Операция „Озирис“

13.

Следван от Шабан, Озир поведе Нина към двора. Тя беше минала покрай черната стъклена пирамида и намиращата се до нея хеликоптерна площадка, но едва сега успя да я огледа както трябва. Еднообразната ѝ полегата фасада и събиращите се на върха страни оставяха впечатление за картина в перспектива, така че беше трудно да прецени истинските ѝ размери. Но тя беше по-висока от всички кули на замъка, които се издигаха на около два и половина метра височина.

— Пирамида в Швейцария? — рече тя, когато се приближиха до нея. — Не ми изглежда на място. — Меко казано; за разлика от стъклената пирамида в Лувъра, постройката на Озир беше очебийно несъразмерна и доминираше над замъка.

— Според мен се вписва добре в пейзажа — отвърна Озир. — Един от многото плюсове на Швейцария. Признавам, обаче, че онова, което ме доведе тук, е данъчната им система.

— Мислех, че религиите са освободени от данъци. — Тя едва не каза „култове“, но предпочете да не го дразни.

— На повечето места е така — щом ги признаят за законни, което отнема много време и усилия. Основах Храма на Озирис преди петнайсет години, но едва през последните пет той започна да се разраства и да става популярен из цял свят. А и имам и други интереси, които, за съжаление, не са освободени от данъци… освен ако щабът ми не е в Швейцария и нямам много умни и скъпоплатени счетоводители.

В откритата част на двора, която при пристигането на Нина беше напълно пуста, имаше около трийсетина мъже, облечени с черни шорти и тениски, които се занимаваха с калистеника9. Кротала, за пръв път без якето си от змийска кожа, раздаваше команди като инструктор по строева подготовка. Шабан изостана, за да размени няколко думи с американеца; докато Шабан говореше, всички мъже стояха мирно.

— Както изглежда, си имате своя собствена малка армия — каза Нина.

— Идеята е на Себак — отвърна Озир, докато брат му отново се върна при тях. — За защита. Храмът понякога привлича неприятности — както може би вече сте забелязали. — Той се усмихна.

Стигнаха до пирамидата. Стъклените врати на фасадата ѝ се плъзнаха встрани и разкриха стилно фоайе. Двамата души вътре се поклониха с уважение, а Озир поведе Нина към асансьора. Беше объркващо, предната и задната стъклени стени бяха скосени заради пирамидалната структура на сградата, а напречното сечение на асансьора — успоредник — чиято шахта се издигаше под съответния ъгъл. Това бе ужасно неефективно използване на пространството, кабината можеше да побере далеч по-малко хора, отколкото стандартен асансьор, но Нина подозираше, че домакинът ѝ се интересува много повече от формата, отколкото от функционалността.

Шабан влезе с тях в кабината и не свали студения си поглед от Нина, докато се изкачваха нагоре. Стъклените стени ѝ позволяваха да разгледа вътрешността на пирамидата, като най-впечатляващото в нея беше една грамадна зала-храм. За разлика от стаята, която беше видяла в Париж, тук декоративните йероглифи бяха изрязани с лазер върху стъклени панели, а хромираните високи статуи на египетските богове проблясваха край входа.

— Това е главната квартира на Храма на Озирис — обяви гордо Озир. — Тук се намира и щабът на „Озирис инвестмънт груп“ АД. Разбира се, имаме офиси в Женева, както и на други места, но всички се управляват оттук.

— Ръководите религия и бизнес от една и съща сграда?

— Двете неща са много по-близки, отколкото предполагате — отвърна той с усмивка. — Клиентската лоялност, пазарният дял, възвръщането на инвестициите… всичко е от изключително значение. — Високата зала се изгуби от погледа им и те минаха покрай два етажа с офиси, преди асансьорът да спре.

Нина усети във въздуха силната и характерна миризма на мая.

— Надушвам, че тук имате и пекарна.

Озир се засмя.

— Не съвсем. Но хлябът беше важна част от живота ми — баща ми беше пекар. Израснах, правейки хляб. — За миг очите му като че ли се изпълниха с копнеж. Излязоха от асансьора. — Той си мислеше, че ще наследя бизнеса му.

— Да — обади се саркастично Шабан, гневът му беше поутихнал. — Сигурен съм, че би предпочел да месиш тесто, вместо да живееш в швейцарски замък.

— Съдбата имаше други планове за мен. Нина, оттук, ако обичате.

Тя последва Озир през вратата, острата миризма на мая се засили. Стената в дъното на стаята беше направена от подсилено стъкло и разкриваше нещо, прилично на комбинация от кухня и лаборатория. Вътре работеха няколко души с бели престилки и маски на лицата — някои седяха пред компютри и микроскопи, други обслужваха фурните и големи блестящи казани от стомана.

— Добре — рече объркана Нина. — Това е…?

— Затова търся пирамидата на Озирис — рече Озир. — Какво ви е известно за теломерите?

Тя примига, изненадана от внезапната промяна на темата.

— Ами, освен че имат нещо общо с клетките… нищо — призна тя. — Аз съм археолог, не биолог.

— Ех, Нина, Нина — рече той закачливо, поклащайки глава. — Не трябва да ограничавате познанията си. Погледнете ме. Бях пекар, който стана актьор, превърна се в бизнесмен и накрая — в религиозен лидер… но освен това се превърнах, донякъде, в експерт по удължаването на живота.

— Удължаване на живота? — рече Нина, опитвайки се да прикрие съмнението си.

— Да. Нали това стои в основата на Храма на Озирис — да се избегне остаряването, да се избегне смъртта. Да станем безсмъртни като Озирис. Моят интерес — моята страст — се появи още когато бях актьор. Звезда, всъщност. Може да не съм бил чак толкова прочут, колкото холивудските звезди — на лицето му се изписа фалшиво скромна усмивка, — но когато бях по-млад, всеки в Египет познаваше лицето ми.

— И искате да продължи да изглежда младо?

— Разбира се! Вие не искате ли?

— Не знам — отвърна Нина. — Аз бях… доста грубовата, когато бях на двайсет. Повече ми харесва как изглеждам сега.

— Тогава вие сте щастлива — и необичайна — жена! — засмя се Озир. — Но това означава само, че се чувствате комфортно сега. С всяка изминала година се отдалечавате от това — и тялото ви започва да работи срещу вас. Всяка клетка в тялото ви бавно се унищожава и вие не можете да направите нищо по въпроса. Освен ако — каза той, посочвайки казаните, — не попречите на тялото ви да се самоунищожи — и да преобърнете процеса.

— Това ли правите тук? — попита тя. — Някакво… лекарство за безсмъртие?

Този път не успя да прикрие скептицизма в гласа си.

— И преди съм чувал този тон — отвърна Озир, но не обвинително, а примирено. — Но да, това се опитвам да направя. Обичам живота си и искам да продължа да го обичам! Започнах с обикновени неща, като диети и упражнения, след което преминах на витамини, антиоксиданти, хормони…

— Които продавате на последователите на Храма.

— Да. Всеки клон на Храма купува продукти от филиалите на ОИГ, които ги произвеждат под лиценза на компанията майка. Но — продължи той с блеснали очи, — хитрата част е, че лицензът е по-висок от цената, на която те ги продават на храмовете. Така че технически всички филиали работят на загуба…

— … и след като работят на загуба, не плащат данъци.

— Точно така. Междувременно храмовете печелят от продажбите, но тъй като са религиозни организации, те също не плащат данъци. Естествено, всичко е далеч по-сложно — както казах, имам много добре платени счетоводители и адвокати, които ме пазят от данъчните! Но всичко е законно. Поне според буквата на закона.

— Много впечатляващо — каза Нина, опитвайки се да се сети за други думи, с които да го опише: „нечестно“ беше на първо място.

— Благодаря. — Озир изглеждаше наистина поласкан. — Но накрая осъзнах, че с тези диети, упражнения, антиоксиданти и хормони не може да се стигне далеч, поради един елементарен генетичен факт. Теломерите са част от хромозомите във всяка клетка на тялото, нещо като капаче. Всеки път, когато клетката се дели, теломерите се скъсяват. Те са контролен механизъм, спират клетките да се делят неконтролируемо, като раковите, например, но са и недостатък.

Нина разбра какво има предвид.

— Ако се скъсяват при всяко делене, накрая всичките ще се изхабят.

— Точно така. И когато това се случи, клетката остарява… и умира. Процесът е постоянен. Без значение колко здравословно живее човекът, организмът му има краен срок на употреба. Но — рече той, поглеждайки към лабораторията, — има начин това да се промени.

— С помощта на мая?

— Много специален вид мая. Знаете ли, че само един процент от различните видове мая са класифицирани? Те са много прости микроорганизми, но са изключително разнообразни. Някои могат да се използват при производството на биогорива, други за неутрализирането на опасни химикали или за доставянето на точни дози от лекарства в организма, а трети, разбира се — добави той с усмивка — просто спомагат за приготвянето на хляб. И аз търся точно един такъв вид.

Нина го погледна недоверчиво.

— Искате да намерите пирамидата на Озирис… за да правите хляб?!

— Ох! Вие си мислите, че съм… как беше изразът? „Куку“, точно така! — Той отново се засмя. — Не обикновен хляб, Нина — каза той с по-сериозен, по-напрегнат тон. — Специален хляб, запазен за египетските крале… и богове. Хлябът на Озирис.

Думите му събудиха един спомен.

— Чакайте малко! — каза Нина. — Мейси спомена, че в свитъка, който сте скрили от АСН, се споменавало нещо за хляба на живота.

Той кимна.

— Същият, от който научих за пирамидата на Озирис и онова, което се намира в нея. Има и други съкровища, разбира се, там е саркофагът на самия Озирис… но най-ценното нещо в гробницата е и най-обикновеното. Хляб. Мая! Маята, която е превърнала един обикновен човек в легенда.

— Искате да кажете, че маята го е направила безсмъртен?

Озир поклати глава.

— Не по начина, по който използваме тази дума. Продължителността на живота в Египет е била колко…? Четирийсет години? Най-много четирийсет и пет. Доживелият до седемдесет се е смятал за невъзможно стар — и ако този човек е бил цар, той е бил смятан за безсмъртен!

— Приемам го — отвърна Нина с известна неохота в гласа, — но как маята му е помогнала да живее толкова дълго?

— Както вече казах, има различни видове мая. — Той посочи брадатия учен, който работеше на компютъра. — Доктор Карл и екипът му проследяват генетичния код на определени видове в търсене на идеалната последователност. Може да я открият още утре — и тогава аз ще бъда най-богатият човек на света. От друга страна, търсенето може да отнеме стотици години, а дотогава аз отдавна ще бъда мъртъв, независимо колко стриктно спазвам собствените си учения. Затова предпочитам да открия оригинала, който се намира в пирамидата на Озирис.

— Значи според вас маята, използвана за приготвянето на Озирисовия хляб чудо, е своего рода… знам ли, удължаваща живота мутация?

— Не всяка мая е добра. Някои закваски представляват патогенни организми, чиито спори могат да заразят човешкия организъм или пък са носители на вируси. Но маята, използвана за хляба на Озирис, е различна. Тя е носител, но не на вирус. Тя носи ензим, наречен теломераза, който възстановява и попълва теломерите.

Всичко си дойде на мястото.

— Тя им пречи да се скъсяват, когато клетките се делят — каза Нина. Очите ѝ се разшириха, когато разбра какво означава това. — Клетките могат да живеят вечно. Никога няма да умрат.

— Както и онези, които ядат от маята. — Озир се усмихна триумфиращо. — Тя осигурявала ензима, който попълвал клетките на Озирис и забавял и дори спирал стареенето му. Хората са го смятали за безсмъртен.

— А щом владетелите знаят, че яденето на хляба им помага да живеят по-дълго, естествено, че ще го запазят за себе си. — Тя се намръщи. — Но маята не се ли уврежда по време на печене?

— Двамата с брат ми поназнайваме някои неща за печенето — намеси се Шабан със саркастично пренебрежение.

— Температурата в глинените пещи, използвани в древен Египет е била непостоянна — обясни Озир. — Понякога маята оцелявала. А ако пекарите са знаели, че тя представлява ключът към дълголетието, те са правели всичко възможно да оцелее колкото се може повече от нея. — Той се усмихна криво. — Хлябът нямало да е най-вкусният, но това е малка цена за вечния живот.

— Едва ли е бил вечен — изтъкна Нина. — Пак са можели да умрат от болести или да бъдат стъпкани от камила. Древният Египет е бил опасно място.

— Но мъдрите царе се пазят от опасностите — каза Озир. — А Озирис е бил най-мъдрият от всички. Иначе е нямало да бъде почитан като бог.

— Значи намирате гробницата му и култивирате няколко щама от маята?

— Да. Спорите на маята са в състояние да оцелеят безкрайно дълго време. Дори жреците да не са оставили хляб за задгробния му живот, в съхранените му в буркани органи не може да няма останки от нея. Така или иначе, сигурен съм, че ще намерим образци. — Той погледна към лабораторията. — Оригиналният щам е бил изгубен толкова отдавна, но ние отново ще го съживим. И след няколко генетични модификации той ще ме направи също толкова почитан, колкото Озирис.

Нина го изгледа подозрително.

— Генетични модификации?

Шабан процеди през зъби:

— Мисля, че ѝ разкри достатъчно, братко.

Озир го погледна раздразнено, но този път се съгласи с него.

— Себак е прав — каза той на Нина със самодоволна непринуденост. — Малките ни търговски тайни не са от практическо значение. Достатъчно е да кажа, че ще бъдем щедро възнаградени за това, че сме дарили безсмъртието на света.

— Да, сигурна съм, че ще станете много богат и много могъщ. Само че… — Тя му се усмихна закачливо, прикривайки презрението си. — Не можете да направите нищо, докато не откриете пирамидата на Озирис. Което ни връща към нашата сделка. Както вече казах, искам моя дял. Предвид онова, което възнамерявате да постигнете, смятам, че няколко милиона ще бъде честно. Долари, имам предвид. Не египетски лири.

Шабан изсумтя възмутено, но Озир кимна.

— Ако ми помогнете да намеря онова, което търся, ще бъдете богато възнаградена.

— Радвам се да го чуя — каза Нина и протегна ръка. — Какво ще кажете?

— Халид, не може да говориш сериозно — възрази Шабан. — Тя се опитва да те измами! Защо не ми повярваш?

Озир погледна твърдо брат си.

— Защото искам да рискувам, в случай че казва истината. Това ти е проблемът, Себак — никога не рискуваш. Осмеляваш се да действаш само тогава, когато си сигурен в успеха. Но аз поемам рискове — понякога губя, но когато спечеля… — Той посочи с жест пирамидата, в която се намираха. — Това, това е наградата! Ако не поемаш рискове, никога няма да постигнеш нещо!

— Това е прекалено голям риск — изсъска Шабан.

— Но аз смятам да го поема. — Озир се обърна към Нина. — Готов съм да приема думата ви, Нина. Намерете ми пирамидата на Озирис и ще получите каквото пожелаете. — Той протегна ръка; Нина понечи да я поеме, когато изведнъж той я вдигна и заби показалец в гърдите ѝ. — Но ако се опитате да ме измамите… — Той погледна многозначително към Шабан.

— Ще я намеря — каза тя, без да отпуска протегнатата си ръка.

След миг той се усмихна и я разтърси.

— Значи се договорихме. Отлично. — Шабан се извърна отвратено.

Нина измъкна ръката си от неговата.

— Добре тогава. Ако само ми покажете зодиака…

Озир се изкикоти.

— Той не е тук.

Побиха я тръпки.

— Какво?

— Имам работа в Монако, затова хората ми го сглобиха на яхтата ми — искам да съм до него, когато всички тайни бъдат разкрити. Ще дойдете с мен. — Забелязвайки смутеното ѝ лице, той добави: — Яхтата е много хубава.

— Нали не трябва да се срещате с някой друг? — попита Шабан с хищническа подозрителност. — Като например вашия съпруг?

Нина махна пренебрежително с ръка.

— О, боже, не. Смотанякът. — Тя се обърна към Озир. — Така. Значи имате яхта, а?

Мейси крачеше напред-назад зад взетата под наем кола и поглеждаше нетърпеливо към замъка в езерото, търсейки някакви следи от активност — или от Нина. Не забелязваше нищо. Продължи да крачи, докато накрая не издържа и отвори вратата.

— Как може просто да си седиш вътре?

— Може би защото е по-удобно от това да стоя прав? — предположи Еди.

— Знаеш какво имам предвид! Жена ти е там вътре! Защо не се притесняваш за нея?

— Притеснявам се.

— Изобщо не ми изглеждаш притеснен! Какво е това, британско хладнокръвие?

— Просто влизай и сядай!

Мейси влезе намусено в колата и затръшна вратата след себе си.

Той наистина се притесняваше за Нина. Както ѝ беше казал в Париж, срещата лично с Озир можеше да се сравни с това да влезеш в бърлогата на лъва, облечен в яке от месо и тениска с надпис „Лъвовете са бъзльовци“.

Но тя си имаше своите аргументи: да позволи на Озир да намери пирамидата на Озирис би било археологическа трагедия. А и след всичко, на което ги бяха подложили Озир и Шабан, не си ли струваше да си отмъстят?

Тази мисъл определено изкушаваше Еди. Което обаче съвсем не означаваше, че планът ѝ му харесва. Но тъй като този план вече беше задвижен, оставаше им само да чакат.

— Как издържаш? — попита Мейси, нарушавайки тишината.

— Кое?

— Ами… чакането.

— Няма какво друго да правя, нали? Освен това ти я подкрепи в решението ѝ да отиде там. Да не би да си мислеше, че ще отиде, ще почука на вратата и ще каже „здрасти, дойдох да видя зодиака“ и после ще се върне?

— Но тя стои там повече от два часа! О, боже, ами ако ѝ се е случило нещо? Може да е…

— Не е — отвърна твърдо Еди, с надеждата, че е прав. — Добре, знаеш ли защо успявам да седя тук и да чакам? Защото съм свикнал.

— Какво искаш да кажеш?

— Войнишката служба не е само тичане и стреляне по хората. Деветдесет и девет процента от времето е адски скучна. Отиваш някъде и започваш да чакаш нещо да се случи. Понякога получаваш заповед да отидеш на друго място и пак да чакаш!

— И с какво се занимаваш през това време?

— С нищо. И знаеш ли защо? — Тя поклати глава, изпълнена с любопитство. — Защото ако направиш нещо, за да се разсееш от скуката, ти се разсейваш и от онова, което би трябвало да чакаш.

— Което е?

Той се усмихна слабо.

— Проблеми. Ако си приказваш с приятелите или слушаш айпода си, или там каквото и да е друго… точно тогава ще изскочи някой задник с калашник и ще ти пръсне главата — а ти дори няма да го усетиш, че идва.

Тя съвсем не изглеждаше щастлива от перспективата.

— О!

— Така че да, чакането в района на бойните действия, без да правиш нищо, е гадост. Но точно затова издържам, защото знам, че ако нещо се случи, аз ще бъда готов!

— Ясно. Все пак не мисля, че съм направена от войнишки материал. — Тя го погледна. — Тогава защо разговаряш с мен?

Еди се ухили.

— Защото това не е бойна зона! — Той погледна към замъка. — Все още.

Тя не знаеше как точно да реагира на думите му, но жуженето на телефона на Еди веднага отклони вниманието им от темата. Той го включи на говорител.

— Нина! Добре ли си?

Тя отговори със забързан шепот.

— Да. Мисля, че Озир ми вярва.

— Мислиш?

— Е, поне не ги накара да ме застрелят на място! Виж, не мога да говоря дълго — в тоалетната съм и ще заподозрат нещо!

— Видя ли зодиака? — попита Мейси.

— Не, не е тук.

Еди погледна слисано Мейси.

— Гръм и…

— Не започвай пак! — прекъсна го Нина. — Намира се на яхтата му в Монако. Точно там отиваме. Той има частен самолет на летището в Женева.

— Как ще те намеря, щом отиваш на тая проклета лодка?

— Не знам! Може да успея — по дяволите, трябва да тръгвам! До скоро, обичам те, чао!

— И аз те обичам — каза Еди в момента, когато тя прекъсна. Той погледна Мейси. Момичето беше притиснало ръка към устата си. — Е, това вече е страхотно.

— Нали… нали се сещаш как не искаше да я пускаш да ходи там, а аз виках: „Не, трябва да намерим пирамидата преди него!“ — рече тя. — Сега си мисля, че може да не съм била права.

— Малко си закъсняла — изсумтя Еди. Той удари с юмрук по волана. — Мамка му. До Монако има повече от триста и петдесет километра. Ще ни отнеме поне пет часа да стигнем дотам през проклетите Алпи. А вероятно и повече, като се има предвид целият трафик от зрители, които отиват да гледат Формулата. — До тях достигна силно бръмчене: към долината се спускаше хеликоптер, който се отправяше към замъка. — А те ще стигнат до там за по-малко от час.

— Какво ще правим?

— Ще отидем там колкото се може по-бързо и ще чакаме да ни се обади — отвърна непоколебимо той и запали колата. — Какво друго бихме могли да направим? — Даде на заден ход и със свистене на гумите подкара колата на юг.