Операция „Озирис“

15.

Въпреки бляскавата репутация на курорта, казината в Монако бяха изненадващо обикновени. Макар от филмите — и от рекламите на Министерството на туризма — човек да оставаше с впечатление за смокинги, диаманти и цели състояния, спечелени при обръщането на една карта или при едно завъртане на рулетката, в повечето случаи реалността представляваше редици от компютризирани монетни автомати. Също като Лас Вегас, и Монако беше открило, че ако големите играчи изглеждат привлекателно на големия екран, то в действителност много по-голяма печалба се прави от непрекъснатия поток обикновени туристи, които нямаха представа от сложните хазартни игри, и бяха гладни и жадни, готови да се настанят в ресторантите и баровете на казината.

Най-новото заведение на княжеството обаче беше избрало да възроди идеализираната фантазия на Ривиерата. „Казино д’Азур“ представляваше връщане към миналото, когато забогатяването е било екзотичен стремеж, а не неблагодарна ежедневна работа. Имаше ротативки, разбира се, но те бяха разположени дискретно, оставяйки на преден план традиционните хазартни забавления.

Когато двамата с Озир влязоха във фоайето, Нина се огледа с любопитство. Макар че единствените ѝ хазартни наклонности се изразяваха в закупуването на някой и друг лотариен билет, тя не можа да не се впечатли от работата на архитектите. „Д’Азур“ представляваше отдаване на почит в стил рококо към онази епоха, когато Монако е започнало да привлича богатите и хазартни личности, и за постигането на автентичния му вид не бяха жалени средства — от спуснатите ниско кристални полилеи до лакираното абаносово дърво на игралните маси.

— Господи. Това място изглежда невероятно.

— Вие също, Нина — каза Озир. Тя се изчерви неволно. От една страна се чувстваше безпомощна и смутена така, облечена в синя копринена вечерна рокля, с елегантна фризура. От друга, тя беше изведена на вечеря в Монако, което беше невероятно вълнуващо… въпреки компанията, която не беше по вкуса ѝ. Освен неколцината широкоплещести бодигардове, антуражът на Озир включваше Шабан и Кротала, който неохотно беше приел да сложи вратовръзка под сакото си от змийска кожа, за да отговаря на етикета.

— Благодаря — отвърна тя.

Самият Озир изглеждаше внушително с белия си смокинг. Самоувереното му държание гарантираше, че няма никакъв начин да бъде сбъркан със сервитьор. Той я поведе покрай игралните маси към един страничен изход. Един от персонала на казиното го разпозна и го пропусна да мине.

Вратата водеше към вътрешен двор. Единият му край, преграден с въженце, излизаше на площада пред Казиното и състезателната писта. Квалификациите бяха приключили и пистата отново се бе превърнала в улица, отворена за всички; част от бариерите бяха свалени, за да позволят достъпа до казиното. Нина погледна към преминаващите хора с надеждата да зърне Еди, но нямаше следа нито от него, нито от Мейси.

Вниманието на всички беше привлечено от гръмогласен звук. Лъскав състезателен автомобил със зелените и златни цветове на тим „Озирис“ току-що беше запалил двигателя си, а русокосият млад мъж в кокпита се усмихна на Озир, докато форсираше двигателя.

— Дами и господа! Изглежда един от пилотите ни е нетърпелив да започне състезанието! — обяви гръмогласно Озир, развеселявайки гостите. Засвяткаха фотоапарати, когато той се приближи до пилота и се ръкува с него. — Запознайте се с Мика Виртанен, за когото съм убеден, че не само ще спечели утрешното състезание, но скоро ще стане и световен шампион!

Гостите нададоха ликуващи викове; ревът на двигателя премина в лениво боботене, за да може Озир да произнесе реч в ролята си на главен спонсор на отбора. Нина погледна към площада. Никаква следа от Еди. Тя отново се обърна към Озир — и установи, че Кротала се е материализирал пред нея, ухилен злобно.

— Търсите ли някого, малка госпожице? — попита той.

— Всеки друг, но не и теб.

— О-о-о, много лошо. Защото ще продължиш да ме виждаш, тъй като господин Шабан ме помоли да наглеждам специалната гостенка на господин Озир и да се погрижа да не се замесва в разни… лудории.

— Уверявам те, че нямам намерение да се замесвам в каквито и да е лудории — отвърна тя язвително. — Особено с господин Озир.

— Той ще бъде много разочарован от това. — Кротала се засмя, след което се върна при Шабан, който подозрително наблюдаваше Нина.

Озир завърши речта си и след като размени няколко любезни думи с гостите, се върна при Нина.

— Тук е малко шумно — каза той, посочвайки една съседна врата. — Мисля, че в балната зала ще бъде по-тихо. — Тя се изненада, когато той я хвана за ръката и я поведе през двора, но не възрази. Шабан, Кротала и бодигардовете ги последваха, а двигателят на колата отново изрева.

Въпреки шума на препълнения площад Еди дочу отличителния рев на осемцилиндровия двигател откъм „Казино д’Азур“.

— Май това е нашето място.

Докато прекосяваха улицата, Мейси огледа нервно сградата.

— Надявам се, че тя е добре.

— Би трябвало — засега. Озир нямаше да я доведе, ако не го беше убедила, че ще разчете зодиака. Проблемно ще бъде измъкването ѝ оттам, щом го направи.

— Какъв е планът?

— Да я намерим. А след това… Ще ти кажа, като го измисля.

— Изобщо не ме успокояваш.

Еди се ухили.

— Довери ми се. И преди съм се занимавал с това.

— И как завършваше всичко?

— Обикновено с взривени хеликоптери.

Мейси се изкикоти, но после изведнъж спря.

— Това беше шега, нали?

— Само гледай веднага да залегнеш, щом ти кажа. — Те стигнаха до входа на казиното. — Така, носиш ли си паспорта?

Достъпът до казината в Монако е строго съблюдаван; законът забранява на местните монегаски да влизат в заведенията, които осигуряват голяма част от държавните приходи. Освен това официалното облекло беше задължително, но Еди и Мейси бяха подготвени за случая. Той носеше черен смокинг; тя беше облечена с къса рокля от металическа тъкан в преливащи се цветове. Еди беше поискал да вземе нещо по-невзрачно, но аргументът ѝ беше, че щом плаща за него, няма намерение да взема нещо „гадно“.

Тя му подаде паспорта си.

— Ето го. Ще го държиш ли в себе си? Едва се побира в чантичката ми.

— Никога не съм разбирал жените в това отношение — рече Еди. — Мъкнат толкова боклуци със себе си, но си вземат чантичка с размера на хамстерски скротум, в която да ги натъпчат. — Той отвори паспорта, за да погледне снимката ѝ, но забеляза нещо друго, което го накара да избухне в смях.

— Не, не го чети! — изписка Мейси, но беше твърде късно да му попречи да прочете цялото ѝ име.

— Макарена? — изсмя се той. — Това ли е истинското ти име, Макарена? Като във… — Той изтананика фалшиво няколко тона и направи няколко танцови стъпки. — Ей, Макарена!

— Млъкни! — сопна му се Мейси. — Мразя тази песен. Тя се появи когато бях малка и превърна живота ми в ад. Аз съм просто Мейси, ясно ли е? Не ме наричай другояче, защото ще те сритам отзад! — В този миг осъзна кого заплашва. — Добре де, няма да стане, но ще ти бъда адски ядосана. Освен това не искам да го казваш на доктор Уайлд.

— Не съм си и помислял — отвърна Еди, като вече обмисляше най-смешния начин да направи точно това.

Той показа паспортите им на портиера, след което му хрумна нещо и попита как да намери партито на тим „Озирис“. Портиерът ги упъти. Следвайки инструкциите му, двамата с Мейси стигнаха игралната зала. Той чуваше боботенето на двигателя от двора дори през затворените прозорци със спуснати тюлени пердета; казината неизменно държаха комарджиите в неведение относно смяната на деня с нощ, за да изгубят представа за времето, докато играят.

Вратата към вътрешния двор се охраняваше от други двама души, които учтиво, но твърдо ги отпратиха, когато се опитаха да минат през нея. Еди надникна над раменете им, но не видя нито Нина, нито Озир, макар че забеляза как хората минават през друга врата към съседната зала на казиното.

Покрай редицата от ротативки имаше друг изход, охраняван от двама служители. Прецени, че вратата води към залата, в която влизаха хората от вътрешния двор. Когато двамата с Мейси минаха покрай тях, от другата страна се носеше музика.

— Партито сигурно е там вътре — рече той, когато стигнаха до другия край на игралната зала. В ъгъла имаше врата, през която минаваше персоналът на казиното. Тя не беше с някакъв специален заключващ механизъм, а с най-обикновена ключалка, следователно не водеше към някой охраняван сейф. — Смятам да се мушна през нея.

— О, аз съм експерт в това — отвърна Мейси. — Зад теб съм.

— Не, не си. Охраната вътре сигурно е на Озир — обясни той, щом усети желанието ѝ да възрази, — не искам да им дам възможност да те хванат. Ако си тук и се случи нещо, ще можеш да се развикаш. Те няма да посмеят да направят нищо.

— Ами ако хванат теб?

— Ще съжалят за това. Стой тук и ме чакай.

Не ѝ стана приятно, но остана на мястото си, докато Еди се отдалечи от нея, преструвайки се на заинтригуван от близката игра блекджек, докато всъщност наблюдаваше вратата в ъгъла.

Скоро тя се отвори и пропусна поредната служителка. Еди я изчака да мине, след което бързо се плъзна зад нея в коридора. От едната му страна се намираше кухнята на казиното; от другата имаше подобна сервизна врата, водеща към стаята за персонала.

Той я открехна, надникна през процепа и видя поне стотина души, част от които бяха насядали на игралните маси, а останалите бяха заети с разговори. Няколко двойки танцуваха на открит дансинг пред струнен квартет.

Еди се напрегна, когато зърна Кротала — сакото му от змийска кожа не можеше да бъде сбъркано. Щом той беше тук, значи Шабан също се навърташе наоколо, което означаваше, че…

— Ето те къде си, негоднико!

Озир седеше до една маса за блекджек, а до него се виждаше издокараната Нина.

Еди мина покрай танцьорите. Кротала и Шабан се намираха на няколко метра от водача на култа и обсъждаха нещо с група хора. Забелязваха се няколко от костюмираните горили на Озир, но те не биха го разпознали. Стараейки се да държи гостите между себе си и Шабан, Еди тръгна към масата.

Нина държеше три карти в ръката си, общо осемнайсет точки; Озир имаше деветнайсет, а обърнатата карта на дилъра беше поп. Другите двама нямаха нищо. Нина сви устни.

— Хм-м. Труден избор.

— Шансът е на ваша страна — каза ѝ Озир.

— Знам ли. Чувствам се късметлийка тази вечер. — Тя тупна по масата. — Искам карта.

Дилърът обърна една карта на масата. Тройка.

— Двайсет и едно — извика Нина. — Я виж ти! — Дилърът обърна горещата карта; вале. Към купчинката на Нина се прибавиха още чипове.

Озир се засмя.

— Наистина имате голям късмет тази вечер.

— Е, не чак толкова. Майка ми ме научи да играя когато бях малка. Освен това съм много добра по математика.

Той се усмихна лукаво.

— Да не би да признавате, че броите картите, Нина? Казиното няма да го одобри!

Наистина бяха обърнати достатъчно карти, за да може тя да изчисли, че са останали достатъчно малки карти и да прецени стратегията си — но реши, че няма нужда той да разбира за умението ѝ да смята безгрешно на ум.

— Не бих си го и помислила! — възрази тя. — Освен това партито е ваше — както и парите. Така че вие определяте правилата.

— Някои неща важат както за играта на карти, така и в живота. — Той махна на дилъра да раздаде нови карти.

— Здрасти — разнесе се груб йоркширски глас зад гърба ѝ. На масата паднаха няколко банкноти от по петдесет евро. — Други могат ли да играят?

Нина се обърна.

— Еди! — извика радостно тя, преди да осъзнае, че изобщо не трябва да е доволна. С надеждата, че викът ѝ е приет като изненада, тя продължи с рязък, гневен тон: — Какво правиш тук, кучи син такъв?

Той примига изненадано.

— А?

— След всичко, което ми наговори в Париж? — Тя се изправи и приближи лице към неговото. — Върви по дяволите, копеле.

Объркването му беше заменено от изражение на дълбока болка… преди най-накрая да схване, че Нина очевидно играе роля, което означаваше, че и той трябва да се включи в играта.

— Няма начин, ъ-ъ-ъ… няма да те пусна да си идеш. Никой не ме изоставя. Никой!

Озир кимна на бодигардовете си да се приближат. Той се вгледа в Еди, опитвайки се да го разпознае.

— Нина, кой е този… господин?

— Съпругът ми — изръмжа тя. — Не след дълго — бивш.

— Еди Чейс — представи се Еди на Озир. — Вече знам кой сте вие.

Озир се досети.

— От храма на Озирис в Париж. Разбира се.

Шабан и Кротала бързаха към тях.

— Халид! — изсъска Шабан, навеждайки се към брат си. — Казах ти да не ѝ се доверяваш!

— Аз също не умирам от радост, че го виждам тук — каза Нина.

Кротала пристъпи напред.

— Тогава може би трябва да го разкараме от погледите ви.

Озир се усмихна и вдигна ръка.

— Не, не. Господин Чейс искаше да поиграе блекджек, а аз не мога да откажа на никого това удоволствие. — Той посочи стола от другата страна на Нина. Мъжът, който седеше там, бързо стана и се отдалечи. — Моля, седнете.

— Халид, не може ли просто да се отървете от него? — оплака се Нина.

— Ще бъде много грубо от моя страна, след като е изминал целия този път. — Озир не сваляше поглед от Еди, докато той се настаняваше на стола. — Освен това съм любопитен що за човек е успял да спечели сърцето ви.

— Ако опиташ нещо с нея, ще разбереш — рече Еди.

Нина въздъхна театрално.

— Еди, само се излагаш. Казах, че не искам да те виждам, защо просто не се примири?

— Защото си ми съпруга и трябва да правиш каквото ти казвам. Любов, уважение, подчинение, забрави ли? — Тя заби токчето си в обувката му; той я смушка, за да ѝ напомни да продължи играта. — Така — каза той, докато получаваше чиповете си, — ще играем ли, или какво?

— Залогът е минимум петдесет евро. — Озир кимна на дилъра, който започна да раздава картите.

— Това не ви ли напомня за Джеймс Бонд? — подхвърли Еди. — Игра на карти с шефа. — Той погледна към Шабан и Кротала. — Горилите му обикалят наоколо…

— Брат ми едва ли може да бъде определен като горила — отбеляза дружелюбно Озир, докато разглеждаше картите си. Поп и четворка; четиринайсет точки. Обърнатата карта на дилъра беше десетка. — Искам карта. — Шестица. — Оставам.

Нина имаше петица и тройка.

— Искам карта — каза тя, повтаряйки искането си, след като получи още една петица. Четвъртата карта беше седмица. — Оставам.

Дойде редът на Еди, който държеше вале и шестица.

— Искам карта. — Още една шестица. — Ох, мамка му.

Последният играч също отпадна. Дилърът обърна своята карта: седмица. Правилата на блекджека го принуждаваха да остане на седемнайсет, което означаваше, че Нина и Озир печелят.

— Може би блекджекът не е вашата игра, господин Чейс — рече самодоволно Озир.

— Само загрявах. — Раздадоха наново и Еди пак отпадна на третата карта. — По дяволите!

Озир се засмя.

— Не е съвсем като Джеймс Бонд, по-скоро е като Остин Пауърс, а?

— Три пъти за късмет. — Ново раздаване. — Гръм да го удари!

— Наистина мисля, че трябва да се откажеш — процеди Нина през зъби, усещайки как с всяко раздаване парите за наема им се топят.

— Едва сега започвам.

— Да, да губиш!

Следващите две карти на Еди бяха асо и дама: блекджек. Той се ухили.

— Едва ли мога да изгубя при двайсет и едно!

Дилърът също имаше първоначален блекджек.

— Ей, чакай, какво? — възрази Еди, когато чиповете му заминаха от другата страна на масата. — Равни сме!

— Трябваше да заложите за застраховка — каза Озир, без да се впечатли, че е изгубил. — А сега залогът ви преминава към следващата игра.

— Знаех това — каза Еди след неловка пауза. Започна следващото раздаване, в което той отново отпадна. — Гръм и мълнии! — Погледна към празното място на масата, където стоеше малката му купчинка чипове, после към няколкото купчинки пред Озир. — Дали няма да се съгласите да ми на правите една услуга?

— Вече я направих — отвърна многозначително Озир. Струнният квартет подхвана нова мелодия и той се огледа. — А! Танго! — Стана и протегна ръка на Нина. — Може ли?

Тя замръзна на мястото си; не защото Озир я беше поканил на танц, а заради спомените от неловкото положение, в което беше изпадала преди.

— О, аз не мога да танцувам танго. Въобще не мога да танцувам.

— Не се притеснявайте — отвърна твърдо той. — Аз ще водя; от вас се иска само да ме следвате. — Преди да успее да възрази, той я поведе към дансинга.

Еди се изправи, но се озова пред двама от горилите на Озир, които му препречиха пътя.

— Нина, трябва да говоря с теб!

Тя схвана посланието и му изпрати своето:

— Ще трябва да почакаш!

Макар да разбираше колко е смешно притеснението, което изпитваше — имаше далеч по-важни неща, за които да се тревожи — Нина се смути още повече, когато забеляза, че всички танцуващи двойки се отдръпват от дансинга. И тъй като Озир беше домакин на партито, вниманието на всички щеше да бъде насочено към него и партньорката му.

— Знаете ли, ако бяха свирили конга, може би щях да успея да се справя.

— Доверете ми се — каза той. Отведе я в центъра на дансинга, обхвана кръста ѝ с едната си ръка, а с другата хвана нейната и я изпъна встрани. — Просто ме гледайте в очите и тялото ви ще ме следва.

И след тези му думи двамата затанцуваха.

Нина с усилие потисна един уплашен стон, когато Озир я понесе по пода.

— О, боже! — прошепна тя, опитвайки се да не изостава от него. Единственото хубаво нещо беше, че дългата ѝ рокля прикрива некоординираните ѝ стъпки. — Не мога да го направя!

— Каква негативност, направо съм изненадан — каза Озир, без да сваля очи от нейните. — След всичко, което сте постигнали, се страхувате от един най-обикновен танц?

— Страхувам се да не се изложа!

Той се засмя.

— Защо? Нима мнението на тези хора ви интересува? Нима то ще бъде по-лошо от всичко, което сте преживели през последните месеци?

— Човекът има право — обади се Еди, подтичвайки покрай тях. — И аз ти казвам същото, така че не може и двамата да грешим. — Той промуши ръка между Нина и Озир. — Мога ли да ви отнема дамата?

— Разбира се — отвърна египтянинът, пусна Нина и отстъпи назад. Шабан се появи до него.

— Те работят заедно. Казах ти!

Озир поклати глава и усмивката му вбеси брат му.

— Да видим какво ще стане.

— Еди, какво правиш? — прошепна Нина, когато той я прегърна през кръста. — Ти не можеш да танцуваш!

— Кой го казва? — Той погледна към квартета, преди от ново да я погледне в очите. — Тангото „Por Una Cabeza“. Лесна работа.

— Какво? Откога… ох! — Еди затанцува в ритъма на музиката, понасяйки я със себе си. За нейно огромно изумление той като че ли знаеше какво прави. — Къде се научи да танцуваш? Дори не можеш да стоиш в стаята, когато по телевизията започне „Танци със звездите“!

— Нали се сещаш за онези сутрини, когато бях с Ейми?

— Ейми? — Нина се намръщи, след което се опита да се освободи от него. — Онази полицайка?

— Хей, не се дърпай! — изсъска той, без да я пуска. — Тя имаше уроци по танци, а аз ходех с нея.

— О… „уроци по танци“ ли го наричат вече?

— Не, наистина ходехме на уроци по танци! Дръж се здраво, наближава едно предно очо!

— Едно какво…? — започна Нина, преди Еди рязко да я завърти на едната страна, след което я върна обратно. Токчетата ѝ тракаха като обезумели по пода. Накрая отново се озоваха лице в лице, притиснати един към друг. — Господи! И кога… защо реши да се учиш да танцуваш? Ти мразиш танците!

— Исках да те изненадам. На сватбения прием!

— Какъв сватбен прием?

— Който щях да организирам като посъбера малко пари, за да можем да го отпразнуваме със семейството и приятелите ни, вместо с мировия съдия! Малко късно, знам, но исках да направя нещо хубаво за теб.

— О, господи! — рече изненадана Нина. — Ти наистина си се научил да танцуваш заради мен? Това е… толкова мило!

— Внимавай! — предупреди я той. — Не се усмихвай. Нали трябва да се мразим.

Тя бързо затвори уста.

— Но защо избра точно танците?

— Защото ти имаш само три диска с филми и два от тях са за танци. „Неприлични танци“, „Танцуващо сърце“…

— Еди, това е прекрасно и ужасно романтично, но фактът, че обичам да гледам танци не означава, че мога да танцувам!

Той я погледна изненадано.

— Мислех, че можеш!

— Живото доказателство, че не мога, е точно пред погледа ти! — Тя тромаво го последва, когато той се завъртя и забеляза, че Озир ги наблюдава… с нарастващо съмнение в погледа. — Виж какво, като се върнем на яхтата, зодиакът ще бъде готов. Пристигнахме в Монако с лодка, тендер или както там я наричат — намира се на кей дванайсет в пристанището. Не можеш да я сбъркаш — боядисана е в същите цветове като състезателната му кола. Ако я последваш до яхтата…

— В никакъв случай няма да те оставя с него — той си мисли, че е изигран!

— Това е единственият начин да намерим пирамидата. А ти трябва да се махнеш оттук. — В главата ѝ проблесна една идея. — Удари ми шамар.

Еди я погледна втрещено.

— Няма начин да те шамаросам!

— Трябва да го убедим, че сме се разделили. — Тя извиси глас, за да надвика музиката. — Кучи син такъв! Реших да сложа край, но сега вече съм убедена в това! Удари ме — завърши тя шепнешком, забелязвайки, че Озир и Шабан се приближават. — Ти… смотан английски задник такъв!

Лицето на Еди се изкриви — и той я удари. Шамарът не беше силен, но плясъкът се чу силно — и то достатъчно, за да привлече вниманието на всички.

— Извинявай — измърмори той.

— Извинявай! — рече едновременно с него тя, преди да го отблъсне от себе си. Струнният квартет спря да свири, привлечен от суматохата.

Озир застана между тях.

— Мисля, че трябва да си вървите, господин Чейс.

— Знаете ли какво? Вие сте идеален за нея — изръмжа той. — И без това партито не струва.

Шабан и Кротала дотичаха.

— Ние ще му покажем изхода — обяви Шабан. Бодигардовете си пробиваха път през тълпата, за да му препречат пътя.

— Махни си ръцете от мен! — рече Еди, когато един от костюмираните горили се опита да го хване. Той се изтръгна от него, но попадна право в ръцете на друг, който приближаваше отзад.

— Хвърлете го в морето, не ми пука! — извика Нина, изтръпнала при мисълта, че Шабан има много по-ужасни планове за него. — Махай се оттук, Еди!

Тази мисъл се въртеше и в главата на Еди. Първата горила също успя да се докопа до него и двамата го помъкнаха към сервизния изход. Шабан и Кротала ги следваха отблизо, като от лицето на американеца не слизаше доволната усмивка. Отведяха ли го по-далеч от погледите на гостите и персонала на казиното, те щяха да имат сериозно предимство в брой и огнестрелни оръжия, тъй като той сериозно се съмняваше, че Кротала е единственият въоръжен в групата.

Шест метра до вратата, три. Тя беше естествено препятствие — ако и двамата биячи се опитаха да го избутат през нея едновременно, това щеше да ограничи движенията им и да му даде възможност да нанесе удар. Но ако бяха добре подготвени, те щяха да го очакват…

Вратата се отвори точно преди да стигнат до нея и в рамката ѝ се появи един сервитьор, понесъл табла с няколко бутилки скъпо вино.

Беше доста едър мъж, тежък…

Еди се опря на двамата биячи, които го държаха за ръцете, отскочи и ритна сервитьора в корема.

Нещастникът залитна назад, бутилките паднаха на земята — но третият закон на Нютон влезе в действие и силата на удара отхвърли назад Еди и горилите. Те се сблъскаха с Шабан и Кротала. Петимата се стовариха на купчина на пода…

А Еди беше най-отгоре.

Той освободи ръцете си, заби лакът в слабините на единия мъж и се претърколи към масата за блекджек. Сервизната врата беше най-добрият му шанс за бягство — но преди да успее да мине през нея, тя се затвори и ключалката изщрака. Нямаше никакво време да претърсва сервитьора за ключ.

— Шибаняк! — изрева Кротала. Американецът се измъкна изпод гърчещия се бодигард и бръкна за револвера си…

Еди изтръгна машината за разбъркване на картите от масата и изстреля поредица от карти в лицето му. Кротала вдигна ръце, за да се прикрие и револверът падна на килима. Еди запрати машината към главата му и хукна към вратата, водеща към фоайето.

Докато си проправяше път между гостите, той рискува да хвърли един поглед към Нина и улови сдържаната ѝ ентусиазирана усмивка — давай, Еди! — точно преди да стигне до вратата.