Нещо гнило в Ел Ей

53.

Час по-късно вече бяха вързали скутера, бяха го изплакнали обилно с прясна вода и бяха махнали лентата, маскираща надписите по корпуса му. Когато се качиха в колата, Стоун седна отпред, Дино се настани зад волана, а Арингтън остана отзад.

— Мислиш ли, че успяхме да се измъкнем, без да ни е видял някой, който може да ни идентифицира? — попита Дино.

— Капитанът на „Контеса“ ме позна.

— Това е лошо.

— Струва ми се, че няма да се обади в полицията. Той много добре съзнава, че е замесен в отвличане.

— Но ще го каже на Иполито.

— Добре. Мисля, че и Иполито не изгаря от желание да разговаря с полицията.

— А застрахователната компания? Те едва ли ще се откажат току-тъй.

— Яхтата не е застрахована.

— Шегуваш се.

— Не, капитанът сам ми каза, че са покрити само за отговорност. Мисля, че Иполито вярва в самоосигуровката. Поне се надявам да е така. — Стоун даде указания на Дино как да кара по магистралата и се обади по телефона си на дежурната администраторка в „Бел Еър“. — Свободна ли е стаята до апартамента ми? — поинтересува се той.

— Сега ще проверя… — каза жената. — Да, свободна е.

— Ще ви помоля да отключите вътрешната врата. Имам нужда от повече пространство.

— Разбира се, м-р Барингтън.

— Благодаря, прибирам се след няколко минути. — Той затвори и се обърна към Арингтън. — Как си?

— Доста мокра, но като изключим това… добре съм. У дома ли ме водиш?

— Не, още не. Това ще решим малко по-нататък. Изглеждаш адски изморена.

— Ами… изморена съм — каза тя и се просна на задната седалка. — Събудете ме, като пристигнем.

Когато стигнаха в хотела, паркираха и придържайки Арингтън, я заведоха в апартамента на Стоун.

— Благодаря, Дино, сега ще я сложа да спи. Ще се видим на сутринта.

— Дано не е много рано — измърмори Дино и се прибра в собствената си стая.

Арингтън спеше на крака. Стоун смъкна мокрите дрехи от нея, бутна я под душа, колкото да измие солената вода по тялото й, облече я в хавлия и я отведе в съседната стая. Дръпна вдигащото се легло, сложи я в него и внимателно я зави.

Тя го прегърна през врата и го притисна към себе си.

— Остани да спиш с мен — прошепна в ухото му.

— Не мога — каза той. — Ти поспи, без да мислиш за каквото и да е било. Ще оправим всичко утре.

Но тя вече не го слушаше. Подпъхна завивката под брадичката й и се върна в стаята си. Взе душ и легна в леглото с чаша бренди в ръка. Не можеше да заспи. Дремна малко и в един момент установи, че навън се развиделява.

В шест сутринта се обади на Ванс Колдър.

— Ало? — Гласът му беше бодър, сякаш бе станал отдавна.

— Ванс, мисля, че се сещаш кой ти се обажда. Моля те не говори, а само ме слушай. Помниш ли къде съм отседнал?

Пауза.

— Да.

— Ела тук веднага и влез през задния вход. Ще те чакам.

— За…

— Млъкни. Просто ела. — Той затвори и се облече. Когато Ванс дойде, Стоун го чакаше на задния вход. Качиха се в апартамента му заедно.

— Какво става, Стоун? Каква беше тази загадъчност по телефона?

— Не знам дали телефоните ти не се подслушват. Те са способни на всичко.

— Какво се е случило? Нещо с Арингтън?

— Не, Арингтън спи в съседната стая.

Ванс тръгна към вратата, но Стоун го спря.

— Не я събуждай, нощта беше тежка. Нека закусим.

Ванс доизпи кафето си и остави чашката. През последния час почти не бе отварял уста. Говорил бе само Стоун.

— Благодаря ти, Стоун — каза той накрая. — Какво каза Арингтън за отвличането си?

— Нищо, беше изтощена.

— Много важно е аз да говоря пръв с нея.

— Тя е твоя съпруга — кимна Стоун.

— Трябва да й обясня някои неща, преди да започнеш да й задаваш въпроси, както знам, че ще направиш. След това, разбира се, ще я питаш каквото искаш, и после ще я отведа у дома.

— Не мисля, че е разумно да правиш последното, Ванс.

— Защо?

— Защото сме далеч от финала и тя определено още не е в безопасност. Мисля, че ще е много по-добре да наемеш тук апартамент, да се пренесеш и да не контактуваш с никого.

Ванс помисли.

— Добре. Тогава сега ще изляза и ще донеса дрехи за двама ни.

— Добра идея. Аз пък ще говоря с управителя. Върни се, когато си готов, и не казвай на никой от хората си къде отиваш.

Ванс кимна, стана и излезе.

Стоун позвъни на управителя.

— Благодаря ви за съседната стая — каза той. — Има ли апартамент от другата й страна?

— Да, има… — кратка пауза. — Празен.

— Моля ви, отключете го и пъхнете ключа под моята врата.

— Разбира се, м-р Барингтън.

— Искам също да ви помоля да отричате, че съм отседнал в хотела ви. А ако някой ме потърси по телефона, наредете да казват, че тази сутрин съм освободил апартамента и съм заминал.

— Както пожелаете.

Стоун затвори. На прага стоеше Арингтън… беше гола. Тя се приближи до него и го прегърна с двете си ръце през врата.

— Не ти ли е студено — тъпо попита той.

Тя поклати глава.

— Беше ми толкова горещо, че съблякох хавлията.

— Добре ли спа?

— Имах кошмари.

— Не съм изненадан. Искаш ли закуска?

— Искам да се любя с теб.

Стоун искаше същото, искаше го по-силно от всичко друго на света.

— Ванс беше тук допреди малко — въздъхна той. — Излезе да донесе дрехи за двама ви, след което ще се върне и ще се нанесе в хотела, докато не намерим решение на проблема… — Тя не отговори нищо и той продължи: — Мисля, че ще е най-добре да те намери в стаята ти, като се върне.

— Добре — каза тя след дълга пауза, целуна го продължително, обърна се и тръгна към вратата.

— Сигурна ли си, че не искаш да закусиш?

— Може би по-късно.

— Когато Ванс дойде, ще го пратя при теб.

— Добре — и тя затвори свързващата врата.

На Стоун страшно му се искаше да я последва, но не го направи. Седна разстроен и сложи лице в ръцете си.

Ванс пристигна само след няколко минути, натоварен с куфари — изобщо не се беше обаждал на пиколото.

— Мисля, че вече е будна — каза Стоун.

Ванс почука, влезе в другата стая с куфарите и бутна с крак вратата зад себе си.

Стоун изнесе каничката с кафе на терасата и пи кафе, докато не забеляза, че е изстинало. Ванс остана при Арингтън повече от час, но той не чу нито звук от разговора им.

Накрая Ванс излезе измъчен и посърнал.

— Арингтън иска да говори с теб — съобщи му той.

Стоун влезе при нея и на свой ред затвори вратата зад себе си. Арингтън вадеше различни неща от куфарите и ги отделяше.

— Седни, моля те — каза му тя.

Стоун седна на дивана и я зачака да започне. Тя се приближи и седна до него.

— Първо, предполагам искаш да ми зададеш някои въпроси относно последните две седмици… нека приключим с това, защото после аз имам да ти кажа някои неща.

— Добре — кимна Стоун и започна да пита.