Нещо гнило в Ел Ей

52.

Стоун сграбчи Арингтън и й помогна да слезе от леглото. Наложи се да излязат през вратата под вода, защото тя вече беше изцяло потопена. После изплуваха в коридора и къде с плуване, къде с ходене се отправиха назад към кърмата. Яхтата потъваше със скорост, която бе изненада и за самия Стоун.

Постепенно водата стана по-плитка заради подчертания наклон на яхтата напред. Стоун си спомни, че в джоба му има фенерче, така че спря да опипва за пътя, а го извади и светна. Благодарение на гумения корпус фенерчето работеше.

— Помниш ли дали има стълба отзад? — попита той с нормален глас, защото тук грохотът на струите не бе така силен.

— Не — отговори тя, — бях с превързани очи, когато ме доведоха.

— Трябва да има — каза той, повече на себе си. — Би било лудост да имат само едни стълби, свързващи палубите. — Продължи да върви назад, водата тук беше само до кръста му.

— Откъде се появи? — попита го тя. — Как ме намери?

— Отговорът на първия ти въпрос е много дълъг. Ще ти разкажа после. Как те намерих ли?… Нямах представа, че си на борда. Ако не беше ритнала по корпуса, още щеше да си в онази каюта.

— Благодаря, че ми каза.

Коридорът пред него просветна и Стоун разбра, че е намерил онова, което бе търсил — вита стълба само на няколко крачки пред него.

— Там! — извика той.

Тръгнаха нагоре, но в същия момент приглушеният грохот зад тях се усили и яхтата сякаш се изправи вертикално.

— Какво беше това? — попита тя.

— Изглежда вратата към каютите на екипажа не е издържала — обясни Стоун, — така че сега всичката вода се е изсипала напред.

„Качваха“ се хоризонтално по някога вертикалната спирална стълба. Стигнаха до следващата палуба и продължиха в същата посока, стъпвайки внимателно по вертикалните подпорки на извитите перила.

— Какво ще правим, като излезем? — попита Арингтън.

— Дино ни чака със скутер.

— Дино? Какво, по дяволите, прави той тук?

— Бяхме много загрижени за съдбата ти.

Най-сетне излязоха в каюткомпанията, която, както цялата яхта, бе обърната почти вертикално.

— Трябва да се доберем до онази врата — каза Стоун. На няколко крачки от тях имаше кръгла маса, явно завинтена за пода. — Мисля, че мога да я хвана за основата. — Стъпил върху пръчките на перилата, той се изправи в цял ръст, обхвана с ръка основата на масата и се изтегли на нея.

Някъде от вътрешностите на потъващата яхта се разнесе заплашително бучене и морският съд започна последното си пътуване към дъното на океана. Нивото на водата под тях застрашително започна да се покачва. Стоун хвана Арингтън през кръста и я изтегли при себе си.

— До вратата е много далече! — извика той. — Няма начин да стигнем до там.

— Виж! — изкрещя Арингтън. — Илюминаторът!

Стоун погледна в посоката, която му сочеше, и видя ключалката на прозореца над главата.

— Хвани ме за ръката и ме задръж — каза той, — мисля, че мога да стигна дотам, ако стъпя на ръба на плота и се пресегна. — Той постави предпазливо единия си крак на ръба на масата и пазейки равновесие с помощта на Арингтън, стъпи и с другия. Щракна ключалката на илюминатора и дръпна рамката към себе си. Тя се отвори частично и после заяде. Нивото на водата се покачваше бързо — бяха потопени до шия и след малко щеше да ги покрие.

— Ще трябва да се оставим сама да ни издигне — каза Стоун. — Когато това стане, хвани се за илюминатора и се изтегли навън. Аз ще бъда веднага зад теб.

Яхтата започна да се плъзга под вълните. Водата ги обхвана, но Стоун продължаваше да държи фенерчето насочено към частично отворения илюминатор. Усети, че Арингтън се отделя от него, но не можеше да разбере дали прави каквото трябва. Последва я и раменете му се заклещиха в рамката. Изтегли се обратно вътре и опита отново, този път промушвайки напред едната си ръка, след това главата, после едното рамо, накрая и другото. Когато се измъкна до кръста, оттласна се с двете си ръце от ръба и заплува нагоре.

Изскочи над повърхността с вик, изпусна въздуха, който бе задържал в себе си с последни сили и се огледа за Арингтън.

— Стоун, насам! — извика тя зад него.

Стоун се обърна и видя, че двама мъже я издърпват в надуваема лодка… единият беше капитанът на „Контеса“. Стоун потърси с поглед Дино и скутера, но не го видя. Заплува към лодката и се хвана за ръба й.

Капитанът на яхтата се наведе и го позна.

— Ти! — гневно извика той.

Стоун замахна с фенерчето към него и го улучи странично по главата. Мъжът полетя назад и падна през борда на нестабилната малка лодка. Стоун се изтегли на мускули в лодката и в същия момент видя, че спътникът на капитана замахва към него с гребло. Скочи обратно във водата, избягвайки фаталния удар на косъм. Когато пак изплува на повърхността, чу мотора на лодката. Арингтън се бореше с моряка, а лодката се отдалечаваше от Стоун.

И тогава се появи Дино… като кавалерия в разгара на битка. Черният скутер безшумно се приближаваше, а Дино държеше фенерчето в едната си ръка. Когато двете лодки се изравниха, той замахна и фенерчето се заби в главата на мъжа с глух удар. И той падна през борда.

— Помогни ми да ги извадим! — извика Стоун. — Не можем да ги оставим така!

Вече плуваше около лодката. С помощта на Арингтън и Дино извлякоха загубилите съзнание мъже в лодката. И двамата миришеха на алкохол.

— Лошо ли са ударени? — попита Арингтън.

— Ще оживеят — успокои я Дино. — Какво да направим с тях, Стоун? — Той задържаше с една ръка лодката до скутера.

Стоун отново се изтегли в надуваемата лодка.

— Арингтън, прехвърли се при Дино — нареди той и започна да откача мотора на лодката от щурца. — Побързай! — Освободи мотора и го пусна в морето зад борда там, където бе потънала „Контеса“. После хвърли греблата колкото можа по-надалеч, скочи в скутера и завъртя ключа на запалването.

Откъм брега се задаваше голяма моторница.

— Надявам се да не е Бреговата охрана — каза Стоун.

Изключи сигналните светлини на скутера, подаде малко газ и тихо се отдалечи на петдесетина метра от мястото, където беше насочен прожектора на моторницата. Следващите неколкостотин метра измина с малко повече газ и по-висока скорост, разчитайки шумът от двигателя на приближаващата моторница да заглуши техния. Накрая натисна лоста напред и скутерът се понесе към материка, набирайки скорост. Няколко секунди по-късно подскачаха по вълните в непрогледния мрак на нощта с четиридесет възела.

— Оглеждайте се за други лодки! — извика той.

Дино съблече якето на непромокаемия си костюм и помогна на Арингтън да се облече.

— Как си? — попита я той.

— Не питай! — отговори му тя.