Нещо гнило в Ел Ей

56.

Стоун слушаше всичко това с тягостното усещане, че най-лошото тепърва предстои.

— И какво направи? — попита той.

— Първо, говорих с Лу Регенстайн и му казах, че възнамерявам да се боря с тези хора. Той не възрази, защото в крайна сметка атаката беше и срещу него и студиото му, а той не е от хората, които си хвърлят картите. Предложи ми да говоря с Били О’Хара, който е шеф на вътрешната охрана в студиото.

— Чувал съм за него — каза Стоун.

— Били ме изслуша със съчувствие, но аз бях изненадан, че като бивш полицай не настоя веднага да се обадя в полицията и ФБР.

— И аз съм изненадан.

— Помня, че това бе първото, което ти ме посъветва — каза Ванс. — Очаквах същото от Били, но той не обели и дума по въпроса.

— Какъв съвет ти даде?

— Предложи ми да оставя всичко на него, като го упълномощя да контактува с похитителите и да преговаря за акциите.

— О’Хара акционер ли е?

— Незначителен — той е един от ценните за студиото акционери, които имат малък, практически нищожен дял.

— Продължавай.

— При следващото обаждане на похитителите им казах, че от мое име с тях ще преговаря Били и така се започна: Били се срещна с тях и ми донесе куп предложения. Ставаше дума за откуп от един милион долара — той знаеше, че мога да си го позволя — продажбата на акциите ми, оставянето на парите ми в ръцете на Бероун, дори влагането на допълнителни суми, и…

— Приемане предложението да станеш лице на „Сейф Харбър“ и да останеш в борда — довърши Стоун. — Сега вече е ясно кой е замесен: Иполито, макар и не задължително Стърмак.

— Може и така да е, но той може да стане обвиняем само при определени условия.

— Какви условия?

— Да се превърна в главен обвиняем срещу Иполито и да се съглася да дам показания срещу него в съда. Само че аз веднага трябва да ти заявя, че никога няма да го направя. Единственият начин да ми окажат натиск беше чрез заплаха срещу безопасността на Арингтън, но сега тя е на сигурно място и този механизъм не действа.

— Но, Ванс…

— Няма „но“. Аз няма да допусна да бъда публично замесен в тази история и толкова! Залогът за мен е недопустимо голям.

— Ти забравяш нещо, Ванс — те все още разполагат със силни средства за натиск срещу теб.

— За какво говориш?

— За „инвестицията“ при Бероун.

— Ще отрека. Забравих да ти кажа, че не съществува договор и не съм подписвал нищо. Просто трябва да се примиря със загубата на милион и половина и образно казано, да си измия ръцете.

— Няма да стане толкова лесно, Ванс.

— Какво могат да направят? Да ме натопят пред данъчните? Не е възможно, без да уличат и себе си. Ако данъчните започнат да ме разследват, аз просто ще отрека всичко. Единственият начин да бъда свързан с Бероун е той да даде показания под клетва срещу мен и в малко вероятния случай, когато той се съгласи да се жертва, съдията ще има моята дума срещу неговата.

— Ванс, нека ти кажа, че никой никога не е намирал щастие чрез лъжа пред данъчните. Ако те повярват на историята на Бероун — или което е по-вероятно, получат анонимен донос — ще ти почернят живота.

— Как?

— Ти не си ли чувал за данъчна ревизия?

— Не само съм чувал, но са ми правили три пъти и във всички случаи установяваха, че съм декларирал доходите си, а в един им се наложи да ми върнат надвнесени петдесет хиляди долара. Нека опитат пак, добре дошли са.

— Но работата няма да свърши с това, Ванс. Причината на ревизията някак ще се просмуче в пресата и така бленуването от теб спокойствие ще хвръкне по дяволите. Поне половината от читателите ще повярват, че наистина си направил нещо незаконно, което, както ние знаем, е самата истина… — Ванс се намръщи, но не каза нищо. — Освен това, ако Иполито и Бероун си наумят да те свършат, те ще отидат по-далеч от някакво анонимно обаждане — ще разкажат на данъчните най-подробно за финансовите ти инвестиции. Ще им изпратят копия от разписките на офшорната банка, ще направят всичко необходимо и можеш да бъдеш сигурен, че в нито един от документите, които ще предоставят, няма да се споменава за Бероун, а още по-малко за Иполито. Да, прав си, ще бъде твоята дума срещу тяхната, но очерненият ще си ти, а не те… — Ванс вече изглеждаше сериозно загрижен. — Трябва да ти е ясно, че си се простил с парите си още в деня, когато си им ги дал.

— Но те наистина ми изплащаха дивидент — възрази Ванс.

— Който си се съгласил да реинвестират, нали така?

— Да — мрачно се съгласи Ванс.

— Значи на практика си им дал един и половина милиона долара, срещу които не си получил и цент.

— Не още.

— И никога няма да получиш, Ванс. Идеята е била в един момент Бероун да се отбие при теб и съкрушено да ти обясни, че пазарът на който са били инвестирани парите ти, се е сринал и че си загубил всичко. Щял е да те утеши, че не си единствен, че дори той самият е изгубил всичко. Не че е щяло да бъде истина, разбира се, но така е щял да ти каже. И даже е нямало да получиш данъчна компенсация, както би станало, ако беше инвестирал парите си законно.

Ванс наистина изглеждаше разстроен.

— Не вярвам в това — упорито каза той. — Това беше инвестиция, а не подарък.

— Било е измама, Ванс, най-чиста проба измама.

По покритото със слънчев загар лице пробягна сянка.

— Кучи синове! — прошепна той.

— Иска ти се да им го върнеш тъпкано, нали? Отвлякоха жена ти, обраха те, унижиха те и се опитват да ти измъкнат собствената ти инвестиция в „Центурион“. И това ще е само началото, ако им позволим да се измъкнат. Защото, ако това се случи, ти ще свършиш като марионетка в ръцете им, по-скоро в ръцете на Иполито, а Дейвид Стърмак ще стои наблизо, ще те гали по самочувствието и ще те уверява, че всичко било наред. Само че „Центурион“ няма да го има, талантливият екип ще остане без работа и някои от хората никога повече няма да се върнат към онова, което така добре са правили. Лу Регенстайн ще бъде развалина, а с кариерата ти — на която толкова много държиш — ще бъде свършено завинаги. В крайна сметка ще се радваш, че ти се дава възможност да запишеш телевизионна реклама. А Иполито ще те притежава целия, без остатък.

— Мамка им! — изненадано прошепна Ванс.

— Именно. — Ванс започва да схваща картинката, помисли си Стоун. — Кажи сега какво ще направиш, за да им попречиш?

Ванс погледна Стоун с всичкия си неотразим чар.

— Каквото е нужно! — тържествено изрече той.

— Ще разкриеш ли душата си пред данъчните?

— Да!

— Ще разкажеш ли пред ФБР всичко за финансовите машинации на Иполито и Бероун?

— Да! — Ванс вече се вживяваше в ролята си.

— Ще ми помогнеш ли да наврем малката империя на Бероун и Иполито в задниците им?

— О, да, дявол да го вземе!

— Ще свидетелстваш ли срещу тях в съда?

Лицето на Ванс страдалчески се изкриви.

— В никакъв случай! — възмутено отказа той.

Стоун пое дълбоко въздух.

— Ванс!

— Да, Стоун?

— Има шанс, подчертавам, нищожен шанс, да те измъкна от тази шибана каша, без за това да се разчуе.

Ванс широко се усмихна, разкривайки превъзходния резултат от работата на зъболекаря си.

— Знаех, че ще го направиш, Стоун!

— Не съм казал, че мога да го направя. Споменах за микроскопичен шанс. Но това предполага, че ще трябва да разкажеш всичко пред данъчните и ФБР.

— Съгласен съм, при положение че няма да стигне до вестниците.

— И означава, че ще трябва окончателно да се простиш с онзи милион и половина.

— Трябва ли наистина? — жално го погледна Ванс.

— Трябва! И не можем да пренебрегнем възможността федералните да те призоват да дадеш показания под клетва.

— Ще се позова на Петата поправка! — възмутено заяви Ванс.

— Ванс, това гарантирано ще срине репутацията ти.

— О! — беше реакцията му.

Стоун се бе надявал да разкрие пред Ванс истината за онова, което му предстои, но не беше сигурен, че е успял. В края на краищата, този човек беше филмова звезда.