Нещо гнило в Ел Ей

43.

Стоун паркира на тихата Бевърли Хилс и изгаси двигателя. Беше обиколил карето два пъти и не бе забелязал никакви следи от нежелана компания. Извади от джоба си телефона и набра номера.

— Ало? — обади се тя.

— Здрасти, Стоун е — и той напрегнато зачака реакцията.

— Здрасти, страннико — каза тя и в гласа й прозвуча радостна изненада. — Започнах да си мисля, че никога вече няма да те чуя.

Какво ли искаше да каже с това? Фразата беше малко двусмислена.

— Е, няма да се откачиш толкова лесно — шеговито отговори той.

— Как са нещата в Ню Йорк?

— Самотен съм.

— И аз. Мисля да се махна за няколко дни, докато Ванс не е започнал нови снимки. Трябва само някой да ме покани някъде.

— Остави тази работа на мен. Сама ли си у вас?

— Да, тъжно, нали?

— Ще бъдеш ли там още малко?

— Нямам какво друго да правя. Ванс не се е вясвал от дни, по цял ден си плета пръстите.

— Един мой приятел ще ти се обади с подарък от мен.

— Кой е приятелят?

— Бивш полицай.

— А какъв е подаръкът?

— Почакай и ще видиш.

— Ще чакам.

— Скоро пак ще се чуем — обеща Стоун и затвори. Слезе от колата, отиде пред вратата и позвъни.

— Идвам! — извика тя с приглушен глас. Разнесоха се стъпки и тя отвори.

— Добър вечер, мис Саутард — каза Стоун.

Устата й се отвори и за миг му се стори, че не се радва да го види пак.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се. — Тя отстъпи встрани и го пусна. — Защо се върна в Ел Ей толкова бързо?

— Направи ми джин с тоник и ще ти разкажа всичко.

Тя махна в посока на дивана.

— Сядай.

Отиде в кухнята, върна се след малко с две чаши и седна до него.

— Защо ми се струва, че не се радваш да ме видиш? — погледна я той.

— Изненада ме — не отрече тя.

— Разбирам, че изненадата не е чак толкова приятна.

— Бих искала да мога да те разубедя. Тук си, за да причиниш още неприятности на Ванс, така ли?

— Никога не съм си тръгвал.

Тя го погледна смаяна.

— Не знаеш ли колко е опасно?

— И не бих могъл да му причиня повече неприятности от онези, в които сам се е забъркал.

— Беше много опасно, Стоун.

— Не знам защо говориш в минало време, но мога да те уверя, че беше по-опасно, отколкото можеш да си представиш. Двама главорези на Иполито ме хвърлиха в океана, окован към котва. — Очите й се разшириха. Той вдигна успокоително ръка. — Няма страшно, оживях.

Тя отпи на една глътка половината джин тоник и остави чашата.

— О, боже, вината е моя!

— Защо?

— Аз казах на Ванс, че си още тук, а той сигурно го е споменал пред Иполито.

— Доста точно предположение, трябва да призная.

— И какво ще направиш по въпроса? — тревожно го запита тя.

— Е, поне за главорезите няма нужда да се безпокоя — тази сутрин един траулер ги е извлякъл в онова състояние, в което им се искаше да свърша аз.

Тя поклати глава.

— Страхотно. В какво съм се забъркала?!

— Отвличане, убийство и може би още няколко големи престъпления.

— Нали не мислиш, че имам нещо общо с онова, което са искали да ти сторят?

— Не съзнателно.

— Слава богу, благодаря и на това. Стоун, моля те, кажи ми какво става.

— Не знам защо ми се струва, че по-скоро ти си онази, които би трябвало да разказва.

— Вече ти обясних ситуацията.

— Налага се да помогнеш на Ванс.

— Това е вярно.

— Добре, точно в момента Ванс е на път да причини убийството на жена си и да се унищожи сам. Ще му помогнеш ли да го постигне?

— Не знам чак толкова много — каза тя и довърши на втора глътка чашата си.

— Знаеш повече от мен — настоя Стоун. — Ако ми разкажеш онова, което ти е известно, то може да се окаже достатъчно, за да помогнем на Ванс да се измъкне от кашата. — Погледна я, тя гледаше с невиждащ поглед някъде в пространството. — Започни от началото.

— Винаги съм правила каквото каже Ванс. Откъде да знам, че онова, което искаш от мен, е правилното?

— Ще трябва да ми повярваш.

— Не съм сигурна.

— Алтернативата е да отида в полицията и ФБР и можеш да си сигурна, че фабриката за слухове ще надуши.

— Няма да постъпиш така.

— Няма ли? Ако не ми помогнеш, не виждам какво друго ми остава. Носът ми е опрял в гола стена и аз просто нямам къде да отида. Но ако не направя нищо, Ванс ще постигне убийството на Арингтън, което аз не мога да му разреша. Надявам се, сега разбираш моето положение.

— Ако ти разкажа каквото знам, обещаваш ли да не ходиш в полицията, ФБР или пресата?

— Не, не обещавам нищо. Ще направя онова, което е най-добро за Арингтън. Налага се да приемеш, че то ще се окаже добро и за Ванс.

— Но ако има някакъв начин да й помогнеш, без това да става публично достояние, ще го направиш ли?

— Да, но аз ще преценя как да действам.

— Трябва да знаеш, че Ванс е много смел човек. Казвам ти го, защото не го познаваш достатъчно добре, за да си наясно.

— Той може да е смел човек — каза Стоун, — но едновременно с това е и много глупав човек.

— Всичко онова, което веднъж ти разказах за кинозвездите и какво ги мотивира, е истина, разбира се, но не и за Ванс.

— Така ли било? Той не е ли заплаха за живота на Арингтън заради желанието да опази кариерата си?

— Най-искрено вярвам, че не е така.

— В такъв случай какво се опитва да постигне?

— Мисля, че се опитва да ги победи в собствената им игра.

— О, господи — прошепна Стоун, — само не това.

Тя кимна.

— Решил е, че конфликтът е между него и тях и наистина не иска външна помощ.

— Тогава защо изобщо ме повика?

— Подаде се на паниката за един кратък момент. Но когато ти пристигна, отново се беше овладял.

— И какво точно смята да направи?

— Като начало да спаси Арингтън, Лу Регенстайн и „Центурион Студиос“.

— Нещо друго?

— Мисля, че страшно иска да убие Онофрио Иполито.

— Е, ставаме двама — измърмори Стоун.

— Ти си прекалено умен, за да постъпиш така, Стоун, но Ванс не е. Ванс би го убил на секундата, ако можеше да измисли как това няма да застраши живота на Арингтън.

— Горе-долу и мен само това ме спира — каза Стоун.

— Надявам се да можеш да помогнеш на Ванс. Той е прекрасен човек и не бих искала да стане жертва на собствения си гняв.

— Бети, ако ще му помагам, трябва преди това ти да ми помогнеш.

Дълга пауза.

— Добре — каза тя накрая.

— Започни от началото — поиска Стоун.

И тя го направи.