Операция „Озирис“

25.

Влязоха в камерата, която по размери и форма приличаше на Озириона, и осветиха с фенерчетата си артефактите и съкровищата. Те варираха от поразителни до съвсем прозаични — блестящи статуи от чисто злато редом с най-обикновени дървени столове; лодка в реални размери, върху която стоеше маска на Озирис от злато и сребро с облегнати върху нея снопове копия. Находката надминаваше дори гробницата на Тутанкамон. Прочутият фараон беше сравнително маловажен владетел от Новото царство, управлявал преди по-малко от три хиляди и петстотин години, а Озирис беше митологична фигура в плът, основополагащ камък на египетската цивилизация.

И те го бяха открили първи.

Нина огледа саркофага. Капакът представляваше мащабна репрезентация на човека, който лежеше вътре. Изваяното сребърно лице се взираше ведро в тавана с широко отворени, очертани с очна линия очи.

— Изработката е невероятна — прошепна тя. — Всичко тук е невероятно. — Тя махна с ръка към заобикалящите ги предмети. — Никога не съм си представяла, че преддинастичен Египет е бил толкова напреднал.

— Също като Атлантида — каза Мейси. — И те са били много напреднали за времето си, но никой не е знаел за тях. Докато вие не ги открихте.

Нина ѝ се усмихна.

— Знаеш ли, Мейси, тук става по-скоро въпрос за съвместно откритие.

Мейси грейна.

— Не е зле за една третокласна студентка, нали?

Еди се вгледа отблизо в комплект боядисани дървени фигурки, които символизираха слугите, придружаващи господаря си в отвъдното, след което огледа една по-груба статуетка, издялана от странен пурпурен камък, преди да отиде от другата страна на саркофага.

— Добре, какво ще правим сега, след като го открихме?

— Обикновено бих ги снимала, каталогизирала и изследвала — отвърна Нина, — но това не е стандартен случай. Първо трябва да се подсигурим, че гробницата няма да бъде ограбена. Ще трябва да се свържем с египетското правителство, да отидем при доктор Асад.

— Ами онзи хляб, който всъщност търси Озир? — Той се огледа за нещо, което да наподобява храна. На една малка дървена масичка имаше нещо, което някога може и да е било самуни, но сега просто се беше превърнало в прах. — Едва ли ще успее да си направи сандвич от тях. Виждаш ли нещо друго?

— Погледни надолу. — Еди го направи и видя малка ниша в основата на ковчега, в която имаше глинено гърне с височина около трийсетина сантиметра. — Канопи. Египтяните са ги използвали, за да съхраняват в тях важните органи на тялото, които изваждали при мумификацията. Озир смята, че в храносмилателната му система може да са останали спори от маята.

Мейси забеляза друго гърне на пода до Нина, след което откри трето до горната част на саркофага.

— И тук намерих едно — трябва да има и долу, при краката му. — Еди погледна и кимна утвърдително. — По едно във всяка една посока. Това е с маймунска глава на песоглавец — бог Хапи. Значи дробовете на Озирис са в него. — Тя се протегна да го вземе, но изведнъж осъзна какво беше казала току-що, и се дръпна назад. — Гадост.

— Кое гърне за какво е? — попита Нина.

— Хапи олицетворява севера, така че… — Тя определи посоките. — Това към теб трябва да е чакал — Дуамутеф.

Нина освети с фенерчето гърнето в краката си; боядисаният му капак наистина имаше дългоухата форма на чакалска глава.

— Да.

— Значи там се намира стомахът. На противоположната страна е соколът — Кебезенуф. Или беше Кебезунеф? Така се получава, когато в езика няма гласни. Както и да е, там са червата.

— Прекрасно — каза Еди. — Гърне с черва.

— А онова в южния край, под краката му, прилича на човек, защото Амсет е бил човешки бог. Там се намира дробът на Озирис.

Еди млясна с устни.

— Така е по-добре. Някой да има пържени картофки?

— Той е на шест хиляди години, Еди — предупреди го ухилената Нина. — Освен това не нося „Мезим форте“.

— Тогава ще пропусна. Значи, щом Озир търси тези гърнета, какво ще ги правим? Да ги разбием ли?

— Предпочитам да не го правиш — обади се Озир от вратата.

Нина подскочи стреснато, а Мейси изписка — те се обърнаха и го видяха облегнат небрежно на една от фигурите на Озирис. Зад него стоеше Шабан, насочил оръжието си към тях.

Озир пристъпи напред и зад него се появиха още хора, сред които бяха Кротала и Хамди.

— Изглежда по-невероятно, отколкото си я представях — каза той, оглеждайки съдържанието на стаята. — И сега ми принадлежи.

— Не, изобщо не е така — сопна му се Нина.

— Ние дойдохме първи — каза Еди. — Кой преварил, той натоварил.

Шабан им махна с пистолета да се отдалечат от саркофага.

— Ще ви дам нещо друго. Куршуми.

Озир се приближи до сребърния ковчег и вдигна канопа до краката му.

— И органите на Озирис са тук. Точно както предположих, доктор Уайлд.

Нина понечи да му отговори, но в този момент някой друг влезе в стаята.

— Лоугън? — ахна тя. — Ти, кучи сине! Сега за тези клоуни ли работиш?

Бъркли я изгледа студено.

— Този твой навик започва да ме вбесява, Нина. Аз правя голямо откритие, ти ме изпреварваш. Поне този път няма да изглеждам като идиот по телевизията.

— О, горкият той — подсмръкна Нина и театрално избърса една въображаема сълза от окото си. — Горкият малък Лоугън, някой му е откраднал аплодисментите — и сега той е готов да се откаже от всичко, в което смятах, че вярва, и да се продаде на шайка ненормални последователи на някаква глупава, измислена религия.

Белязаното лице на Шабан се изкриви от гняв и той се прицели в Нина, но Озир поклати глава.

— Не тук. Не искам гробницата да бъде осквернена. — Той остави гърнето на земята и бавно заобиколи саркофага. — Четири гърнета — дроб, черва, дробове… и стомах. — Той повдигна почтително капака във форма на чакалска глава. — Тук се крие ключът към вечния живот, доктор Уайлд. В това гърне се намират спорите на маята, която са използвали за хляба на Озирис. Трябва ми само една проба и тайната ще бъде моя. Ще си я култивирам, ще я притежавам, ще я контролирам.

— Това ще стане само ако вътре наистина има спори — каза Нина. — Може пък Озирис да не е ял хляб, преди да умре. Може да е бил препечен и всички клетки на маята да са загинали. Може цялата тази история да е била за нищо!

— Не е нищо — сви рамене Озирис. — Все пак гробницата съществува. Затова доведох и доктор Крали. — Той махна на брадатия мъж да се присъедини към него. След миг Нина го разпозна: един от учените, които работеха в швейцарската лаборатория. — Тук има два канопа, които могат да покажат кой от двама ни е прав, доктор Уайлд — канопът на Дуамутеф — той вдигна гърнето с чакалската глава — и канопът на Кебезенуф. Готов съм да жертвам единия, за да разбера какво има в другия. Доктор Крали, кой според вас е по-добър за теста? Този с червата или този със стомаха?

— Остатъците в червата са преминали през храносмилателните процеси — каза сръбският учен. — Ако има оцелели спори, те по-вероятно ще се намират в стомаха. Така че, червата, да.

— Действайте тогава.

Крали взе гърнето със соколовата глава.

— Не, почакайте — помоли се Нина. — Това гърне е невероятно ценен артефакт. Ако го отворите, може да го унищожите. — Тя погледна към Бъркли. — Лоугън, не може просто да гледаш безизразно. — Тя знаеше, че го е жегнала, на лицето му се изписаха смесени емоции, но той не отвърна нищо. — Плаща ли ти достатъчно, за да не направиш нищо?

— Доктор Бъркли знае кога се извършва добро дело — каза Озир, докато Крали разгъваше малка масичка и поставяше гърнето върху нея. После извади оборудването си от едно куфарче. — Жалко, че вие не го разпознахте. Ако не ме бяхте предали, пак щяхме да се озовем заедно в тази стая — само че вие щяхте да ръководите операцията, а не да бъдете пленничка.

Шабан държеше Нина, Еди и Мейси на мушка, двама от войниците му се присъединиха към него с вдигнати МР7. Всички останали наблюдаваха сърбина, който се занимаваше с гърнето. След като извади няколко малки шишенца с безцветни течности, няколко колби и портативен микроскоп, той огледа гравирания капак и използва метален шперц, за да почисти черната гума, която го запечатваше. След това погледна очаквателно Озир, който кимна с глава.

Крали завъртя внимателно капака. Двете древни парчета керамика изскърцаха едно в друго… и след като с леко пропукване последните остатъци от печата се счупиха, капакът леко се повдигна.

— Ох, мамка му — сбърчи нос Еди, когато в стаята се разнесе ужасна миризма. — Мирише така, сякаш последната му храна е бил кебап!

Нина потисна отвращението си.

— Това все пак означава, че е бил запечатан добре. Съдържанието се е запазило през всичките тези години.

Крали използва малко фенерче, за да изследва съдържанието на канопа. Вътре нещо проблесна. Той напълни три от шишетата и използва пипета, за да изтегли малка проба от тъмната каша. Вкара я в тестовата колба и добави съдържанието на последното шише.

— Това ще ни отнеме няколко минути — каза той на Озир и запечата колбата. — Ако вътре има някакви спори, тестът ще покаже.

— Да уплътним времето в такъв случай — отвърна Озир. Той махна с ръка на един от войниците. — Отвори саркофага.

— За бога! — извика ужасено Нина. — Нещата стават все по-зле! Какво смяташ да правиш, да аутопсираш мумията ли?

— Това ли те притеснява най-силно? — попита Мейси, без да сваля очи от оръжията.

Също като канопите, ковчегът беше запечатан с дебел слой черна смес от гума и минерална смола. Един от хората на Озир носеше малък циркуляр, който използва, за да разреже защитния слой. След него вървеше друг мъж, понесъл инструмент с абразивна глава, който използва да изстърже пломбата край разреза.

Приключиха за няколко минути.

— Отворете го — заповяда Озир. До саркофага се приближиха други двама мъже, монтираха по един крик от всяка страна и вкараха стоманените клинове в разкрилия се под капака отвор.

— Готови сме, господине — обяви единият мъж.

Озир погледна удовлетворено Нина и кимна.

— Действайте.

Четиримата мъже заработиха с криковете. Металът изскърца, печатът се пропука и се нацепи. Единият клин се изплъзна и нащърби метала, а Нина примижа при вида на повредата.

— Хайде де! — излая нетърпеливо Шабан. — По-силно!

Мъжете удвоиха усилията си, опитвайки се да повдигнат тежкия капак. От саркофага се разнесе по-дълбоко стържене и внезапно капакът се отвори. Те свалиха с пъшкане сребърната фигура на Озирис от криковете… разкривайки друга фигура във вътрешността.

Но това не беше скулптура. Беше самият Озирис.

Или поне онова, което беше останало от него. Тялото беше мумифицирано, обвито плътно в обезцветен саван, със сгънати върху гърдите ръце. Главата му беше покрита с погребална маска, среброто и златото бяха оформени според чертите на лицето му. За разлика от прочутите погребални маски на Тутанкамон и Псусенес, тази беше изненадващо скромна, липсваха богатите украшения за глава. Ако маската представляваше точен образ на мъртвия владетел, то Озирис беше притежавал изненадващо младежки вид за толкова могъщ и почитан човек.

Всички се наведоха да погледнат, дори Крали се откъсна от работата си, за да надникне. Вдлъбнатината, в която лежеше тялото, напълно отговаряше на формата му и беше само с около сантиметър по-широка. В солидния метал на капака също беше оформена идеална извивка.

Озир погледна към човека, от когото беше взел името си.

— Озирис — прошепна той. — Богът цар, дарителят на вечния живот…

— Прозвуча така, сякаш наистина го вярваш — подигра му се Нина.

— До преди месец не смятахте ли и вие, че Озирис е само един мит? — възрази той. — Може би тук има повече истина, отколкото и двамата сме предполагали.

— Не и вашата версия на истината. Имам предвид онази, която пробутвате на своите последователи.

— Кой може да каже дали моята версия на историята на Озирис не е по-вярна от всички останали? — рече подигравателно Озир. — Всъщност, това дори я потвърждава. — Той посочи мумията. — Аз открих гробницата на Озирис, защото това е съдбата ми. Доказва, че духът му наистина е в мен. Не сте ли съгласна?

— Не, а и вие не би трябвало да бъдете, ако сте поне малко откровени с глупаците, които ви дават парите си. — Озир се засмя, но тя забеляза, че лицето на Шабан се смръщи още повече.

Преди да успее да каже още нещо, Крали се откъсна от микроскопа си.

— Господин Озир!

Озир се приближи до него.

— Какви са резултатите?

Крали внимателно извади стъкълцето от микроскопа.

— Резултатът е… положителен — рече въодушевено той. — Останали са спори от маята!

Озир не можа да сдържи ликуването си.

— Да! О, да! — Той стисна тържествуващо юмруци. — Прав бях! Историята за хляба на Озирис е истина — и тя ще ме направи много богат, Себак, повече, отколкото бих могъл да си представя! — Той хвана брат си за раменете и го разтърси. — Богат!

Шабан изглеждаше отвратен.

— Пари. Само това ли има значение за теб?

— Разбира се, че не. — Озир се ухили и снижи глас. — Сексът също! — добави той и се изкикоти.

— Толкова си жалък — произнесе студено Шабан. — Позор за нашето семейство, обида за боговете. И аз повече няма да търпя тази обида. — Той извади пистолет и го насочи към гърдите на брат си.

В първия момент Озир като че ли не го забеляза, умът му отказваше да приеме онова, което виждаха очите му.

— Какво правиш, Себак? — каза най-накрая той, опитвайки се да се усмихне, но се отказа, щом погледна лицето на Шабан и прочете по него само гняв и омраза. — Себак? Какво е това?

— Краят, братко мой — изсъска той. — Ти получи своите удоволствия, получи всичко, за което не си помръдна пръста и не го заслужаваше! — Той блъсна Озир назад към саркофага.

По лицето на Озир се изписа страх, когато осъзна, че брат му не се шегува. Той погледна отчаяно към войниците си.

— Някой… Някой да му вземе пистолета! — Мъжете го гледаха с каменни лица. — Помогнете ми!

— Те не са твои последователи — изсъска Шабан със зловеща усмивка. — А мои. Всички твои последователи сега ще боготворят мен — или ще умрат!

Бъркли отстъпи нервно назад.

— Какво… какво става тук?

— Става това — рече Шабан, — че заемам мястото, което ми се полага по право като глава на Храма. Това е мое рождено право! — Той погледна към мумията зад Озир — и се изплю върху нея. — Озирис! Пфу! Сет е бил по-силният брат. Сет е бил по-големият брат, но е отстъпил пред Озирис от страх! — Египтянинът вече крещеше и устата му пръскаше слюнка. — Това време приключи! Дойде моето време! Ще взема онова, което ми принадлежи! — Гласът му се извиси в налудничав писък. — Аз съм Сет! Аз се преродих!

Озир го гледаше ужасено.

— Какво… какво ти става? — изпъшка той. — Ти не си Сет, нито аз съм Озирис! Ние… ние сме синове на пекар, Себак! Никой не е прероден — това не е реално! Всичко съм си измислил! Знаеш го много добре, беше с мен, когато го измислях!

— Когато призоваваш бог, ти го правиш истински — каза Шабан внезапно с ледено спокойствие. — Всичките ги правиш истински. Последователите ти те боготворят като Озирис, значи си Озирис. Аз съм братът на Озирис, значи съм Сет. Аз съм богът на мрака, на хаоса, на смъртта — и моето време настъпи!

— Ти… ти си се побъркал! — заекна Озир. — Какво е станало с теб?

Гневът се възроди.

— Какво е станало с мен? Само ти можеш да си толкова заслепен, Халид! Цял живот получаваш всичко; аз не получих нищо. Ти беше любимият син, аз бях низвергнатият. Ти успя да се добереш до слава и богатство, а аз бях принуден да вляза в армията. Ти имаше пари и жени, а аз бях изгорен жив! — Той разкъса ризата си и разголи гърдите си. Те бяха също толкова грозно белязани, като лицето, белезите се спускаха надолу по тялото му. — Ако Халил не ме беше измъкнал, щях да умра! А ти дойде ли да ме видиш в болницата? Не!

— Някой има проблеми с големия брат — прошепна Нина на Еди.

— Някой има проблеми със здравия разум! — отвърна той шепнешком.

— Аз бях… бях на снимачната площадка — започна уплашено да се оправдава Озир. — Не можех да се измъкна.

— Два месеца? — изръмжа Шабан. — Не! Знам какво си правил. Обикалял си света и си правил секс с разни курви!

Озир не се отказваше.

— О, мисля, че разбирам. Не ми завиждаш заради парите и славата. А заради това, че огънят те е направил по-малко мъж!

Гневът, който се надигна в гърдите на Шабан, беше толкова силен, че той не успя да каже нищо. Вместо това удари брат си с пистолета в лицето, пръскайки с кръв капака на саркофага. Мейси ахна, дори Еди примига.

Озир се свлече на земята, стиснал главата си с ръце. Шабан успя да овладее емоциите си.

— Махнете това нещо оттук — каза той на Кротала, сочейки мумията.

Кротала и един от войниците се приближиха до саркофага. Преди Нина да успее да се възпротиви на оскверняването, те измъкнаха мумията от ложето ѝ и най-безцеремонно я хвърлиха на пода. Погребалната маска падна и в тях се взря изсъхналото, безоко лице.

Шабан насочи пистолет към брат си.

— Влизай вътре.

Озир го погледна объркано.

— Какво?

— В саркофага. Веднага!

— О, боже — каза Нина, осъзнавайки какво става. — Халид, той разиграва истинската история на Озирис и Сет — как Сет примамва Озирис да влезе в ковчега и го запечатва вътре!

Шабан ѝ се усмихна злобно.

— Радвам се, че някой знае истинската история.

— Смяташ ли да му отрежеш оная работа и да нахраниш рибите с нея? — попита Еди.

— Не е нужно да го нарязвам на четиринайсет парчета. Брат ми няма Изида, която да го възкреси. — Той отново погледна към Озир. — Влизай вътре.

Озир не помръдна от мястото си.

— Храмът на Озирис няма да те последва, Себак — те боготворят Озирис, не Сет!

— Грешиш, братко. — Шабан посочи гордо войниците. — Докато пиеше, играеше комар и ходеше по жени, аз откривах истинските вярващи в Храма, а ти така и не забеляза. Нямаше нужда да бъда кинозвезда — силата и властта ги привлякоха на моя страна. Те ми се заклеха и останалите ще направят същото… или ще платят цената.

— Каква цена? — попита Озир.

— Крали и останалите учени работят за мен, не за теб. Маята, която се използва за хляба на Озирис, не само може да осигури вечен живот на тези, които смятам за достойни. Тя може да донесе смърт на онези, които ми се противопоставят!

Нина погледна разтревожено Еди.

— В лабораторията в Швейцария говореха за генетично модифициране на маята.

— Точно така, доктор Уайлд — каза Шабан. — Спорите ще бъдат разпръснати по света от моите последователи — в посевите, храната за животни, дори водата. Всеки, който не яде хляба на Сет — той се усмихна триумфално на новото име, — всеки, който не боготвори новия си бог, ще умре от отровата в клетките ѝ.

— Ти си луд — каза тихо Озир. — И после се чудиш защо татко предпочиташе мен.

Споменаването на баща им отново разгневи Шабан.

— Влизай в ковчега! Влизай! Влизай! — Той започна да удря Озир с пистолета си, след което излая: — Вкарайте го вътре! Веднага!

Четирима мъже сграбчиха съпротивляващия се Озир и го вкараха насила в саркофага. Той беше с цели двайсет сантиметра по-къс и по-тесен. Озир се опита да се освободи, но Шабан замахна и го удари брутално с пистолета в гърдите. Озир се сгърчи от болка.

— Аз съм Сет! — извика Шабан. — И вземам онова, което ми принадлежи! — Той изрита криковете.

Озир успя само да простене ужасено, преди тежкият метален капак да падне с гръмотевичен трясък… и да се чуе ужасяващо хрущене на начупени крака и ръце. Мейси изпищя и извърна глава. От сребърния ковчег бликна кръв.

Шабан продължи да удря по капака, оставяйки безброй вдлъбнатини с пистолета си в скъпоценния метал.

— Аз съм Сет! — изрева той. — Аз съм бог!

— Не — рече шокираната и отвратена Нина. — Той беше прав. Ти си луд.

Шабан рязко се извърна и вдигна пистолета си към нея, притискайки треперещия си пръст към спусъка…

Но не стреля.

— Нина — избъбри Еди, — ако мъж с пистолет твърди, че е бог… повярвай му!

Шабан си пое рязко дъх и отстъпи назад.

— Не — каза той, опитвайки се да се успокои. — Брат ми беше прав. Тази гробница не бива да бъде осквернявана. Озирис се върна в ковчега си, където му е мястото. Но вие? — Той погледна презрително Нина, Чейс и Мейси. — Вие не заслужавате да умрете в гробницата на един бог. — Той заобиколи саркофага. — Изкарайте ги на повърхността и ги застреляйте — заповяда на хората си, докато вдигаше гърнето с чакалската глава. — Къде е куфарчето?

Докато Кротала и останалите войници избутваха Мейси, Нина и Еди към изхода, един от мъжете се обърна и на гърба му се видя куфарчето, направено от устойчив на удари материал. Той разкопча каишките на гърдите си, свали куфарчето и го отвори, разкривайки подплата от дебела жълта полиуретанова пяна. Шабан предпазливо притисна гърнето към долния защитен слой, след което внимателно затвори капака, докато ключалката му не изщрака.

— Пази го като зеницата на очите си, Хашим — поръча той на войника. — Крали, върви с него. Не го изпускай от поглед. — Ученият кимна и изчака Хашим да нарами ценния трофей и да го закопчее на гърдите си като раница.

Шабан се обърна и видя Бъркли и Хамди да се взират в окървавения саркофаг.

— Господа — каза той. — Надявам се, че няма някакъв проблем.

— Никакъв — изблея Хамди. — Както винаги, имаш пълната ми подкрепа. Ще се погрижа Висшият съвет за антиките никога да не научи за това място — то ще бъде нашата тайна. Твоята тайна — побърза да се поправи той.

— Добре. А вие, доктор Бъркли?

— Ами аз, ъ-ъ-ъ… — промърмори Бъркли. — Аз… да. Бройте ме и мен.

— Радвам се да го чуя. — Шабан му се усмихна заплашително. — А сега се връщайте на ховъркрафта. Оставете това място на мъртвите. — Бъркли и Хамди побързаха да излязат, а той се изправи пред саркофага. — Сбогом, братко мой — прошепна той, преди да се обърне и да си тръгне, оставяйки гробницата потънала във вечна тишина.