Нещо гнило в Ел Ей

31.

Потъваше бързо с главата надолу. Нямаше представа колко дълбоко бе тук и не знаеше кога увеличаващото се налягане щеше да изтласка въздуха от гърдите му. Беше се вкопчил в този въздух с всички сили, защото му бе нужен, за да може да изплува.

Започна да извива китките си и да ги плъзга нагоре-надолу, за да разхлаби лентата — с минимален успех — после хвана котвата с една ръка, накрайника с другата и го вмъкна в скобата. Самият накрайник беше не с остър, а с пресечен връх и изглеждаше създаден за тази работа, ако не и за този момент. С трескава бързина, защото времето течеше, той вмъкна плоския като отвертка накрайник в шлица на винта, разхлаби го, доразви го само с пръсти, извади го от отвора за затягане на скобата и я освободи от котвата. Спря да потъва. Изглежда бе постигнал равновесие — въздухът в гърдите му не позволяваше повече да потъва, тежестта на веригата не му даваше да изплава. И в този момент направи ужасяващо откритие. Когато бе пуснал котвата, с разтварянето на пръстите бе изпуснал и накрайника, но имаше още една скоба, от която трябваше да се отърве — тази, която държеше веригата за китката му.

Веднъж, като малък, родителите му, които имаха леви убеждения, го бяха изпратили на социалистически летен лагер. Там ръководителите на лагеруващите се бяха забавлявали, като завързваха ръцете и краката на момчетата и ги хвърляха в езерото, просто за да видят колко ще издържат, докато се наложи да ги спасяват. Този път наблизо нямаше спасители, но летният лагер бе научил Стоун да плува с вързани ръце и крака. За последен път се опита да разхлаби с пръсти винта на втората скоба, разбра, че е безнадеждно, усети, че гърдите му са готови да експлодират и започна да рита с ръце и крака нагоре към повърхността. Вдигна поглед и видя бледата луна да пробива през слоя вода, но нямаше представа на каква дълбочина се намира. Изкачваше се болезнено бавно.

За да отклони мислите си от борбата за живот, се опита да прецени от колко време е под водата. Реши, че наближава минута, но повърхността му изглеждаше непостижимо далеч. От носа му започнаха да излизат мехурчета въздух и той панически се постара да ги спре, защото на тяхно място не можеше да влезе нищо друго освен солена вода. Започна да се бори, съжалявайки, че устата му е запушена и не може да изкрещи от ужас, но повърхността оставаше високо над него.

Реши да опита да се изтласка като делфин със събрани крака, вместо да рита безразборно с тях — беше научил това пак в лагера, като част от обучението по плуване в различни стилове. Отлитащите секунди му изглеждаха часове. Изведнъж усети, че вижда луната добре. Разкъса лентата около устата си с вързаните си ръце, изскочи на повърхността, пое дълбоко въздух, изкрещя от облекчение и възторг и отново пое въздух с пълни гърди.

Мина поне минута, преди да възстанови дишането си и да уталожи кислородния глад. Огледа се и видя в далечината светлините на рибарска моторница, насочваща се към Каталина. Потърси с поглед нещо друго. Имаше цяла флотилия, но бяха далеч, безнадеждно далеч от него, защото той едва се крепеше на повърхността на водата.

Опита да плува по гръб, но веригата и мокрите дрехи правеха това невъзможно. Най-доброто, което можеше да направи, бе да продължи с имитацията на стила „делфин“, загребвайки с пристегнати ръце. Вдигна китки и потърси с език края на лентата, за да я отлепи със зъби, но той беше от долната страна и недостъпен. Не му оставаше нищо друго, освен да плува по този начин, докато имаше сили.

Налучка ритъма: две загребвания „кучешката“ с ръце, подпомогнати от тласкане със събрани крака, му позволяваха да се държи над водата и да напредва бавно. Целта му беше гората от мачти със сигнални светлини пред него, но на какво разстояние се намираше тя? На двеста метра, триста… на километър? Започна да изпитва съмнения, че силите ще му стигнат. В съзнанието му мина ужасната картина, в която веригата го повлича надолу, а той се намира съвсем близо до спасението. Някъде беше прочел, че удавянето е от лесните видове смърт, но в момента не вярваше на това. Представи си как люшкан от подводното течение се спуска на дъното и раците се събират около тялото му. Раците и… акулите? Господи, акулите! Те бяха нощни хищници, нали така? Привличаше ги плискането във водата, а той беше принуден да прави много движения, за да не потъне, за да достигне до нещо, за което да се хване. На всичко отгоре още не можеше да свикне със студената вода — струваше му се, че е на ръба да замръзне. Просто не можеше да повярва, че около него не плават парчета лед. И жалко, защото иначе можеше да прегърне едно от тях и щеше да даде малко отдих на изморените си мускули.

Студена вода… Голямата бяла акула май обичаше точно студена вода. В съзнанието му се стрелнаха кадри от „Челюсти“: голо момиче отчаяно се държи за шамандура, а гигантската риба прегризва потопените му във водата долни крайници. Поне не беше гол, макар че ако беше, щеше да плува по-бързо. Замисли се дали да не изуе обувките си, но прецени, че те не му пречат и… в края на краищата беше платил шестстотин и петдесет долара, за да му ги направят по поръчка. Не, реши да ги задържи.

Спомни си как се бяха любили с Бети предната нощ, но после се сети, че само тя е отговорна за сегашната ситуация и превключи мислите си към Барбара Тиърни. Къде ли беше сега тя? Дали не пиеше шампанско на борда на яхтата на Иполито, хвърлила котва някъде край Каталина? Имаше ли изобщо такава яхта? Да, сигурно имаше — нали банковият управител му бе разказал за „флотилията“ на Иполито… така ли се бе изразил? Стоун вече се бе качвал, макар и за кратко, на два от морските съдове, притежание на този човек.

Опита да плува странично, но започна да потъва и бързо се върна към непохватния „кучешки“ стил. Нямаше начин да си даде почивка — веригата не позволяваше подобен лукс, така че продължи: заграбване — загребване — ритане с крака — поемане на въздух… и така нататък в нощта. С тази скорост можеше да се понесе край Каталина и да запраши в безкрая към Хаваи…

И все пак светлините му се виждаха по-близки. Само че силите му бяха на изчерпване. Загребванията му ставаха все по-къси и командите на мозъка изглеждаха все по-неизпълними за мускулите. Добре поне че морето е спокойно, мина през главата му, иначе вече щеше да е покойник. Замисли се за смъртта и установи, че изобщо не е готов да я приеме. Това му вдъхна малко нови сили, малко… в никакъв случай не беше онова, на което му викат „втори живот“ и т.н. После се замисли за Арингтън и детето в утробата й. Дали наистина беше негово? Ако умреше тази нощ, щеше ли да се появи на този свят син, който да продължи името Барингтън? Не, сигурно щеше да приеме фамилията Колдър, без значение чие ДНК носи в клетките си.

Тласна се напред, но нещо не беше наред, мачтовите сигнални светлини бяха изчезнали. Обърна глава и се огледа. Възможно ли е толкова да бе объркал посоката? Беше сигурен, че не е, затова продължи напред. И в следващия миг се случи нещо много странно: когато загреба с вързаните си ръце водите на Пасифика и ги изтегли към себе си, главата му се удари в нещо твърдо, нещо болезнено твърдо.

Замаян, той изнесе ръцете си отново напред и те пак опряха в предмета — беше гладък и твърд, и той не можеше да се хване за него. С подновена сила заплува, този път успоредно на него, и стигна до края му. Беше малка лодка със заоблен черен корпус и на кърмата й се виждаше най-красивия предмет на този свят — висяща въжена стълба. Сграбчи я с двете си ръце и опря буза на корпуса, хлипайки от облекчение и дишайки учестено.

Усети, че изпада в безсъзнание. Не можеше да си го позволи. Разтърси глава.

— Не-е-е! — изкрещя той с всичка сила, но не беше много силно. Стълбата се размота в ръцете му и най-долното стъпало падна във водата, както трябваше да бъде, за да могат плувците лесно да се качат. Постави вързаните си крака на стъпалото — то беше на около една стъпка под водата — опита се да стъпи на него, но ръцете му се изплъзнаха и падна странично.

Беше останал практически без сили — започна да мисли дали всичко това си струваше, дали не беше много по-лесно да се откаже и да сложи край на тези мъчения. Но не можеше — имаше сили за още един опит, усещаше това в себе си. Тласна се пак към стълбата и отново намести крака на последното стъпало, хвана най-високото възможно с ръце и се изтегли нагоре, подметките му се плъзнаха напред, той пропадна и усети стъпалото под коленете си. Така беше по-лесно — остана в това положение близо минута. Усещаше как водата се изцежда от дрехите му и я чуваше да се стича обратно в морето. Следващото стъпало се оформяше много по-трудно, защото сега по-голямата част от тялото му бе извън водата и неимоверно натежа.

Протегна се и се вкопчи в стоманения ръб на борда с двете си ръце. Знаеше, че се е вкопчил в живота си, защото ново падане щеше да означава смърт. Много внимателно измъкна крака и потърси с тях следващото стъпало. По някакво чудо успя да го напипа. Сега палубата на малката лодка беше на нивото на коленете му и той вече можеше да прехвърли лакти през борда. Това му позволи да се извие странично и да преметне крака върху палубата. С едно последно усилие се прехвърли през ръба и падна с главата напред в кабината. С облекчение загуби съзнание.