Операция „Озирис“

17.

В тъмното бреговата линия на Монако изглеждаше като продължение на града; редиците от скъпи яхти обграждаха като светещи къщи кейовете.

Нина се огледа тревожно, докато Озир я водеше към тендера на „Слънчев барк“. Надяваше се да забележи Еди, който да чака наблизо, за да може да последва тендера до кораба-майка. Но сред качващите се в плаващите палати не се забелязваше познатата набита фигура, никой не ги наблюдаваше скришом от съседния кей.

Дали полицията го беше заловила? Или още по-лошо, Шабан?

Тя прогони последната мисъл, докато не я връхлетя друга, още по-ужасяваща. Ако Шабан беше намерил Еди, Озир щеше да разбере. Но отсъствието му също беше обезпокояващо — освен другото, без него щеше да ѝ се наложи сама да организира бягството си от яхтата на Озир. И тъй като „Слънчев барк“ се намираше поне на миля и половина от брега, плуването не беше за предпочитане.

Те се качиха на тендера и Озир даде заповед на кормчията. Лодката напусна кея със силно боботене на двигателя. Макар вечерта да беше топла, морският бриз беше доста хладен. Нина потърка голите си ръце.

— Заповядайте — каза Озир. Той съблече сакото си и го наметна върху раменете ѝ.

— Благодаря — отвърна машинално тя, опитвайки се да скрие факта, че треперенето ѝ не е предизвикано изцяло от вятъра.

Те минаха покрай няколко богаташки яхти и се отправиха към вълноломите, маркиращи границите на вътрешното пристанище „Порт Еркюл“. Пред тях се ширнаха водите на външното пристанище, а отвъд тях — тъмното Средиземно море. Тендерът се отклони от курса си и кормчията трябваше да се бори с доста по-силното от очакваното течение, но те скоро се отдалечиха от бетонните бариери и навлязоха в открито море.

Нина реши, че плуването не е особено привлекателна идея. Отвъд вълноломите морето беше развълнувано, тендерът разбиваше вълните, които го обсипваха със студени пръски. При всеки удар котвената верига издрънчаваше силно. Тя погледна към брега. Монако грееше на фона на заобикалящите го тъмни хълмове. Гледката беше впечатляваща… но тя беше твърде разтревожена, за да ѝ се наслади.

В открито море дрейфуваха безброй яхти, но „Слънчев барк“ се открояваше сред тях дори по стандартите на мегаяхтите. Тендерът се приближи до кърмата му, където беше свалена пристанищна платформа, достатъчно голяма да побере два малки скутера и няколко джета. Един моряк завърза лодката и Озир хвана Нина за ръката, за да ѝ помогне да се качи на палубата.

— Искам да ви благодаря за компанията — рече той. — Макар че нещата не се развиха по план.

— За мен беше удоволствие — отвърна Нина. — И, ох… извинявам се заради съпруга ми. Просто ми се иска да можех да го накарам да погледне на нещата от моята гледна точка. Това щеше да направи всичко много по… евтино, да речем.

— Не трябва да се обвинявате за действията му — увери я той. — Що се отнася до парите, нищо няма да има значение, когато открием пирамидата на Озирис.

— В такъв случай по-добре да видим зодиака, нали?

Те влязоха в яхтата и се качиха на една от горните палуби. Озир я поведе към вратата.

— Моля, изчакайте в каютата ми — каза той. — Аз ще проверя дали зодиакът е готов.

Каютата се оказа по-голяма от апартамента ѝ, а прилежащите баня и тоалетна я правеха още по-голяма. Освен това я впечатли огледалният таван над огромното легло. Декорът беше също толкова плейбойски като дома му в Швейцария — липсваше само килимът от тигрова кожа, за да бъде картината пълна.

— Тук е много… стилно — успя да каже тя.

Озир се усмихна, отправяйки се към другата врата в ъгъла.

— Разполагайте се. Няма да се бавя.

Тя седна на ръба на леглото, събу обувките си на високи токчета и докато чакаше, започна да усуква с ръце полите на дългата си рокля. Когато Озир се върна, той се усмихваше още по-широко. Дръпна някаква ръчка над вратата и плъзгащите се панели разкриха съседната голяма стая.

— Готово е.

Нина прекоси стаята и надникна над рамото на Озир… И за пръв път видя напълно сглобения зодиак.

Трябваше да признае, че хората, които той беше наел, са свършили изключителна работа. Дискът с диаметър осемнайсет метра лежеше върху ниска кръгла маса, покрит с дебел защитен слой от прозрачен непроницаем лексан. Едва когато се приближи до него, тя забеляза следите, останали от свалянето му от тавана в Залата на летописите.

Отблизо зодиакът изглеждаше впечатляващо. По-малък от онзи в Лувъра, той се отличаваше с ярките си цветове. Запечатана във вътрешността на Сфинкса, защитена от стихиите, боята на всяко съзвездие, изпъкващо върху тъмния фон, беше останала почти непокътната. Небето се разделяше от плътна криволичеща бледосиня линия — тя предположи, че това е Млечният път.

Имаше и други маркировки: червената точка, която беше видяла на снимката на Мейси, със сигурност беше Марс, а кръгчетата представляваха останалите планети. Но вниманието ѝ веднага беше привлечено от жълтия триъгълник до малката фигура на Озирис.

Пирамида. Пирамидата на Озирис.

Тя се наведе напред. Зад нея бяха вписани едва различими, много малки символи. Йероглифи.

Нина погледна развълнувано Озир.

— Забелязахте ли това?

— Разбира се. — Той се приближи до голямата маса и взе разпечатката, която лежеше до лаптопа. — Преведоха ми ги още преди да сглобим зодиака. Това са указания — проблемът е, че не знам отправната точка. Никой не я знае. Затова ми трябва и вашето мнение.

Той ѝ подаде превода.

— „Второто око на Озирис вижда пътя към сребърния каньон — прочете тя. — На един атур към Меркурий отвъд края му се намира гробницата на безсмъртния бог цар“. Атур е египетска мерна единица, нали?

— Единайсет хиляди и двайсет и пет метра.

Нина веднага превърна на ум цифрата в британски мерки:

— 6,85 мили. — Озир вдигна изненадано вежди. — Както казах, много съм добра по математика. Значи пирамидата се намира на малко по-малко от седем мили от края на сребърния каньон в посока към Меркурий, който е… една от планетите в зодиака, предполагам.

— Всъщност не е — отвърна той. — Планетите на зодиака са Марс, Венера и Юпитер. — Той ги посочи. — Но ние използвахме позициите им, за да определим къде се намира Меркурий. И той е… тук. — Той посочи точно едно място вдясно от пирамидата.

— Значи на около седем мили източно от края на каньона. Само че — продължи тя, кимайки към огледалната стена, — нас ни интересува огледалният образ на картата, защото я гледаме отгоре; което означава, че всъщност се намира на седем мили на запад.

Озир изглеждаше доволен.

— Значи ни остава само да намерим сребърния каньон.

— Което означава, че първо трябва да открием второто око на Озирис. Къде се намира първото?

— На зодиака има две фигури на Озирис — напомни ѝ той. — Може би заедно показват пътя?

Нина се наведе да ги разгледа. Те бяха нарисувани в профил, в характерния египетски стил, на всяка се виждаше по едно око, но заради малкия им размер приличаха повече на точици. Тя прокара мислена линия между очите на двете фигури, но тя нито минаваше покрай пирамидата, нито сочеше нещо специално.

— Окото на Озирис представлява и символ, нали? — попита тя.

Озир кимна.

— Символ на защитата. Намира се в храмове, гробници… смята се, че помага при преминаването на Подземния свят.

— Значи е често срещан. Това не ни помага особено. — Тя погледна зодиака, размишлявайки. — Възможно ли е „сребърният каньон“ да е следа? Древните египтяни са ценели среброто повече от златото — там има ли някакви сребърни мини от преддинастичния период?

— Не знам. Вие сте историчката, не аз!

— Прав сте. Това се нуждае от допълнително проучване. Трябва да проверим археологическата база данни… — Тя млъкна изведнъж, осъзнавайки, че е обзета от професионална възбуда в стремежа си да разгадае пъзела — и е забравила, че така помага на човека, когото се опитва да спре.

— Добре ли сте? — попита Озир.

— Просто съм уморена — въздъхна тя. — Денят беше напрегнат.

Той се усмихна.

— Моля да ме извините — не е задължително да разрешим загадката за една нощ. Освен това утре е състезанието и аз се надявам, че ще ме придружите на него.

— Добре звучи — каза тя, макар идеята да наблюдава шумни коли в продължение на два часа въобще да не я изкушаваше.

— Чудесно. А сега ще се присъедините ли към мен за чаша шампанско?

— Ами… Предпочитам да си лягам. — Усамотението щеше да ѝ даде възможност да се опита да се свърже с Еди.

— Само една чаша, моля! — настоя Озир. — Имам една бутилка „Вдовицата Клико“, жалко ще е да я изпия сам.

— Ами всичките ваши… — Тя щеше да каже „мацки“, но размисли и избра „млади приятелки“.

— Последователките ми? — Той поклати глава. — Прекрасни са, но понякога предпочитам по-интелектуална компания. Някой със собствена история. Като откриването на Атлантида. — Той отново се усмихна. — Само една чаша.

Три чаши по-късно Нина беше коленичила върху леглото на Озир, а роклята ѝ беше разперена около нея в копринен кръг.

— И аз се озовах на онази платформа заедно с Екскалибур, а Джак се канеше да пусне генератора, за да започне война… когато изведнъж бум! Еди взриви ръчната граната. Корабът започна да се взривява на етапи, като във филм за Джеймс Бонд. Наложи се да бягаме с нещо, което приличаше на реактивен глайдер — едва не замръзнахме до смърт, преди да се приземим на риболовния кораб. Господи, как миришеше само!

— Животът ви е много по-голямо приключение от моя — рече Озир, който се беше излегнал до нея. — И късметът определено е бил на ваша страна.

— Ако бях наистина такава късметлийка, нямаше да ме прострелят. Вижте тук. — Тя повдигна полите си и показа големия кръгъл белег от куршум върху десния си хълбок. Очите на Озир се разшириха при вида на голия ѝ крак, който се намираше точно пред лицето му. — Нито пък животът и кариерата ми щяха да бъдат съсипани.

— Вече няма защо да се тревожите за това, Нина — увери я той. — Щом намерим пирамидата на Озирис, животът ви ще стане… такъв, какъвто го поискате. Освен това ще продължи много дълго.

Тя отпи от чашата си.

— Ще получа ли доживотна доза от хляба на Халид за дълъг живот?

— Ще получите каквото пожелаете.

— Радвам се да го чуя. — Тя се намръщи леко при спомена за лабораторията в швейцарския замък. — Но дали е безопасно? Нали казахте, че е генетично модифициран?

Озир се засмя.

— Разбира се, че ще е безопасно. Нали и аз ще го ям! Не, генетичните модификации в маята ще я направят точно такава, каквато искам да бъде.

— А каква точно? Или брат ви ще ви се развика, ако ми кажете?

Той отново се изсмя подигравателно.

— Понякога изглежда така, че Шабан ръководи Храма, а не аз! Не, брат ми просто е свръхпредпазлив, както винаги. Генетичните промени се правят отчасти, за да получим международни права и патенти върху новия организъм — все пак маята се култивира много лесно. Не искам всички да могат сами да си пекат хляба на Озирис — те трябва да идват в Храма на Озирис, за да го получат. Освен това — той я погледна затворнически, красивите му черти изведнъж придобиха вълчи вид — не искам да се престаравам в регенерацията на телесните клетки. Не е достатъчно хората да си го купуват веднъж в годината. Трябва да си го купуват веднъж в месеца или още по-добре, веднъж седмично.

— Сякаш се опитвате да ги пристрастите към него.

Той сви рамене.

— Какво е една скромна сума пари всяка седмица в замяна на безсмъртие? По-добре да отиват в Храма на Озирис, отколкото да ги пръскат за алкохол или наркотици. Все пак даряваме щедри суми за благотворителност.

Несъмнено в държави, където Храмът търси политическа изгода, помисли си Нина.

— Значи това искате: да избирате кой да бъде безсмъртен?

— Кой е по-подходящ, не мислите ли? — отвърна Озир. — Озирис е решавал кой да получи вечен живот. Аз вървя по стъпките му. Но смятам, че светът ще се прекланя пред човека, който му е донесъл безсмъртието. — Той пресуши чашата си. — Още шампанско?

Нина погледна празната си чаша.

— О… Бързо свърши. Не мисля, че трябва…

— Ще отворя още една бутилка. — Той взе чашата ѝ и слезе от леглото.

Тя легна и затвори очи.

— Благодаря ви, Халид.

— За мен е удоволствие — отвърна той с усмивка, която предполагаше, че очаква и други удоволствия. Извади нова бутилка от хладилника, който се намираше под мраморния бар, след което се запъти към банята. — Извинете ме за момент.

Той затвори вратата и се загледа с обожание в отражението си в огледалото, преди да се съблече и да остане само по копринени боксерки. Надяна един халат, също копринен, сложи си одеколон и се върна обратно в стаята.

За негово удоволствие светлината беше приглушена и под скъпите чаршафи го чакаше подканяща фигура. Той се качи върху единия край на леглото и бавно пропълзя към нея.

— Виждам, че си се разположила удобно. — Той дръпна чаршафа… и видя ухиленото лице на Еди Чейс.

— Чупката, Ромео — изсъска Еди и тикна револвера на Кротала в лицето му.