Операция „Озирис“

2.

Нина вдигна очи към тъмната стъклена фасада на Секретариата на ООН, изпълнена с леко безпокойство. Не беше стъпвала тук повече от седем месеца: седем месеца, откакто беше временно „отстранена от длъжност“ — по-точно уволнена — от новия директор на международната Агенция за световно наследство. Честно казано, нямаше особено желание да се завърне на мястото, където беше преживяла такова унижение.

Тя докосна късметлийския медальон, който висеше на шията ѝ, стисна зъби и се устреми към фоайето.

Изкачването с асансьора продължи по-дълго, отколкото си спомняше. Самият асансьор ѝ се стори по-тесен, задушен. Нещата не се оправиха и след като слезе във фоайето и я пуснаха през охранителната врата. Макар да си казваше, че приемната едва ли ще се е променила кой знае колко за седем месеца, множеството дребни разлики я правеха да изглежда смущаващо чужда.

Едно нещо не се беше променило — фигурата зад гишето.

— Доктор Уайлд! — извика Лола Джианети и скочи да я посрещне. — Или вече трябва да ви наричам доктор Чейс?

— Все още Уайлд — усмихна се Нина на дългокосата блондинка, докато двете си разменяха прегръдки, — исках да запазя името си заради професията. Макар че сигурно щеше да ми е по-лесно да си намеря друга работа, ако го бях сменила.

— Как е Еди? — Лола посочи пръстена на лявата ръка на Нина. — Как беше сватбата?

— Импровизирана. За което бабата на Еди още не може да ни прости. Тя искаше да пътува до Ню Йорк. — Нина се усмихна, след което отново стана сериозна. — А ти как си?

— Възстанових се. Повече или по-малко. — Лола погледна към корема си, където беше намушкана преди седем месеца в същата тази зала, в която стояха сега.

— Сигурно ти е било трудно да се върнеш на работа.

— Наистина ми беше странно. За известно време. — Лола сви рамене, твърде небрежно. — Но си обичам работата, така че… — Тя се поколеба, погледна към кабинетите и снижи глас. — Честно казано, вече не я обичам толкова.

— Ротшилд? — попита Нина.

Лола кимна.

— Вие бяхте много по-добър шеф. Сега важното е кой ще ѝ се подмаже най-много. И парите.

— Точно затова съм тук. Роджър Хогарт не може да дойде, затова ме помоли да го заместя. Еди също непрекъснато ми го натяква.

— Ясно. — Лола се обърна към компютъра си. — Професор Ротшилд провежда видеоконференция с доктор Бъркли, но разговорите им обикновено продължават не повече от петнайсетина минути. Срещата ѝ с професор Хогарт беше насрочена за след това, така че ще щом излезе ще попитам дали ще ви приеме.

— И дали изобщо ще ме поздрави — отвърна Нина. При мисълта за Ротшилд сдържаният ѝ гняв отново се разбушува. Тя се опита да го потисне. Шансовете да промени нещо клоняха към нула, но беше решена да изкаже мнението си, а за това умът ѝ трябваше да бъде ясен и съсредоточен.

— Ще направя всичко, което зависи от мен, за да я убедя. — Лола погледна към табличката до монитора. — О, това ми напомня, че има съобщение за вас.

— За мен?

— Да, от една от стажантките… — Тя порови из малката купчина хартийки. — Ето — Мейси Шариф. Обади се вчера, искаше номера ви. Не ѝ го дадох, разбира се, но ѝ обещах, че ще ви уведомя за обаждането ѝ. Опитах се да се свържа с вас на домашния ви телефон, но се оказа, че е закрит.

— Преместихме се в друг апартамент — отвърна сухо Нина, докато Лола ѝ подаваше листчето. — Какво искаше тя?

— Не ми каза. Всъщност всичко ми се струва много странно — доста хора искаха да говорят с нея. Тя беше на разкопките на доктор Бъркли, но внезапно си тръгна. Никой не ми обясни защо, но според мен си има проблеми с египетската полиция. Трудно ми е да си го представя — изглежда толкова симпатична, но знае ли човек?

— Предполагам, че откакто съм си тръгнала, АСН наема хора от кол и въже — мрачно се пошегува Нина. Тя погледна бележката с любопитство — краткото съобщение беше написано със закръгления почерк на Лола, а след него беше добавен телефонен номер. Нина сгъна листчето и го прибра.

— Къде живеете сега? — попита Лола.

Лицето на Нина се сгърчи.

— В Блисвил. Единственото място, което можем да си позволим, и което все пак е в рамките на града и не представлява бойно поле.

— О! — възкликна съчувствено Лола. — Ами там е… удобно, заради магистралата.

— Да. И гробището.

Двете се усмихнаха, след което Лола попита колебливо:

— Доктор Уайлд?

— Наричай ме Нина, моля те. Какво има?

— Не искам да прозвучи нахално, но ми се струва, че животът ви не е особено весел напоследък.

— Защо си мислиш така? — Двете отново се усмихнаха.

— Работата е там — каза Лола, — че за утре си взех почивен ден, с един приятел планирахме да посетим една нова изложба, а после да отидем на вечеря. Само че му изникна внезапен ангажимент, така че… питам се дали няма да поискате да дойдете с мен?

Нина понечи да откаже поканата, но се сети, че я очаква единствено поредната вечер в компанията на Дейвид Карузо.

— Къде се намира галерията? — попита тя.

— В Сохо. А ресторантът е в Малката Италия. Хубаво местенце, един приятел на братовчед ми го държи.

— Не знаех, че се интересуваш от изкуство.

Лола се изчерви леко.

— От скулптури. Това ми е нещо като хоби: правя малки птички, цветчета и други неща от метал и жици. Не съм много добра, но реших, че в галерията мога да открия някои идеи.

Нина обмисли предложението и реши: какво толкова, по дяволите. Това щеше да я поразсее за няколко часа.

— Добре, защо не?

— Страхотно! Сега ще ви запиша адреса.

Тя потърси тефтерчето си, но Нина ѝ подаде листчето, на което беше записано съобщението на Мейси.

— Напиши го тук. Спаси едно дърво.

— Благодаря. В три часа?

— В два, ако си съгласна. Колкото по-малко време стоя в апартамента, толкова по-добре!

Вратата на коридора се отвори. Нина се обърна и видя как Морийн Ротшилд излиза и замръзва при вида на Нина в приемната. След миг професорката се отправи към нея с крива, изкуствена усмивка на лицето.

— Нина.

Нина кимна в отговор на по-възрастната жена.

— Морийн.

— Не очаквах да те видя отново тук. Какво искаш?

— Всъщност искам да говоря с теб.

Ротшилд присви очи зад очилата си.

— Много съм заета, Нина. Всъщност сега имам среща с Роджър Хогарт. Сигурно го помниш.

— О, да. Всъщност той ме помоли да го представлявам. Възпрепятстван е.

— А-а-а. Надявам се да не е нещо сериозно. — Лицето ѝ не изразяваше никакво съчувствие.

— Не е, но няколко дни няма да може да ходи. Затова ме помоли аз да говоря с теб вместо него.

Нина знаеше, че Ротшилд умира от желание да ѝ откаже, но Хогарт беше уважаван член на академичната общност и имаше добри връзки. Ако откажеше среща на заместника му, той можеше да го приеме като обида… или признак, че тя се страхува да защити позицията си.

— Предполагам — каза най-накрая тя с огромна неохота, — че мога да отделя няколко минути. Като услуга за Роджър. — Тя се обърна и тръгна по коридора, а Нина се усмихна на Лола, преди да я последва към кабинета ѝ.

Който някога беше неин. Изгледът към Манхатън беше болезнено познат, но всичко останало беше променено. Усещането за отчуждение се завърна с пълна сила. Ротшилд седна зад голямото бюро и нетърпеливо махна с ръка на Нина да седне на стола срещу нея.

— Е? За какво иска да говори с мен Роджър?

— Всъщност за това. — На бюрото лежеше една лъскава брошура, рекламираща „Телевизионното събитие на десетилетието на живо“. На корицата се кипреше Сфинксът от Гиза. Нина я взе. — Имам чувството, че всеки път, щом включа телевизора, виждам реклама за това. Любопитна съм откога АСН се занимава с телевизионни реклами и подпомагане на смахнати култове.

— АСН не подпомага никого, Нина. — Гласът на Ротшилд натежа от високомерие. — Привличането на организации като „Храмът на Озирис“ намалява оперативните ни разходи, а нашият дял от рекламните приходи ще помогне при финансирането на безброй други проекти и ще издигне имиджа на АСН пред света. Става въпрос за печеливша ситуация и добър бизнес, чисто и просто.

— Странно, не знаех, че АСН е бизнес. — Нина отвори брошурата и видя снимка на Лоугън Бъркли, заел героична поза пред пирамидите. — Ти ли го постави начело на разкопките?

— Лоугън беше най-добрият кандидат за тази работа.

— Лоугън е съвършен егоист. Защо не избра Кал Ахмет или Уилям Шофийлд? И двамата имат много по-голям опит.

— Ако искаш да знаеш, те присъстваха в списъка с резервите — отвърна студено Ротшилд. — Но Лоугън беше мой личен избор. Презентацията му ме впечатли най-много.

Искаш да кажеш, че най-много ти се мазнеше, помисли си Нина, но премълча.

— А той прие ли идеята за тоталното опорочаване на принципите на археологията? Това също ли беше част от презентацията му?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид избързването и пренебрегването на научните практики, за да може телевизията да се сдобие с по-висок рейтинг.

— Ти си последният човек, който може да ми говори за „пренебрегване на научните практики“, Нина — сопна ѝ се Ротшилд. — Тоталното ти незачитане на правилата беше основната причина да те уволня, забрави ли?

— Не става въпрос за мен. — Нина едва сдържаше гнева си. — А за това, че АСН се продава! Тя беше създадена да защитава тези открития, не да ги експлоатира!

— А, сега разбирам защо си дошла. — Тънките устни на Ротшилд се разтегнаха в презрителна усмивка. — Това е някакъв отчаян опит да се реабилитираш пред себе си, нали? Искаш да удариш с юмруци по стените на храма на своите потисници, за да убедиш себе си, че си права, а всички останали грешат? — Тя се изправи и се облегна на бюрото, навеждайки се напред. — Откажи се! Независимо какво си мислиш, ти не си незаменимото сърце на АСН — организацията работи перфектно и без теб. Всъщност дори по-добре. Знаеш ли колко наши служители са загинали, откакто те няма? Нито един!

Нина си пое рязко дъх.

— Това беше много подло, Морийн — каза тя през зъби.

За миг изражението на Ротшилд показа, че дори тя е осъзнала, че е прекалила. Но този миг отмина бързо.

— Ти каза, Нина, че си дошла и смяташ да се задържиш тук. Според мен за всички е най-добре да си идеш. А най-добре ще е повече да не се връщаш.

Нина се изправи и сви юмруци, за да не види Ротшилд треперенето на ръцете ѝ.

— Онова, което правиш в Египет, е обида за професията и ти го знаеш много добре.

— И двете знаем коя е истинската обида за професията — възрази Ротшилд.

Нина я погледна с омраза, отвори вратата и излетя от офиса. Отдясно на сградата на ООН имаше малък парк; Нина профуча край него, а двайсет минути по-късно гневът продължаваше да бушува в гърдите ѝ. Изпитваше някакво перверзно удоволствие от него — знаеше, че щом утихне, на мястото му ще се възцари отчаяние, по-дълбоко от всякога.

Но тя знаеше, че не може да го поддържа безкрайно. Пое си дълбоко дъх, извади телефона си и се обади на Еди. За нейна огромна изненада телефонът му беше изключен, вместо да бъде прехвърлен на гласова поща. Странно. Еди никога не изключваше телефона си.

Това беше достатъчно да угаси гнева ѝ и тя усети как отчаянието бавно запълва мястото му. Единственото, което искаше, беше да се прибере у дома. Тя зави на запад по 42 улица и тръгна към станцията на метрото. Някъде по средата на пътя телефонът ѝ иззвъня. Мислейки си, че е Еди, тя бързо го извади, но на екрана беше изписан непознат номер. Първоначално се поколеба, но после реши да отговори.

— Нина ли е на телефона? — разнесе се глас с джърсийски акцент.

— Да?

— Обажда се Чарли, Чарли Брукс. Шефът на Еди.

— О, здравейте — каза тя. — Как сте?

— Добре, благодаря. Вижте, опитвам се да се свържа с него, но телефонът му е изключен. Той с вас ли е? Трябва да говорим за един нов клиент.

— Не, не е с мен. И аз се опитвам да се свържа с него.

— Така ли? Хм. Не му е присъщо да изключва телефона си, когато не е на работа.

— Не е ли с Грант Торн?

— Не, чак довечера. Вижте, ако се чуете с него в близкия един час, кажете му да ми се обади. В противен случай ще дам работата на едно от другите момчета.

— Ще му кажа. — Тя прекъсна връзката. Щом Еди не е на работа, тогава какво правеше и защо телефонът му беше изключен? Освен това… защо ѝ беше казал, че ще бъде с Грант Торн цял ден?

През афектираното ѝ съзнание преминаха всевъзможни сценарии. И нито един от тях не беше добър. Дали не правеше нещо, за което не искаше тя да разбира? Последните няколко месеца не се отразиха добре на връзката им. Дали си нямаше някоя друга?

Тя разтърси глава, отказвайки да го приеме. Еди не би ѝ го причинил.

Дали?

Тя стигна до станцията Гранд Сентръл и хвана метрото за Куинс, поемайки по тъжния път към Блисвил. По пътя телефонът ѝ звънна веднъж — не обаждане, а текстово съобщение. Еди. Кратък, както винаги.

— Страхотно мина — въздъхна Нина.

Черната лимузина „Кадилак“ прекосяваше центъра на Манхатън.

— Почти стигнахме, господин Торн — обяви шофьорът.

— Добре — отвърна Грант. Той беше облякъл официалния костюм, който беше купил предишния ден. Разхлаби яката си с пръст. Беше ужасно напрегнат, съвсем различен от обичайния, самонадеян Грант, когото всички познаваха.

— Добре ли сте? — попита Еди.

— Да, да, чудесно. Но, знаеш ли, това е голяма работа. По-голяма от наградите „Пийпълс чойс“.

Еди предпочете да запази мнението си за себе си. Нюйоркската „църква“ на Храма на Озирис всъщност беше внушителна сграда в Ийст Мидтаун, с неонова табела над входа, представляваща египетско око, затворено в триъгълник, който сигурно символизираше пирамида. Но докато сградата не беше нещо забележително, тълпата отвън беше същата като край червения килим в нощта на Оскарите.

— Много хора — каза той. Неколцина мъже в ушити по поръчка тъмнозелени блейзъри прочистиха терена, за да може кадилакът да мине.

— Много популярна религия, човече. Та кой не иска да живее вечно?

— Зависи с кого живееш. — Лимузината спря. — Искате ли да изчакам в колата?

— Не, ела с мен, поогледай се. Може пък да решиш да се присъединиш.

Този път Еди успя да сдържи саркастичния си коментар. Той излезе от лимузината и отвори вратата на Грант. Щом звездата се появи, тълпата го посрещна ентусиазирано.

— Здравейте, здравейте! Радвам се да ви видя — извика Грант, показвайки мегаватовата си усмивка, която му беше помогнала да печели по десет милиона долара на филм. Мъжете в зелено го обградиха в кордон и той тръгна към входа, ръкувайки се с почитателите си и позирайки за снимки. След като лимузината се отдалечи, Еди внимателно огледа тълпата, търсейки някакви признаци на заплаха, но като че ли всички се държаха прилично. Той побърза да ускори крачка, повеждайки Грант към входа.

Скоро се разбра, обаче, че не кинозвездата е днешната атракция. От сградата излязоха още хора и вълна от облечени в тъмнозелени блейзъри мъже се устреми като снегорин през тълпата, разчиствайки тротоара. Някой извика:

— Това е Озир! — Тълпата се обърна като един, за да посрещне пристигащата дълга лимузина.

Ако Грант беше посрещнат с ентусиазъм, то сегашното приличаше на истерия. На Еди му стана много забавно, когато протегнатата към Грант ръка, която той се канеше да стисне, изведнъж изчезна, оставяйки го с изражение на изненада и обида на лицето. Охраната застана от двете страни на вратата на лимузината.

Халид Озир излезе навън.

Щом го зърна, Еди веднага усети в него онова специално качество, притежавано от малцина щастливци — природна могъща харизма, която прозираше през увереността, с която се движеше, и неустоимия блясък в очите. Еди предположи, че мъжът е на около четирийсет години, макар да имаше вътрешното усещане, че Озир е много по-възрастен, отколкото изглежда. И докато Грант беше просто филмова звезда, човек, постигнал статуса си благодарение на добрия си външен вид, скромен талант и отличен агент, Озир приличаше повече на филмова легенда, някой, който щеше да засенчва поколение след поколение млади таланти. Еди погледна към клиента си. На лицето на Грант беше изписана смесица от сляпо възхищение и мъничко завист.

— Здравейте, приятели! — Гласът на водача на култа прогърмя над приветствените викове. — Радвам се, че виждам толкова много от вас тук! Нека светлината на бога слънце Ра ви благослови!

— Нека духът на Озирис те пази и ти даде сила! — пропя тълпата в отговор.

Дори Грант се включи в поздрава, макар че несъзнателно размени местата на „пази“ и „даде сила“.

Лицето на Озир грейна и той тръгна към сградата, разговаряйки по пътя със своите последователи. Еди не можа да не забележи, че лъвския пай от вниманието му се полагаше на привлекателните жени.

Междувременно от лимузината излезе друг мъж, който остана почти незабелязан от тълпата — мрачната му физиономия веднага се открои сред усмихнатите лица на посрещачите, а третият мъж, който се появи след него, накара Еди да застане нащрек. Ако се съдеше по чертите на втория мъж, това сигурно беше някой роднина на Озир — брат може би? — но веднага ставаше ясно, че водачът на култа е бил благословен едновременно от генетичната лотария и от самия живот. Изсеченото слабо лице на втория беше белязано от изгаряне на дясната буза. От друга страна, жилавият му компаньон, с мазна коса на прическа в стил осемдесетте години и сако от змийска кожа, приличаше на селяндур, но стегнатата му стойка веднага подсказа на Еди, че пред него стои бивш военен.

Озир стигна до вратата и видя, че Грант го чака там.

— О, господин Торн! — Той хвана ръката на актьора и здраво я разтърси. Сред тълпата проблеснаха светкавици на фотоапарати; двамата мъже инстинктивно се обърнаха към тях с широки усмивки на лицата. — Радвам се, че най-после се срещнахме.

— Чувствата ни са взаимни, господин Озир — отвърна Грант.

— Моля ви, наричайте ме Халид. Имам чувството, че вече ви познавам от филмите ви.

Грант се ухили, поласкан.

— Наистина ли? Страхотно! Опитах се да гледам някои от вашите, но се намират малко трудно в Нетфликс. Но пък гледах „Озирис и Сет“. Бяхте невероятен в него.

Озир махна скромно с ръка.

— Трябва да посетите централата на „Храма на Озирис“ в Швейцария, там ще ви покажа останалите. Заповядайте, когато пожелаете; вратата ми винаги е отворена за вас. Но актьорската професия е вече зад гърба ми — имам ново призвание. И толкова се радвам, че вие — той се обърна към тълпата — всички вие сте избрали да ме последвате в това невероятно пътуване, вече сме десетки хиляди, пръснати сме по цял свят и броят ни непрекъснато ще расте, щом нови и нови открият, че истинското безсмъртие може да бъде намерено само чрез учението на Озирис. Всички ще живеем вечно! — Той протегна ръце към небето и тълпата отново изрева ликуващо.

Брат му нетърпеливо даде някаква заповед и пазачите отблъснаха хората назад. Един от тях отвори вратата и докато Озир и придружителите му влязоха вътре, мъжът със сакото от змийска кожа погледна презрително Еди.

Грант стигна до вратата, но се поколеба, щом забеляза, че Еди не върви след него.

— Какво има?

— Не си падам по такива мероприятия. Вие вървете; аз ще ви изчакам тук.

— Не, човече, ела с мен. Чуй какво има да каже — това ще промени живота ти. Ще можеш да преобърнеш процеса на стареене, отново ще изглеждаш на трийсет!

— Аз съм на трийсет — отвърна ледено Еди.

— Наистина ли? Господи боже. Не се обиждай, пич, просто изглеждаш доста… обрулен. — Осъзнавайки, че думите му няма да убедят бодигарда, Грант се примири: — Добре де… изчакай ме тук. Да.

— Забавлявайте се, господин Торн — отвърна Еди, докато Грант влизаше вътре. Поклати глава и леко се усмихна. Работодателят му беше живото доказателство, че някои хора са готови да повярват на всичко.

Поне „Храмът на Озирис“ изглеждаше напълно безобиден, шантав култ.

Няколко часа по-късно Еди се прибра у дома.

— Как мина в ООН? — попита той, щом влезе в апартамента. После забеляза празната бутилка вино. — Ох.

— Мина наистина ужасно — отвърна намръщено Нина. Няколко часа по-рано се беше обадила на Хогарт и мисълта, че трябва да преразказва отново спора си с Ротшилд я ядоса. — Нищо не успях да постигна, а Морийн се държа като истинска кучка; накрая ме накара да се чувствам ей толкова голяма. — Тя протегна треперещата си ръка към него и разтвори палеца и показалеца си на един сантиметър един от друг. — Не трябваше въобще да ходя. Нямаше да отида, ако не ме беше накарал.

— Не съм те карал — възрази Еди.

— Напротив! Със същия успех можеше да ме занесеш там на гръб!

Той поклати глава.

— Господи! Ротшилд те е ядосала, защо си го изкарваш на мен?

— Защото ти си тук! — извика тя. — Направо да не повярва човек.

— О, за бога! — въздъхна Еди. — Престани. Бях на работа! Вчера ти предложих да поговоря с Чарли, а ти ми каза да не го правя.

Споменаването на Чарли я подсети нещо.

— Къде беше тази сутрин? Опитах се да ти се обадя, но не ми вдигна.

— Защото работех. Когато съм на работа, не мога да провеждам лични разговори. Знаеш го много добре.

— Но когато ти се обадих, не беше на работа. Чарли ми звънна — не можел да се свърже с теб и попита дали знам къде си.

Той се поколеба, смутен.

— Кога е било това?

— След като излязох от ООН. Някъде към един и половина.

— А, да, вярно. Бях с Грант Торн.

— Странно — рече Нина със съвсем невесел глас. — Чарли ми каза, че си на работа чак късно вечерта.

Почти можеше да чуе звука от скърцащия му мозък.

— Така стана, защото… направих услуга на Грант. Извън работа.

— Що за услуга?

— Искаше да отида да му взема портокалов сок. — Виждайки подозрителното ѝ изражение, той продължи: — Сериозно ти говоря! Проклетият кучи син го домързя да прекоси една улица, за да си купи сам!

— Мислех, че в договора ти има клауза, че не се занимаваш с подобни неща. Все пак си бодигард, а не иконом.

— Ами като ми предложи да ми плати петстотин долара, някак си забравих за нея.

— Платил ти е петстотин долара, за да му купиш портокалов сок?

Той измъкна от джоба на якето си банкнотите, които беше получил предишния ден, и ги хвърли на масата.

— Виждаш ли? Човекът наистина има повече пари, отколкото здрав разум.

Нина погледна подозрително парите. Познаваше Еди достатъчно добре, за да разбере кога увърта, а този път изглеждаше доволен от бързата си мисъл. Може би Грант Торн наистина беше проявил абсурдна щедрост, макар да ѝ се струваше, че тук имаше още нещо.

— Какво прави през останалото време? Портокалов сок се купува бързо.

— Да беше видяла опашката — отвърна той с широка усмивка, която бързо изчезна под погледа на Нина. — Да, свърших и още нещо… Срещнах се с един приятел.

Погледът ѝ се напрегна.

— Приятел или приятелка?

— Приятел полицай.

За голямо негово облекчение Нина не се заяде, че това не пречи да е едновременно полицай и жена. Вместо това каза:

— Не знаех, че имаш приятели полицаи.

— Извинявай. Не знаех, че трябва да ти представя пълен списък на всичките си връзки по света. Аз имам много приятели!

Тя не беше сигурна дали той нарочно наблегна на това „аз“, но нямаше намерение да го остави без коментар.

— За разлика от мен ли имаш предвид?

— Това пък откъде ти хрумна? Никога не съм казвал, че нямаш никакви приятели.

— Хубаво. Защото аз имам приятели. Имам… — Тя се замисли и лицето ѝ се смръщи, докато обмисляше отговора. — Имам Пайпър.

— Която се премести в Сан Франциско.

— Мат! Мат Трули ми е приятел!

— Не си разговаряла с него от месеци.

— Но си остава мой приятел! Освен това Лола! — добави Нина, размахвайки триумфално ръка. — Лола ми е приятелка. Всъщност двете ще вечеряме заедно утре. Така че, да, имам приятели.

— Никога не съм твърдял, че нямаш! Защо го приемаш толкова навътре?

— Защото… защото има нещо друго, което ме потиска — призна тя. — Почти всичките ми приятели са археолози или историци. И тъй като медиите ме направиха на пух и прах, те се държат с мен така, сякаш съм радиоактивна.

— А може би въобще не са били истински приятели — каза ѝ Еди. — Защо веднага предположи, че сутринта съм се срещал с приятелка? Какво, да не би — ха! — да не мислиш, че имам любовница?

— Не, просто… — Главата ѝ клюмна. — Това щеше да е идеалният завършек на този ужасен ден. Просто си го помислих и повече не можах да си го избия от главата. Ти си непрекъснато навън, а аз… ами, напоследък не съм особено приятна компания. Пък и нали се сещаш, не сме правили секс доста отдавна.

— Пет дни е „отдавна“?

— Оженихме се скоро — би трябвало да правим секс на всеки пет минути! — Тя се отпусна на дивана. — Господи. След всичко, което ни се случи, си мислех, че поне бракът ни ще бъде онова идеално нещо, което да ни помогне да преживеем трудностите. Но…

— Нали не си размислила? — попита загрижено Еди.

— Не, боже, не. Просто… съвсем не е такъв, какъвто си мислех. Какъвто се надявах, че ще бъде.

— Бракът е като живота, така мисля. Нещата винаги се променят и човек се адаптира към тях. Има една поговорка сред военните — не знам кой я е казал, Наполеон или някой друг: „Никой план не оцелява след сблъсъка с врага“.

— Казал го е фелдмаршал Хелмут фон Молтке — поправи го Нина, спечелвайки изненадан поглед от съпруга си. — Но ако бракът е план, кой тогава е врагът?

— Всеки и всичко извън тази стая.

— Мразя тази стая.

— Добре де, далеч от този диван.

— И на дивана не съм голяма почитателка. — Двамата се засмяха.

— Добре, виж какво — каза Еди, — не се срещам с друга жена. Разбрах какво е да си от другата страна, докато бях женен за София. Не се тревожи за това. Нито за каквото и да е друго. Утре се забавлявай добре с Лола и се разтовари от проблемите. — Той махна с ръка към купчината пари. — Ако Грант пак ме помоли да му купя портокалов сок, току-виж сме успели да си позволим да отидем на почивка.

— Хубаво ще бъде. На някое екзотично място.

— Египет? — По телевизията течеше поредната реклама за отварянето на Сфинкса — събитието щеше да се излъчи на живо след три дни.

Той я целуна по бузата.

— Да видим какво ще ни донесе утрото, става ли?