Нещо гнило в Ел Ей

38.

Поръчаха си вечеря на румсървиса и хапнаха добре. Барбара пи само една чаша вино, но изглежда дори тя беше способна да я направи любвеобилна, защото започна да се занася с крак под масата. Мислите на Стоун обаче бяха ангажирани с друго. Усещаше, че задържането на колата на Арингтън в „Бевърли Хилс Хотел“ е опасно, без значение къде точно е паркирана, и започна да изпитва съмнения дали наистина е избрал най-добрия хотел за целта. Потокът от свързани с киното хора през фоайето беше невероятен, а той нямаше никакво желание да се натъкне на Лу Регенстайн, Дейвид Стърмак или някой друг, с когото се е запознал покрай Ванс. Щеше да помисли по въпроса сутринта, но първата му задача сега бе да се отърве от колата на Арингтън. Реши, че може би е дошъл моментът да обясни някои неща на Ванс Колдър.

— Да се поразходим, а? — ненадейно за Барбара й предложи той.

— Мислех си, че може да ти се иска да…

— Да, само че по-късно.

— Къде ще отидем?

— В дома на Ванс Колдър.

— Страхотно!

— Няма да влизаме.

— О! — Лицето й посърна.

— Но ти ще можеш добре да я разгледаш.

— Щом няма да влизаме, какъв е смисълът?

— Аз ще вляза, но не искам Ванс да те види, понеже това може да бъде опасно.

— По какъв начин?

— Довери ми се за тези неща, Барбара.

— О, добре.

Излязоха с двете коли: Барбара го следваше с Е430, а той караше колата на Арингтън и беше на тръни, понеже ВИП номерът бе много подозрителен. По някакво чудо се добраха до Бел Еър без проблеми. На една пряка от имението на Ванс той спря, слезе от колата и се върна при седана.

— Искам да ме изчакаш тук — каза той.

— Но, Стоун, аз никога не съм била в дома му — нацупи се тя.

— Обещавам да те разведа из него, когато всичко свърши, окей?

— Окей! Какво да кажа, ако се появи полиция и пожелае да разбере какво правя тук?

— Полицията никога няма да досажда на хубава жена в мерцедес — погледна я той. — Но ако все пак някой попита, кажи, че чакаш приятеля си. — Той й написа номера на клетъчния си телефон на визитна картичка и я подаде. — Имаш ли проблеми, използвай телефона в колата и ми звънни, клетъчният винаги е в джоба ми.

— Окей.

Стоун се върна при кабриото и потегли край оградата. Виждаше запалените лампи вътре, но порталът беше заключен. Готвеше се да позвъни, когато му хрумна друга идея. Вдигна преградата между двете предни седалки, под която имаше специално отделение. Намери там онова, което се бе надявал — дистанционно управление за отваряне на портата. Натисна бутона и решетката бавно се плъзна встрани.

Малко по-нататък входната алея се раздвояваше и той зави към гаражите. Вдигна вратата на гаража отново с помощта на дистанционното, вкара колата вътре и я паркира до идентичния, само че черен мерцедес на Ванс. Не искаше да прониква в къщата по този начин, така че излезе от гаража, натисна бутона на стената, за да спусне обратно вратата, и се отправи към стълбището пред парадния вход. Точно в този момент фаровете на кола осветиха входната алея и той инстинктивно се скри зад един храст. Колата чакаше пред портала. Миг по-късно вратата се плъзна и дошлият потегли по алеята.

Гостът паркира колата и влезе в дома, но от мястото, където се бе скрил, Стоун не можа да го види добре. Беше дошъл с идеята да намери Ванс сам и гостите не влизаха в плановете му, така че той се отправи в обратна посока по входната алея. Може би щеше да говори с Ванс друг път.

Стигна до портала и установи, че е заключен. Как да отвори вратата? От тази страна, сети се той, вероятно трябваше да има магнитен сензор, който сработва при приближаване на излизаща кола, следователно му трябваше голямо парче метал с феромагнитни свойства. Огледа се наляво и надясно и видя оставено до една от цветните лехи гребло за трева, което изглеждаше подходящо за целта. Тръгна към него и в същия момент пред портала зави втора кола. Без да мисли, Стоун скочи сред шубраците, сниши се и изчака колата да бъде пусната и да поеме нагоре по алеята. Преди да стигне до решетката, тя се плъзна обратно на мястото си и ключалката щракна.

Беше се навел да вземе греблото, когато любопитството му заработи. Кои наистина бяха хората, дошли да видят Ванс в този час? Беше вече след десет часа — доста късно за светски посещения. Хвърли греблото и тръгна назад по алеята, припомняйки си разположението на стаите в дома на Ванс. Отвън светеха лампи, така че беше немислимо просто така да надзърта през прозорците. Спомни си за кабинета на Ванс — той се намираше в задната част, непосредствено до дневната.

Заобиколи гаража и мина отзад. Един от прозорците светеше и той се отправи към него. Вървеше приведен и разделяше безшумно храстите. Стигна под прозореца и предпазливо надникна над перваза. В стаята имаше трима души: Ванс, Лу Регенстайн и някакъв мъж, когото Стоун не познаваше. Беше около четиридесетте и бе облечен в спортно сако от туид. Изглеждаше ирландец благодарение на червеникавата си коса.

Регенстайн казваше нещо, но Стоун не можеше да чуе какво. Каквото и да беше, думите му явно разсърдиха Ванс. „Не!“, извика той високо, после сниши глас и продължи все така нервно.

Регенстайн и другият се опитваха да го успокоят, но Ванс беше много ядосан. Стоун огледа бързо стаята и забеляза, че Ванс стои до друг прозорец, зад ъгъла. Може би оттам щеше да разбере какво казва. Готвеше се да се изнесе на тази по-перспективна позиция, когато телефонът в джоба му иззвъня. Мелодично и високо! Стоун се залепи за стената и трескаво бръкна в джоба си, за да се добере до него, преди да е подал втори сигнал.

— Ало? — прошепна той.

— Стоун, Барбара се обажда, колко още ще се забавиш? Почнах да се изморявам да седя на едно място.

— Още няколко минути… Слушай радио или измисли нещо, но не ми звъни повече, ако не се налага.

— Какво значи да се налага?

— Просто повече не ми звъни. — Той ядосано затвори апаратчето и предпазливо надникна в стаята. Тримата мъже се оглеждаха, търсейки източника на сигнала. Стоун тръгна обратно през декоративните храсти и в следващата секунда бе облян от всички страни с вода. Замижал, той продължи слепешката напред, но така и не можеше да се измъкне от неочаквания душ. Досети се, че това е оросителят, програмиран да се включва през определен интервал, чиито глави бяха нагласени да покриват максимална площ. Затича се към ъгъла на къщата и точно когато зави на него, външното осветление се включи — лампи и прожектори блеснаха от всички страни, явно включени от датчик на движение. Можеше да очаква и че в дома се е задействала алармената инсталация. Вече не оставаше нищо друго, освен да бяга с всички сили.

Прожекторите осветяваха висока ограда от ковано желязо в задната част на двора, която спокойно можеше да е под напрежение, така че порталът си оставаше най-безопасната възможност. Спринтира покрай гаража и през моравата по най-прекия път, забравил за алеята, но в този момент се включиха и оросителите отпред. Стоун се хвърли към греблото и започна да го размахва пред портала. Никакъв ефект.

Огледа се отчаяно къде може да е датчикът и видя малка кутийка, монтирана на железен кол ниско при земята. Размаха греблото пред нея и — о, чудо! — порталът послушно се плъзна встрани. Полицията щеше да се появи всеки момент, така че беше безсмислено да се преструва на излязъл да се поразходи преди лягане жител в квартала. Зави на ъгъла и се затича с все сили по уличката, търсейки с поглед колата. Нямаше я! През дърветата вдясно от него се виждаха примигващите бели-синьо-червени светлини на приближаваща патрулна полицейска кола, която всеки момент щеше да завие в уличката. Прекоси я и се хвърли през някакъв плет, приземи се на четири крака и се разстла по корем, докато полицейската кола минаваше покрай него. Мерна само надписа на вратата й, който казваше, че колата е на Службата за охрана в квартал Бел Еър. Тя зави към дома на Ванс и Стоун изскочи обратно през плета. Някъде зад него се разлая куче — много голямо куче, доколкото можеше да се прецени по басовия лай. Той се изправи на улицата, вир-вода, изплескан с полепнала по дрехите му трева и напълно безпомощен. Опитваше да събере мислите си, за да реши какво да предприеме.

Докато разсъждаваше, отдясно на него се зададе втора кола и Стоун се готвеше отново да предприеме акробатичния скок през плета, когато осъзна, че приближаващите фарове имат добре познатата му овална форма. Затича се към колата, надявайки се съдбата да не му се подиграе с нечий друг мерцедес, клас Е, и замаха с ръка. Заслони очи от ослепителната светлина на фаровете и различи Барбара зад волана. Скочи на седалката до нея.

— Махай се оттук! — каза той. — Завий наляво на ъгъла!

— Стоун, какво се е случило? — невинно попита тя. — От теб тече вода!

Колата не беше помръднала.

— Барбара — Стоун пое дълбоко въздух и се постара да говори тихо и възможно най-изразително, — моля те, потегляй и завий наляво. И го направи веднага!

— О, добре де — каза тя и бавно потегли.

— По-бързо — нареди той.

— Колко по-бързо?

— По-бързо от това! — изсъска Стоун.

— Знаеш ли, мисля, че ще е по-добре да караш ти — нацупи се Барбара.

— Спри колата — каза той, заобиколи отпред, изчака я да се прехвърли на другата седалка, да седне, да приглади полата си, да сложи обезопасителния колан и да затвори вратата, след което с рев на двигателя, нарушил спокойствието на Бел Еър, потегли в нощта.

— Стоун? — обади се тя.

— Какво има сега?

— Така и не видях дома на Ванс.