Нещо гнило в Ел Ей

54.

Толкова неестествено спокойна е, помисли си той, като се има предвид какво е преживяла. Тя го гледаше и чакаше въпросите му.

— Как те отвлякоха? — попита той накрая.

— Пазарувах на Родео Драйв. Върнах се на паркинга при колата и двама мъже бе набутаха в някакъв бус. Опаковаха ми очите, устата и ръцете и чух, че претърсват чантичката ми, търсейки ключовете от колата. Мисля, че един от тях я докара след буса.

— Къде те отведоха?

— Не знам. Преместваха ме всеки ден. Понякога махаха превръзката през очите ми, когато пристигнехме, друг път освобождаваха китките ми. Веднъж успях да се добера до телефон в някаква стаичка и ти позвъних. Всъщност… два пъти.

— Досетих се — каза Стоун. — Била си в склада на един ресторант. Намерих там кибрита.

Тя се усмихна.

— Добър детектив.

— Някой обясни ли ти защо са те отвлекли?

— Два пъти един от тях ми каза: „Не се безпокой, няма да ти сторим нищо лошо. Когато съпругът ти омекне, ще те върнем у дома“. Попитах какво означава „да омекне“, но те не ми обясниха. Предполагам, ставало е дума за откуп.

— Но ти си разговаряла с Ванс всеки ден.

— Да, само че те ме бяха предупредили да казвам единствено, че съм добре. Искаха от мен да го умолявам да ме върне. Опитах се да не го правя.

— Каза ли ти някой кой е наредил да те отвлекат?

— Не… питах, но не ми отговаряха. Понякога чувах да споменават за „боса“.

— Кога те отведоха на яхтата?

— Бях на две яхти в различни моменти. На голямата бях два пъти.

— С лодка ли те откараха на нея?

— Първия път да. Втория път яхтата, мисля, беше акостирала. Това беше… вчера.

— Сториха ли ти нещо. Държаха ли се грубо с теб?

— Един от тях веднъж ми удари шамар, след като разбраха, че съм използвала телефона. Казваше се Вини, запомних името му. Бих искала да го сритам в топките, ако някога ми се отвори такава възможност.

— Няма да можеш, мъртъв е. Имаше ли наоколо друг, на име Мани?

— Да, но се сменяха непрекъснато. Имаше и Томи, и още някакъв, на когото му викаха Зип.

— Други имена?

— Не, само четиримата.

— Споменаваха ли пред теб имената Дейвид Стърмак и Иполито?

— Не, но аз ги познавам лично, така че бих запомнила.

— Яхтата е била на Иполито.

— Разбрах от разговора ти с Дино снощи.

— Чувала ли си някога името Мартин Бероун?

По лицето й пробяга сянка на спомен.

— Веднъж някой спомена „Марти“.

— В каква връзка?

— Фразата беше нещо от рода на „По-добре да питаме Марти“.

— За какво?

— Не си спомням.

— Успя ли да разбереш какво са очаквали от Ванс? Защото той не отваря дума по този въпрос.

— Не, нямам представа. Както ти казах, мислех, че очакват откуп, и не можеш да обвиняваш Ванс, че не иска да говори на тази тема. Много често ги чувах да му повтарят по телефона, че ако проговори пред някого, нямало да ме види повече.

— Как разбра, че съм в Ел Ей, и то точно в „Бел Еър“?

— От вестника. Там пишеше, че си бил на парти в дома на Ванс, и аз реших, че те е повикал на помощ. — Тя сложи ръка връз неговата. — Радвам се, че го е направил.

— Ще можеш ли да разпознаеш другите двама — Тони и Зип — ако ги видиш отново?

— О, да!

— Знаеш ли фамилните им имена?

— Не.

— Би ли ги описала?

— Тони е висок над метър и деветдесет, тежък е над деветдесет килограма и съм сигурна, че се занимава с вдигане на тежести. Косата му е абсолютно черна. На около трийсет години е. Зип е по-нисък — към метър и осемдесет, но е много здраво сложен. Косата му е дълга и е започнала да посивява. Според мен е малко над четиридесетте.

— Добре. Можеш ли да се сетиш за още нещо, свързано с пленничеството ти, което би ни помогнало да открием кой е отговорен?

— Трябва да е Иполито, след като съм била държана на яхтата му. Допускаш ли, че и Дейвид Стърмак е замесен? Той винаги е бил много мил с мен и аз го харесвах.

— Мисля, че са и двамата. Какви бяха взаимоотношенията ви с Иполито?

— Никакви. Виждала съм го само два пъти: веднъж на парти в дома на Дейвид и втория път на коктейл в „Бевърли Хилс Хотел“ — някаква благотворителна акция.

— Мисля, че това бяха въпросите ми.

— Значи е мой ред?

— Да.

— Първо… искам да ти кажа как се случи. Говоря за самото начало, когато трябваше да дойда при теб на платнохода. Още преди това бях започнала да се убеждавам, че ти нямаш желание да си нарушаваш спокойствието…

— Щях да ти направя предложение, ако беше дошла на Сейнт-Маркс.

По бузата й се изтърколи сълза.

— Е, значи съм избрала момента страхотно. Само че тогава бях засегната, болеше ме, а Ванс ме караше да се чувствам добре. Колкото повече прекарвахме заедно, толкова по-хубаво ми ставаше, а когато се съгласих да дойда с него в Ел Ей, мисля, че вече бях запленена от него. Според мен тогава бях влюбена.

— Вече не си ли?

— Още не съм си отговорила на този въпрос, но скоро ще го направя. Определено много го обичам и страшно го уважавам като човек.

— Дори след като те отвлякоха и той не направи нищо, за да те върне при себе си?

— Бях уверена, че прави всичко възможно и преди малко той ми обясни действията си. Не го обвинявам за случилото се… мисля, че нещата просто не са били под негов контрол.

— Той каза ли ти, че ще се пренесе тук, докато не се оправи всичко?

— Да, но аз няма да остана.

— Арингтън, не се заблуждавай, че всичко се е разминало! Трябва да останеш под охрана.

— Връщам се във Вирджиния. Бети Саутард в момента ми урежда чартър, а там ще ме посрещне частна охрана.

— Не разбирам защо настояваш да заминеш.

— Ванс ти е казал, че съм бременна, нали? Трябва да го е направил, иначе не виждам как би могъл да те убеди да дойдеш тук.

— Да, каза ми.

— Нямаш ли въпроси във връзка с това?

— Мисля, че сама ще решиш имаш ли нещо да ми казваш.

Тя се усмихна.

— Колко характерно за теб, Стоун — вечният идеален слушател.

— Благодаря ти.

— Нищо не издаваш, само слушаш… — Стоун не реагира. — Бременна Съм. Вече две седмици се питам кой е бащата, но мензисът ми беше нередовен през последните месеци, така че наистина не знам — би могъл да е всеки от двама ви.

— Ясно — каза Стоун, понеже не знаеше какво друго да каже.

— Така че ето как ще направим — продължи тя. — Ще се върна във Вирджиния при родителите си и ще родя там. Ванс вече се съгласи да даде кръв за установяване на бащинство. Искам и от теб.

— Няма проблем — отговори без замисляне Стоун. — Аз не по-малко от теб държа да знам.

— Ако детето е от Ванс, ще се върна в Калифорния и ще се превърна във възможно най-добрата съпруга и майка. Съзнавам, че не обичам Ванс така, както обичах теб, но мисля, че двамата можем да направим брака си щастлив и да осигурим истински дом на детето.

— А ако не е на Ванс?

Тя го погали по бузата и леко го целуна.

— Обичам те, Стоун, наистина. Но не знам какво чувстваш, така че…

— Ще ти кажа…

— Недей — спря го тя. — В момента няма да ми бъде от полза. Ако детето е твое, ще ти съобщя и ще поговорим. Ясно е, че ще имаш право да бъдеш част от живота му. Но двамата с теб трябва да изгладим някои неща между нас и трябва отсега да сме наясно, че това може и да не бъде възможно. Не искам да мисля за това, преди да се е родило детето. Не бих желала да хабя емоции. Какъв е смисълът да мисля за живот с теб, ако детето се окаже на Ванс? Предполагам, съзнаваш колко тежко би било за мен.

Стоун кимна.

На вратата се почука.

Арингтън го целуна отново, стана и отвори. На прага беше Бети Саутард.

— Добро утро, Арингтън — поздрави я тя. — Радвам се да те видя пак. Прехвърлят самолета на „Центурион“ от „Ван Нюис“ в „Санта Моника“. Вече трябва да е кацнал и когато пристигнем там, със сигурност ще е заредил.

— Готова съм — каза Арингтън. Затвори куфара си и го подаде на Бети. — Чао — каза тя на Стоун. — Ще ти се обадя, но може и да не бъде скоро.

— Ще чакам с нетърпение — увери я той, съумявайки някак да избута думите покрай буцата в гърлото си.