Операция „Озирис“

24.

— Господи. — Нина насочи фенерчето си нагоре и лъчът му потъна в черната бездна над главите им.

— Доста е високо.

— Знаеш ли къде се намираме? — попита Еди, сочейки двете тръби, които се спускаха покрай стената в дъното. — Точно под онзи мост. Ако се бяхме хванали в капана, щяхме да се озовем тук. Падане от шейсет метра. Щяхме да се размажем.

Нина се опита да си представи цялата пирамида.

— Боже. Това място може би е голямо колкото Великата пирамида, ако не и повече.

— Това обяснява защо никой не се е опитал да надмине пирамидата на Хуфу — рече замислено Мейси. — Ако Великата пирамида е почти, но не чак толкова голяма, колкото пирамидата на Озирис, никой фараон не би се осмелил да построи по-голяма гробница от неговата, без да обиди Озирис. И никой не би се осмелил да го направи.

— Значи строенето на пирамидите е било просто едно гигантско мерене на пишки? — вдигна вежди Еди. — Хората не са се променили много за пет хиляди години, нали? — Той погледна към тръбите. Те бяха свързани, едната беше значително по-тясна в основата си, преди да се разшири фуниевидно под широкия хоризонтален жлеб. Върху него беше нарисувано женско лице, като отворът се намираше на мястото на устата ѝ.

— Прилича на църковен орган — осъзна Нина. — Сигурно вкарват въздух по някакъв начин, а оттук излиза силен глас.

— Ако пуснат нещо в другата тръба, то ще подейства като бутало. — До тръбите започваше друг коридор, който бе блокиран от метална врата. — Нека позная. Ако се опитаме да отворим вратата, капанът ще се активира и цялата зала ще гръмне като на концерт на Лед Цепелин.

— На кой15? — попита Мейси.

— Не, на Лед Цепелин. — Без да обръща внимание на озадачения ѝ поглед, той тръгна към отвора.

— Внимавай, Еди — предупреди го Нина.

— Не се тревожи, няма да го местя. Просто искам да открия какво го задейства.

— Не, имам предвид, че може да не го задейства… — Един камък се размърда под краката му. — … вратата — завърши Нина.

— Влизайте в другия тунел! — изкрещя Еди, обръщайки се назад, откъдето бяха дошли…

Пред входа с трясък се спусна друга врата, карайки Мейси да подскочи. Ехото още не беше заглъхнало, когато се разнесе друг дълбок, печален звук, който ставаше все по-силен.

И по-силен.

Жлебът изпусна въздух, звукът отекна по дължината на тръбата и се върна усилен многократно. Цялата стая завибрира, пясъкът затанцува по пода, боята и мазилката по стените се напукаха.

Хората в залата също го усетиха.

— Господи! — изпъшка Нина и усети, че ѝ се повдига. Органите ѝ вибрираха в тон с бумтящата басова нотка. Тя се опита да повдигне спусналата се врата, но тя отказваше да помръдне.

Еди нямаше по-голям късмет с другата врата. Той се обърна към тръбите.

— Блокирай го! Пъхни нещо в него!

Нина едва го чуваше през гръмотевичния звук, но от жестовете му разбра какво иска да каже. Свали раницата от гърба си, изсипа съдържанието ѝ на пода и я смачка на топка. Мейси направи същото. Еди вече беше стигнал до тръбата и с изкривено от тревога лице натъпка якето и собствената си празна раница в жлеба. Височината на звука леко се промени, изпусканият въздух засвистя през запушения изход.

Двете жени се приближиха, залитайки. Той грабна сгънатите им раници и ги натъпка в отвора. Нина изпусна фенерчето и запуши ушите си с ръце, но от това нямаше никаква полза; звукът проникваше в нея, опитваше се да я разкъса отвътре.

Той причиняваше същото и на пирамидата. В шахтата нападаха парчета зидария и се пръснаха по каменния под — първоначално малки бучки, но след като по стените бързо започнаха да се появяват пукнатини, скоро щяха да последват и по-големи.

Еди не можеше да запуши ушите си и звукът му причиняваше физическа болка — но положението леко се подобри, след като блокира отворите с импровизираните тапи. Тръбите на органите бяха затворени отгоре, въздух можеше да влиза само през жлеба. Ако успееше напълно да го запечата…

Вибрациите започнаха да утихват. Трябваше само да задържи запушалките по местата им и да изтърпи звука, докато машината не остане без въздух…

С увеличаване на налягането тръбата започна да се тресе първо в основата, после все по-нагоре, докато накрая насъбралият се въздух не изби през отвора като парен чук, разбивайки блокадата и издухвайки Еди на пода. Последва разтърсващо земята гъргорене, сякаш се беше прочистило най-голямото гърло на света, и ужасяващият бас зазвуча отново с пълна сила. От стените започна да пада мазилка, дори каменният под се напука.

Звукът беше толкова смазващ, че Нина почти не можеше да мисли. В основата на тръбите проблесна лъчът на фенерчето ѝ. Блокирането на отвора се беше провалило, но не можеше да няма друг начин…

Нещо, което Еди бе казал, я извади от дезориентацията ѝ.

Двете тръби, едната с бутало, което изтласкваше нагоре въздух при падането си. Самият въздух действаше като възглавница, забавяйки падането — имаше само една сравнително малка дупка, през която можеше да излиза, а фуниевидното стеснение в основата на органовата тръба му пречеше да стигне до дъното.

Тя се сети какво трябва да направи.

Грабна чука от разпиляното оборудване на Еди. След като махна ръце от ушите си, звукът стана непоносим — тя изкрещя, но не можа да чуе гласа си. Парче откъртена скала я удари по ръката. Край нея се посипаха и други отломки, в стената зейна пукнатина…

Тя замахна с чука.

Удари тръбата на мястото, където се стесняваше, и разкъса метала. От процепа се разнесе пронизителен писък. Нина заудря отново и отново — и тръбата се разпадна.

Навън бликна силна въздушна струя, силата на ужасния бас значително намаля. Тя отново удари по тръбата, опитвайки се да затвори онази част от нея, която произвеждаше звука. Металът край разкъсания отвор се изкриви.

Звукът заглъхна.

Нина отстъпи назад, главата ѝ звънтеше. Струята въздух продължаваше да бучи като двигател на реактивен самолет, но освен това се чуваше и друг звук, металическо потракване, което бързо се засилваше…

Еди я блъсна назад, миг преди основата на другата тръба да се пръсне и нещо във вътрешността ѝ да се удари толкова силно в земята, че да издълбае кратер. Буталото. След като въздухът беше започнал да излиза свободно от тръбата и вече нямаше какво да го задържа, то се бе спуснало надолу толкова бързо, колкото позволяваше гравитацията.

На пода паднаха още няколко фрагмента и дъждът от отломки спря. Тишината и спокойствието бяха направо стряскащи. Нина избърса праха от лицето си и погледна Еди. Устните му мърдаха беззвучно.

О, господи, беше оглушала…

— Майтапя се — рече той и се ухили.

Тя го удари.

— Кучи син такъв!

— Хей, всичко ни е наред. Поне така мисля. — На лицето му се изписа загрижено изражение, когато щракна с пръсти до едното си ухо. — Мамка му, не ми звучи както трябва.

— И си изненадан, след всичко, което преживяхме? — Тя взе фенерчето си и погледна Мейси. — Добре ли си?

Мейси свали бавно ръце от ушите си.

— Боже. Мама и татко бяха прави — музиката не трябва да се слуша твърде силно.

Нина помогна на Еди да се изправи.

— Хайде да опитаме да отворим вратите.

Той отиде до изхода и се опита да повдигне вратата. Тя беше тежка, но помръдна. Когато намериха оборудването си, той успя да я издърпа достатъчно високо нагоре, за да могат Нина и Мейси да се проврат отдолу. След това те я държаха, за да мине и той. Еди се обърна и погледна към останките от капана.

— Пет преминати, остават два.

— Да, но последните два бяха много гадни — каза Мейси. — Окървавеният резач на парчета и Онзи, който реже глави? Не ми звучи добре.

— Можем да ги преодолеем — рече Нина, насърчена от оцеляването им. — А след това… Ще се срещнем с Озирис.

Тръгнаха по коридора.

На около шейсет метра над главите им Озир водеше експедицията към Господарката на вибрациите. Във въздуха се носеше прах, размърдан от пронизващия звук на гигантската тръба.

— Мисля, че разбрахме откъде е идвал този звук — каза той, насочвайки мощното си фенерче към шахтата.

Останалите от групата го следваха по корниза. Макар че всички бяха облечени в маскировъчни униформи и носеха тежко оборудване и оръжия, те не бяха войници: Халил, който от любопитство беше решил да придружи Озир, беше оставил хората си на ховъркрафта. Останалите бяха членове на Храма на Озирис, мъже от личната гвардия на Шабан.

Той погледна към пропастта.

— Изглежда е някакъв капан. Уайлд, Чейс и онова момиче сигурно са го задействали. — Той се усмихна злобно. — Би било забавно, ако са загинали при задействането на някой капан, през който ние ще минем безопасно, но пък от друга страна се надявам да са оцелели, за да мога собственоръчно да ги ликвидирам.

— Най-важното е да не излязат оттук — каза Озир. Той се обърна към Бъркли. — Какво научихте от тази стая?

— Йероглифите в залата при входа определено предупреждават, че при всеки арит ще има капан. — Бъркли посочи към едното от големите назъбени колела. — Предполагам, че това е Господарката на вибрациите. Уайлд и останалите сигурно са я активирали при преминаването си — и са оцелели.

— Не са ли паднали? — попита Хамди.

— А звукът? Според мен спокойно можем да предположим, че това е Богинята със силния глас, която се намира при петия арит. Поне дотам са стигнали.

— Което означава, че са ни разчистили пътя — рече Озир. Той стъпи върху моста.

— Сигурен ли си, че е безопасно? — попита нервно Хамди.

Озир направи още една крачка. Мостът не помръдна.

— Или капанът е бил задействан, или е повреден.

— Води ни, Халид — каза Шабан, докато брат му прекосяваше прохода. Щом стигна до другата страна, той махна на останалите да го последват.

Колелото изскърца, камъкът, който го блокираше помръдна леко, но никой не го забеляза.

Нови две колони маркираха шестия арит.

— Така — рече Нина и спря пред тях. — Окървавеният резач на парчета, а? Ако не мине добре, май ще ни трябва доста бинт, затова нека да видим какво можем да направим, за да мине добре.

Двамата с Еди насочиха фенерчетата си към отвора. Стените на равния коридор бяха украсени с добре познатите им неодобрително гледащи египетски богове и мрачни предупреждения за съдбата, която очаква нарушителите… но имаше и нещо ново.

Нещо застрашително. По стените се забелязваха безброй хоризонтални прорези, оградени отгоре и отдолу с ръждиви железни пластини.

Еди освети най-близкия прорез. В него се виждаше нещо — дълго парче метал, закачено на панта в единия край… което имаше остър ръб.

— Така — рече той. — В дупките са сложени остриета. Ясно. Ако тръгнем по коридора, ще изскочат и ще ни накълцат на парчета!

— Малко са поръждясали — рече Мейси. — Може да не се задействат.

— Готова ли си да заложиш живота си на това? — попита Нина. Всеки процеп беше с дължина, която отговаряше на ширината на коридора, което означаваше, че няма да могат да ги избегнат, ако се притиснат към отсрещната стена — а разположението на процепите оставяше малък шанс да се намери място, където да се крият. — Как да минем оттук, по дяволите?

Еди извади чука, клекна и почука по пода зад колоните. Нина примига стреснато, в очакване от стената да изскочи острие, но нищо не се случи. Той се наведе още по-напред и пак почука, но отново не се случи нищо.

— Предполагам, че стартиращият механизъм е някъде по-навътре — предположи той и се изправи. — За да може да сте в средата, когато остриетата се задействат. — Стената в дъното се намираше на цели дванайсет-тринайсет метра — и като че ли там не беше краят, а само завой, след който тунелът продължаваше.

— Не може да няма начин да се мине, без капанът да се задейства — каза Нина.

Еди претегли чука в ръка.

— Нека опитам нещо. — Той се засили и хвърли чука два-три метра навътре в коридора. Остриетата не помръднаха. — Добре, значи дотам е сигурно. Може би. — Тръгна да си прибере чука.

— Недей да казваш „може би“, а после направо да влизаш! — извика му Нина, когато той се върна с тежкия си чук в ръка. — Освен това какво смяташ да правиш? Да го хвърляш всеки път? Няма гаранция, че ще улучиш пусковия механизъм — и освен това, ако нямаш някакви невероятни умения за хвърляне на бумеранг, за които да не знам, не виждам как ще успееш да го хвърлиш зад ъгъла.

— Добре де, ти какво предлагаш? — попита той. — Не можем просто да тръгнем напред и да се опитаме да го блокираме с молитви.

— Няма да вървим — обади се Мейси, като се вгледа отблизо в йероглифите. — Мисля, че от нас се очаква да бягаме. Този текст отново ни предупреждава каква ужасна съдба ни очаква и така нататък, но завършва с нещо като „побързайте към Озирис“. Или „движете се бързо“, може би. „Движете се бързо към Озирис.“

— Оставили са подсказка? — рече изненадана Нина. Край другите арити нямаше нищо такова.

— Добавили са само няколко символа. — Мейси ги посочи в края на текста. — Всичко останало е същото като досега. Лесно е да бъдат пропуснати. Сигурно и при другите е имало, но сме ги пропуснали.

— Значи трябва да препуснем по коридора? — рече Еди, като отново освети прохода. — Малко рисковано е, не знаем какво има зад ъгъла.

— Онзи, който реже глави, най-вероятно.

— Да, много ме успокои! — Той прибра чука в раницата си и се стегна. — Добре. Значи ще трябва да тичаме като египтяни. — Той погледна към Нина. — Готова ли си?

— Да действаме — рече тя.

— Ако ме накълцат на парчета, да знаеш, че ще ти сритам задника в отвъдното. Мейси? — Мейси кимна. — Добре. Три, две, едно… давай!

Те прекосиха тичешком прага.

Остриетата останаха неподвижни.

Фенерчето на Нина осветяваше едната стена на коридора, Еди осветяваше другата, а Мейси тичаше след тях. Изминаха три метра, шест, стъпките им отекваха в коридора. Девет… Завоят бързо се приближаваше…

Под крака на Нина със скърцане се размърда една плоча.

Тя изтръпна от страх, но остриетата не помръднаха.

Зад тях обаче се разнесе звук. Някакъв механизъм се задейства с глухо потракване и непрекъснато почукване на метал в метал.

Отброяване.

— Определено трябва да тичаме — изпъшка Еди, забавяйки леко на ъгъла, за да пропусне жените напред. Той се обърна и освети коридора…

Ж-ж-т!

Остриетата при входа на коридора се изстреляха напред, последвани от тези, които се намираха срещу тях, готови да насекат всеки, който имаше нещастието да се намира там. Корозията и времето си бяха взели своето, някои от мечовете се счупиха или се откъснаха от пантите си и се удряха в отсрещната стена — но въпреки това си оставаха смъртоносни, каквато беше и идеята на създателите им.

— По дяволите! — извика Еди, побягвайки след Нина и Мейси. Смъртоносната вълна се приближаваше застрашително към тях. — Бягайте, бързо!

На Нина не ѝ трябваше да вижда какво става, за да побегне още по-бързо; приближаващият се звук беше достатъчно ужасяващ. Фенерчето ѝ освети нещо, което първоначално помисли за край на коридора, но тогава забеляза колоните, маркиращи следващия арит.

Онзи, който реже глави.

От трън…

Изскочиха остриетата край завоя, последвани от онези в късия коридор, приближавайки се застрашително към тях тримата.

Нина забеляза нещо на стените зад колоните. Още прорези — но само по един от двете страни, приблизително на нивото на човешки врат.

И те тичаха право към тях.

Тя дори не успя да извика предупредително на Еди и Мейси — те почти бяха стигнали колоните, следвани от желязната вълна…

Нина протегна ръце, прегърна ги през раменете — и скочи напред със засилка. Допълнителната тежест накара Мейси да залитне напред, а Нина повлече Еди след себе си. Тримата се претърколиха през прага тъкмо навреме, за да видят два големи въртящи се диска да се изстрелват от стените на косъм от главите им.

— Дявол да го вземе! — избъбри Нина, опитвайки се да пропълзи по-далеч от скърцащите назъбени остриета. — Не са се шегували, като са измисляли името!

Еди изчака двата диска да спрат, преди да стане и да се доближи до коридора, докосвайки едно от остриетата. Той очакваше съпротива, но то се раздвижи лесно, макар и шумно на ръждясалата си панта; след шест хилядолетия чакане, силата на замаха беше счупила механизма.

— Поне ще можем да се върнем спокойно.

— Успяхме — каза задъханата Мейси. — Преминахме — това беше последният капан! — Тя се поколеба. — Нали?

— Ако йероглифите казват истината, значи да — увери я Нина. Въпреки това тя се огледа предпазливо. Пред тях започваше нов коридор, който завиваше и се спускаше надолу.

Тя надникна зад ъгъла. Надолу водеха няколко стъпала, които стигаха до две колони.

Но те не приличаха на онези, които маркираха аритите. Тези бяха съвсем различни.

Великолепни.

— О, елате да видите! — рече тя възхитено, без да смее да диша.

При вида им Мейси ахна, дори Еди беше впечатлен.

— Много са бляскави.

Колоните бяха издялани във формата на египетски бог и огледалния му образ. Но това не бяха фигурите, които ги бяха наблюдавали от стените по време на спускането им в пирамидата. Тези бяха други, на мъж с висока шапка, който държеше жезъл в едната си ръка и сърп в другата. Тялото му беше обвито в плътни ленти, също като мумия, но лицето му беше открито, кожата му имаше зеленикавия цвят на окислена мед. И двете статуи бяха богато украсени със злато и сребро.

Озирис.

Между двете статуи се виждаше входът към тъмна камера. Нина насочи фенерчето си. Отвътре проблеснаха още злато и сребро, покрай стените бяха струпани съкровища, но погледът ѝ остана върху онова, което лежеше в средата на голямата стая: обемен, заоблен обект, облицован в чисто сребро.

Саркофаг.

Нина бавно се приближи, оглеждайки двете фигури за следи от последния скрит капан. Нямаше такъв. Бяха достигнали целта си, последната камера.

— Намерихме я — каза тя, поглеждайки удивено Еди и Мейси. — Намерихме гробницата на Озирис!