Нещо гнило в Ел Ей

19.

Вече беше късно и движението по Сънсет бе слабо. Стоун подкара бързо по извиващия се нагоре-надолу по хълмовете булевард. Когато излезе на магистралата, свърна на юг към Пасифика — линкълнът се държеше на дискретно разстояние зад него. Стоун зави по магистралата Санта Моника и излезе обратно на Булевард Санта Моника, поемайки надолу към плажа. Зави наляво, направи справка с картата и видя, че пътува в посока на Венис. Линкълнът се бе приближил на разстояние колкото пет-шест дължини на коли, и това го тревожеше. Преследвачите му, изглежда, вече не се интересуваха дали ги е забелязал, или не.

Намираше се на широка улица, по която почти нямаше движение и започна истински да се ядосва, така че реши да направи нещо, на което го бяха учили в полицейската школа за шофиране. Провери още веднъж в огледалото за обратно виждане, увери се, че са сами, натисна внезапно аварийната спирачка, блокира задните колела и завъртя рязко волана наляво. Колата се завъртя на сто и осемдесет градуса, той освободи спирачката и тристате конски сили го изстреляха в обратна посока.

Линкълнът се понесе край него и двамата мъже на предната седалка едновременно вдигнаха ръце, за да скрият лицата си, сякаш бяха свикнали да живеят в анонимност. Няколко секунди по-късно Стоун отново погледна в огледалцето — линкълнът беше зад него! Кой знае защо шофьорът не правеше опит да го засече или поне да скъси разстоянието между двете коли.

С помощта на картата Стоун намери обратния път за Бевърли Хилс, избирайки широки, добре осветени улици. Нямаше никакво желание да кара пред преследвачите си по тесни тъмни улички. Озова се на Уилшър Булевард, на десетина преки от дома на Бети, когато видя пред себе си нещо, което му се стори много привлекателно. На около пряка преди „Бевърли Уилшър Хотел“ полицейска кола беше спряла зад някакъв нарушител. Сигналните й светлини бяха включени. Полицаят се беше подпрял на спряната кола и говореше с водача. Стоун закова пред него.

— Извинете, ще ме упътите ли за „Бевърли Уилшър Хотел“? — вежливо попита той.

Линкълнът мина покрай тях, без да забавя ход.

— Право напред, сър — отговори полицаят.

Стоун реши, че всеки нюйоркски полицай щеше да реагира по друг начин на толкова тъп въпрос.

— Много благодаря — каза той и продължи към видимия от всички страни, блеснал в нощта хотел. Зави надясно, преценявайки, че линкълнът вероятно щеше да обиколи по околните улици, и видя гаража към хотела. Без да се двоуми, се шмугна във входа, плати с нужния брой монети на автоматичната бариера, направи два бързи десни завоя и паркира колата. Взе асансьора до фоайето, отиде до входната врата и погледна навън. Отпред чакаше самотно такси. Стоун провери обстановката в двете посоки на Уилшър, изтича до таксито, скочи в него и стресна задрямалия шофьор.

— Какво? — попита човекът и се изправи в седалката си.

— Извинявам се, че ви обезпокоих — и му даде адреса на Бети, като остави банкнота от сто долара на седалката до него.

— Но това е само на няколко преки оттук — изморено каза шофьорът.

— Ще сметнем, че сте ме откарали до летището — щедро заяви Стоун.

Таксито потегли и Стоун забеляза линкълнът да се задава срещу тях. Този път успя да разгледа шофьора по-добре. Беше онзи, с когото пикаха заедно в тоалетната на „При Грималди“.

Таксито го откара в дома на Бети за по-малко от две минути.

— Карай бавно до следващия ъгъл — нареди Стоун.

— Адресът, който ми дадохте, е по средата на пряката — каза шофьорът.

— Направи каквото ти казвам, окей?

— Добре, добре… — и шофьорът измърмори нещо под носа си.

— Спри тук. — Стоун огледа улицата в двете посоки, слезе от таксито и отново се огледа. Не се виждаше жива душа. Бързо закрачи към къщата на Бети, очаквайки със свито сърце линкълнът да го настигне, преди да се е добрал дотам, отключи, влезе и се качи горе.

— Стоун? — тревожно се обади Бети от спалнята.

— Да, аз съм. — Слезе в хола, съблече сакото си и се върна в спалнята.

Бети седеше в леглото. Гола, естествено.

— Къде се загуби?

— Не можах да се отърва толкова лесно. — Съблече дрехите си и легна при нея.

— Сигурен ли си, че нямаш някое момиче на друго място?

— Абсолютно — каза той и я целуна.

— Чаках те — погледна го тя и прекара пръст по вътрешната страна на бедрото му.

— Не мога да разбера защо — пошегува се той.

И тя му показа.

Когато Стоун се събуди, Бети вече беше облечена за работа.

— Така-а — каза тя и седна на ръба на леглото. — Кажи сега каква беше тази работа снощи.

— Ти сама пожела, не помниш ли?

— Не тази. Говоря за колата, дето ни преследваше.

— Не знам, но познах шофьора — той беше с Иполито в ресторанта. Видях го отблизо в мъжката тоалетна.

— Заплашва ли ни някаква опасност? — попита го тя.

— Каква опасност може да ни заплашва?

— Смяташ ли, че колата може да ни е проследила оттук до ресторанта?

— Не, тогава още беше светло, щях да забележа. Според мен, прихванаха ни от ресторанта.

— Как са разбрали, че сме там?

— Ти видя ли познати лица, докато вечеряхме?

— Не — завъртя глава тя.

— Някой ни е видял.

— Някой, който познава и Иполито?

— Да.

— Това е много тревожно, Стоун.

— Знам. Виж, налага се да приемем, че щом Иполито знае, знаят още Регенстайн и Стърмак.

— Но това означава, че знае и Ванс!

— Може би. Мисля, че трябва да си подготвена за подобна възможност.

— Какво бих могла да му кажа?

— Само това, че си ме оставила на летището и си решила, че съм заминал. Но снощи съм се появил на входната ти врата и съм те извел на вечеря. И това е единственото ни виждане от момента, когато би следвало да съм напуснал града. „Грималди“ беше преди това. Двамата с теб никога не сме дискутирали Арингтън.

— Но какво се е случило след вечерята?

— Оставил съм те пред „Бевърли Хилс Хотел“ и съм ти казал да се прибереш у дома с такси, а след това не си ме виждала. Мисля, че можеш да демонстрираш колко ти е харесало да се отнасят с теб по такъв начин.

— Окей.

— Всъщност, защо не разкажеш сама това на Ванс при първа възможност — не оставяй да го чуе от друг. В края на краищата, няма никаква причина да не излезеш с мен, нали така?

— Предполагам, че няма. Но ти защо не си заминал за Ню Йорк, както съм сметнала, че си направил? Трябва да мога да обясня.

— Кажи, че съм имал някаква лична причина… някакъв делови проблем, за който е трябвало да се погрижа, и спомени, че съм казал, че заминавам днес.

— Ами ако той те потърси в Ню Йорк и не те намери там?

— Вината няма да е твоя. Мисля, че е най-добре днес да се пренеса в хотел — няма да изглежда добре, ако ме засекат да влизам и излизам оттук, особено след като вече са ни видели заедно. Можеш ли да ми препоръчаш някое тихо местенце?

— Има един хотел в Западен Холивуд, казва се „Льо Парк“ — хотел с апартаменти. Студиото настанява там гостуващи сценаристи. Нито Ванс, нито някой от приятелите му някога са стъпвали там. — Тя намери адреса в указателя и му го написа.

— Ако ме потърсиш там, знай, че ще се регистрирам под името Джек Смит.

— Защо точно Джек Смит?

— Рик Грант — приятелят ми, полицаят, ми го подсказа.

— Окей. Ще те намеря ли довечера?

— Нека пропуснем една нощ. Да проверим дали някой не те следи на отиване или на връщане от работа. Ако хоризонтът е чист, ще се видим утре и за уикенда.

— Окей, сладур. Задръж ключа за дома ми, може да ти се наложи някъде да се скриеш.

— Ще го задържа.

Тя го целуна страстно и тръгна.

Стоун стана, извади дрехите си за деня, прибра в багажа си всичко останало, избръсна се и взе душ. Точно бе спрял водата и излизаше от банята, когато чу входната врата да се отваря и някой да влиза. Не някой, а повече от един, при това мъже. Чуваше гласовете им. Едно е да те преследват по добре осветените улици на града, помисли си той, и съвсем друго да те спипат сам в тази къща. Започна бързо да събира дрехите си.