свян, — никакви въпроси. Вече е почти обед, можем да хапнем. — Тя го хвана за ръката и го отведе до маса край басейна. Пет-шест други двойки вече седяха и две от тях бяха чисто голи.

— Хм, мисля, че наистина е доста топло — подметна Стоун и кимна към тях.

— Дрехите са по желание — отговори му Бети. — Аз ще захвърля моите, когато започнем програмата, и няма да ги облека, преди да е станало време за вечеря. Ти можеш да постъпиш както прецениш.

— Благодаря — каза Стоун, — нямам нищо против голотата, когато в нея участваш и ти.

— Поръчвай!

Стоун поръча, получиха великолепна салата от раци и двамата си разделиха бутилка много добро шардоне.

— Да разбирам ли, че не бива да ти задавам никакви въпроси за каквото и да е било?

— Не, докато сме тук — каза тя. — Дотогава си под моя команда. Опитай се да го запомниш.

— Да, мадам — каза той и отпи от виното. Беше доволен, че не са на една маса с хората на Иполито.

— Не е ли хубаво тук? — попита го тя.

— Напротив. Как научи за това място?

— Била съм тук само веднъж досега. Трябва да ти кажа, че е известно на малка група хора — телефонът естествено не може да се намери в никакъв указател, а за да направиш първата си резервация, трябва да имаш препоръката на стар клиент. Можеш да смяташ, че е частен клуб.

— Клубът ми харесва — огледа се Стоун, — и нямам търпение да започнем с програмата.

— Мисля, че вече сме я започнали — каза Бети и кимна към приближаващата млада жена, облечена в къс памучен халат.

— Добър ден, мис Саутард — проговори тя, — и мистър Смит. Калната ви баня ви чака.

— Кална баня? — повтори, недоумявайки Стоун.

— Млъквай и прави каквото ти се казва — сряза го Бети. — Извинявам се за м-р Смит — обърна се тя към младата жена. — Той е нюйоркчанин и както разбирате, изживява културен шок.

— Няма нищо — любезно отговори жената. — Не е първият ни нюйоркчанин. След калната баня обикновено се отпускат.

Стоун стана.

— Правете с мен каквото трябва — предаде се той.