Операция „Озирис“

18.

Озир се дръпна назад и се сви, а Еди седна в леглото.

— Как… как влезе тук? — попита египтянинът, а в гласа му се бореха за надмощие гняв и страх.

— Да, и аз съм много любопитна — обади се Нина от стаята със зодиака, където Еди я беше изпратил да се скрие, след като се промъкна в каютата.

Без да сваля пистолета си от Озир, Еди отхвърли чаршафа и се изправи. Дрехите му бяха подгизнали от вода.

— Потърсих лодката му на мястото, където ми каза. След това преплувах под кея до нея и се хванах за котвената верига. А после просто трябваше да чакам да стигнем дотук.

Озир изгледа Нина, осъзнавайки, че го е предала.

— Значи през цялото време си била с него! Себак е бил прав!

— Пфу! — рече Нина. — Нима бих се хванала да работя с някакъв изкукуригал религиозен култист, който се опитва да ме убие? — Тя погледна към Еди. — Добре, а сега какво?

Той махна на Озир да отива в банята.

— Първо ще го завържем и ще му запушим устата. След това ще разберем къде се намира пирамидата и тръгваме нататък. Добър план, а? — Тя кимна. — Добре, любовнико — рече Еди, приближавайки се към Озир. — Влизай вътре.

Египтянинът не сваляше поглед от Нина.

— Наистина не исках никой да пострада — изръмжа той. — Но сега с удоволствие ще направя изключение.

— Млъквай, задник — сопна му се Еди и го блъсна в банята; лакътят на залитащия мъж се удари в тоалетката и по пода се разпиляха всевъзможни тоалетни принадлежности.

— На колене и главата в тоалетната чиния, сякаш ще повръщаш! Бързо! — Той притисна дулото на револвера в главата на Озир, който коленичи послушно, и развърза колана на халата му. — Нина, завържи му ръцете зад тръбата. — Той не свали оръжието, докато Нина не стегна ръцете на египтянина. — Намери нещо, с което да му завържем краката.

Тя отиде в каютата и се върна, преметнала през ръката си няколко вратовръзки.

— Избери си цвят.

Еди смачка една на топка и я пъхна в устата на протестиращия Озир, след което я пристегна отгоре с друга. С единия край на третата стегна краката на пленника си, а другия завърза за тръбата под умивалника.

— Сега ме чуй, крал Тут — каза той, почуквайки с пистолета по главата на Озир. — Само една думичка и ще те изпратя при предците ти. Ясно ли е? — С уста, запушена от импровизираната тапа, Озир можа само да изръмжи гневно. — Добре.

Еди излезе от банята и заключи вратата, след което се присъедини към Нина в стаята със зодиака.

— Намери ли пирамидата?

— Още не — призна тя.

— И колко време ще ти отнеме?

— Нямам представа.

— Може би ако беше поработила върху това, вместо да се наливаш с шампанското на Озир…

Тя го погледна раздразнено.

— Не започвай пак, Еди.

— И докато сме на тази тема… Какво правехте, когато пристигнах? Ти се беше опънала на леглото, запретнала роклята си така, че ти се виждаха гащичките! — На лицето му се изписа загрижено изражение. — Носиш гащички, нали?

— Коя част от „не“ и „започвай“ толкова ти се опря, Еди? — сопна му се Нина.

— Според мен част от него се канеше да подпре теб…

Тя удари с ръка по лексана.

— За бога, Еди! Опитвах се да го баламосам, за да мога да огледам това нещо — а сега защо не млъкнеш и не ме оставиш да работя? — Тя посочи масата. — Там има няколко записки от хората му; ще ми ги донесеш ли, ако обичаш?

— Дано утре не ходиш като египтянин — промърмори той, докато събираше листовете.

В записките се съдържаше доста информация за зодиака: предполагаемата дата на създаването му въз основа на позицията на планетите (тя с изненада установи, че са изчислили дори месеца — октомври 3567 пр.н.е. — което непряко потвърждаваше теорията на Мейси, че Сфинксът предхожда строежа на пирамидата на Хуфу), имената на различните съзвездия, химически анализ на боята, размерите на зодиака до милиметър, видът камък, от който е бил изсечен…

— Безполезни — промърмори тя, преглеждайки страниците.

Еди се беше върнал в каютата, за да стои на стража, докато тя чете. Сега се върна при нея.

— Какво?

— Тук пише всичко за зодиака, освен онова, което ми трябва. Йероглифите описват как да се стигне до пирамидата на Озирис, но само ако разполагаме с определени факти. Хората на Озир са открили позицията на Меркурий, което е важно, но знаем останалите.

— Какви са останалите указания?

— Място, наречено сребърния каньон, което нямаме представа как да открием, и второто око на Озирис. Ние не знаем къде се намира първото, та камо ли за второто. — Тя обиколи зодиака с надеждата да открие нов подход към тайните му. Не получи никакви проблясъци. — Какво пропускам? — запита се на глас.

— Щом е нещо египетско, Мейси може да го знае. — Еди бръкна в джоба на смокинга си. — Виждала ли си я?

— Да, казах ѝ да ни изчака.

— Да се надяваме, че си е намерила хотел — оная станиолена рокля няма да ѝ държи топло… О, по дяволите. — Той беше увил паспортите и телефона си в найлонова торбичка, за да ги запази от водата, но се оказа, че това не е свършило работа. Документите бяха подгизнали, но беше достатъчно да изсъхнат, за да се използват отново; в телефона, от друга страна, при разклащане се чуваше плисък на вода. — Дано твоят телефон е у теб.

— Да, но нещата ми са две палуби по-надолу. Не ми се иска да се разхождам из кораба, освен ако не е наложително — особено след като сме завързали собственика му в тоалетната. Ако някой заподозре нещо, това ще е първото място, където ще провери.

— В такъв случай ще трябва да го разгадаеш без Мейси.

Нина прегледа отново записките в търсене на някоя следа, която да е изпуснала, след което се обърна към рафта с книги за древен Египет и провери дали в съдържанието им се споменава за сребърния каньон или окото на Озирис. За първото нямаше нищо; второто се споменаваше няколко пъти, но само в контекста на египетската символика, нищо, свързано с определено местоположение в реалния свят.

— Не разбирам — въздъхна тя след известно време, връщайки се при зодиака. — Къде ни казва да отидем? По някакъв начин трябва да е свързано със звездите — имаме съзвездията, Млечния път, планетите — какво ги свързва? В смисъл че пирамидата е отбелязана тук заедно с упътването, но къде е първоначалната точка?

Еди сви рамене.

— Не знам — единственото за Египет, което знам, съм го видял в „Мумията“.

— Която едва ли може да се сметне за достоверен източник.

— Може би не. Но ще ти кажа нещо — това тук не е Млечният път.

Тя погледна към светлосинята линия.

— Не е ли?

— Не, формата е различна. Знам как изглежда Млечният път и това не е той.

— Добре, щом не е, какво е тогава? Какво друго биха сложили на една звездна карта?

На Еди му дойде идея.

— Това не е звездна карта — каза той, приближавайки се до огледалото. — На нея има звезди, но не те са най-важното. — Той погледна в отражението и по лицето му се разля разбираща усмивка. — Погледни.

Той взе един атлас от рафта и го прелисти, докато Нина се взираше в отразения зодиак.

— Какво би трябвало да видя? — попита тя.

— Това. — Еди отвори атласа на една определена карта: Египет. Той прокара пръст по страницата, проследявайки курса на някаква река от север на юг. — Да ти напомня на нещо?

Очите ѝ се преместиха от картата към отражението в огледалото, после отново към картата…

— Формата е същата — осъзна тя. — О, боже, това е Нил!

— Постави това нещо на тавана и то ще съвпадне точно с формата на Нил — един вид я проектираш нагоре — кимна той с глава. — Но ако я гледаш като нормална карта, тя се преобръща наопаки.

Нина се върна при зодиака и разчисти листите, за да огледа пътя на реката.

— Значи на север е делтата на Нил, което означава, че другият край… Еди, донеси ми картата!

— Не си казала вълшебната думичка — отвърна той, но все пак ѝ занесе атласа, сравнявайки го с боядисаната линия. — Дори ако се вземе предвид огледалният ефект, пак има разлики. Делтата е различна — на старата карта има повече реки!

— Нил е имал повече устия; някои от тях са пресъхнали — отвърна разсеяно Нина, съсредоточена върху нещо друго нагоре по течението. — Виж, виж тук! Това голямо отклонение, където реката заобикаля Долината на царете… — Тя потупа развълнувано с пръст по лексана. — Тази фигура на Озирис, която липсва в зодиака Дендера — виж къде се намира окото ѝ!

Еди преобърна на ум зодиака, за да съвпадне с картата. Главата на фигурата се припокриваше с една точка западно от реката, близо до чупката в иначе директно насочения ѝ на север курс.

— Какво има сега там? Някакво място, наречено… Ал Балиана.

— Не само това. — Тя буквално се хвърли обратно към масата и грабна една книга, пълна с големи снимки. — Тук се е намирало едно от най-важните места в Египет! — След като намери правилната страница, Нина подаде книгата на Еди. — Абидос. Градът на Озирис!

Снимките показваха няколко големи, порутени постройки.

— Като че ли имат нужда от ремонт — пошегува се Еди.

— След като ние извикаме майсторите — каза Нина, плъзгайки поглед по текста. — Там трябва да има нещо, което да сочи пътя към този „сребърен каньон“ — щом го открием, ще се озовем само на десет километра от пирамидата.

— Да открием кое?

— Второто око на Озирис. Мисля, че това е двойна следа — в зодиака се намира окото на втория Озирис, което ни казва да отидем в Абидос… но йероглифите казват, че второто око „вижда пътя“ към каньона. Едното око в зодиака е просто точка; то не вижда нищо. Предполагам, че някъде в Абидос се намира истинският символ на Окото на Озирис и посоката, в която гледа, е тази, в която трябва да тръгнем.

Еди погледна зодиака. Нина познаваше този поглед.

— Не. Категорично не.

— Какво „не“?

— Няма да разбиеш зодиака!

— Това ще попречи на Озир да намери пирамидата.

— Те вече имат указанията, просто не са достатъчно умни да ги разгадаят. Ако го оставим непокътнат, ще може да бъде върнат в Египет.

— Само ако онзи Имхотеп бъде арестуван — отвърна той, сочейки към банята.

— Ако стигнем преди него до пирамидата, можем да го разкрием.

— Ако попърхаш още малко с тази рокля той и сам ще се разкрие.

— О, стига вече — изсумтя Нина. Тя прибра спуснатата си коса и я върза на конска опашка. — Все пак трябва да си прибера нещата.

Той извади револвера.

— Първо да проверя дали гаджето ти се моли на великия бог Армитидж Шанкс11 и после ще вървим.

Озир си стоеше там, където го бе оставил. Еди допря дулото на пистолета в гърба на разгневения египтянин и провери дали е завързан здраво за отходната тръба.

— Добре — рече той, връщайки се от банята, — сега вече може да…

Някой почука по вратата на каютата.

Еди измъкна пистолета.

— По дяволите! — прошепна Нина, замръзнала зад гърба му. — Какво ще правим?

— Ш-ш-шт! — Озир започна да стене приглушено от банята; Еди изтича обратно и го срита. — Млъквай!

— Халид! — разнесе се нетърпелив глас отвън. Шабан. — Халид, знам, че си вътре. Пусни ме. — Дръжката на заключената врата се размърда.

Нина я погледна, след което се хвърли на леглото и пружините на матрака изскърцаха. Преди Еди да успее да я попита какво прави, тя си пое дъх и застена в симулиран екстаз.

— Ох… ох… о, боже, да, по-силно, да!

Дръжката спря да се движи, Шабан изсумтя отвратено и се отдалечи. Нина продължи с преструвките, докато не реши, че вече се отдалечил достатъчно, след което скочи от леглото.

— Проклет да съм — рече Еди и се ухили. — Направо ме възбуди!

— Запази тази мисъл, докато се върнем на брега и останем насаме. — Тя се приближи до вратата и се ослуша. Отвън не се чуваше никакъв звук. — Мисля, че е чисто.

Еди се приближи до нея и леко открехна вратата. Коридорът беше празен.

— Накъде?

— Надясно и завой след първия ъгъл. Има стълби.

Той се стрелна напред, хванал пистолета в ръка. В коридора нямаше никого. Вляво се намираше стъклена врата, която водеше към една от горните палуби; през нея се виждаха светлините на Монако. Той тръгна надясно и надникна зад ъгъла. Никой; обещаните стълби се намираха на седем-осем метра от тях.

— Добре, чисто е.

Нина го последва. В пълната тишина, която цареше на яхтата, ѝ се струваше, че шумолящата ѝ рокля вдига ужасен шум.

— Затова винаги нося дънки — прошепна тя.

— Ако носеше минижуп, както отдавна те моля… — Еди спря в основата на стълбите. От горната палуба се чуваше тих разговор, но скоро стана ясно, че разговарящите не се приближават. — Две палуби надолу, нали така каза?

Когато стигнаха до правилната палуба, от каютата се носеха поп ритми. Те се промъкнаха покрай нея и се отправиха към стаята на Нина. Тя беше оставила вратата отключена; шмугнаха се вътре.

Нина бързо съблече роклята и облече всекидневните си дрехи, след което събра малкото си лични вещи.

— Да се обадя ли на Мейси? — попита тя, държейки телефона си в ръка.

— Нека първо да се махнем от кораба — отвърна Еди.

— Как ще се върнем на брега?

— Ще задигнем някоя лодка. — Той излезе в коридора. — Хайде, идвай.

Те тръгнаха обратно по стълбите, приближавайки се до каютата, от която се носеше музиката. След като преминеха покрай нея и се изкачаха едно ниво нагоре, щяха да се озоват на главната палуба, където трябваше само да се прикриват, докато стигнат до лодките. Елементарно.

Или пък не.

Вратата се отвори, навън излезе една млада русокоса жена с две празни чаши в ръце и се озова срещу дулото на пистолет, насочен право между очите ѝ. Тя изпищя и скочи обратно в стаята, откъдето се чу изненадан мъжки вик.

Нина и Еди се спогледаха.

— Бягай! — извика Еди.

Те хукнаха нагоре по стълбите. Звънецът на алармата се включи, когато стигнаха до горната палуба. Нина чу още гласове отгоре. Екипажът на Озир беше хванат неподготвен от неочакваната тревога, но беше успял да реагира за секунди.

Еди я дръпна и двамата затичаха по коридора. Друга стъклена врата водеше към кърмовата палуба. Някой зад гърба им извика.

Нямаше време да спират и да отварят вратата. Вместо това Еди просто стреля в нея веднъж. Стъклото се пръсна и се изля в тъмен водопад на пода. Те изтичаха по хрущящите стъкълца и изскочиха на палубата.

Тя беше празна. Пред тях се виждаше стълбата, водеща до плаващата платформа.

— Коя лодка? — попита Нина, докато тичаха към нея.

— Която има ключове! — отвърна Еди, поглеждайки през рамо. Видя как някой се появява на вратата на горната палуба и стреля отново, за да го накара да се скрие вътре.

Нина се спусна надолу по стълбите, докато Еди потърси прикритие горе. Тя не хареса вида на малките, открити джетове и се прехвърли към лодките. Скутерът сигурно щеше да е по-бърз, но ключовете на „Слънчев барк“ все още бяха на таблото.

Тя се качи в него.

— Еди, идвай!

Еди се огледа, като чу боботещия двигател на тендера.

— Развържи я! — извика той. Изстрелът му беше стреснал екипажа и никой не искаше да излезе пръв.

Това нямаше да продължи дълго. Щом Шабан или Кротала се появяха, те щяха да им заповядат да го атакуват. И тъй като му бяха останали само четири патрона, шансовете му да издържи дълго бяха нищожни.

Той отново погледна към Нина. Тя продължаваше да развързва въжетата.

Двама мъже изтичаха на горната палуба и се хвърлиха на пода в противоположни посоки. Еди стреля по единия, но пропусна. Оставаха му три патрона.

— Еди! — Тендерът беше свободен; Нина скочи зад кормилото.

— Тръгвай! — извика той. Тя поклати глава; не желаеше да го остави сам. — Аз ще скоча след малко, подкарвай проклетото нещо!

Боботенето на двигателя премина в рев. Той се обърна, за да скочи от стълбите…

Кротала излетя през счупената врата. Еди стреля по него, но нахалост, защото американецът се хвърли встрани, за да се прикрие. Два патрона.

От ръба на горната палуба се подаде черното дуло на един МР7 и лазерният му мерник проблесна. Тънкият като игла червен лъч се плъзна към Еди — но само след миг се разтанцува като побеснял, щом англичанинът улучи оръжието и го изби от ръцете на стрелеца.

Един патрон.

— Проклети револвери! — изсъска Еди. Дори старият му уайлди щеше да произведе повече от шест изстрела. Един куршум, няколко мишени — време беше да изчезва.

Той скочи и с трясък се приземи на платформата. Тендерът се отдалечаваше, но Нина все още се въздържаше да даде газ, изчаквайки го да се качи на борда. Еди се напрегна, отстъпи няколко крачки назад и спринтира, за да получи добра засилка за скока…

И главата му избухна в адска болка.

Тя беше толкова силна, че той падна и се сгърчи на земята съвсем близо до ръба на платформата. Притисна длан към раната. Заболя го още повече, усети кръвта по дланта си — но ги нямаше откъснатата плът и кости при директното попадение на куршум в човешки череп. Куршумът го беше одраскал точно над лявото ухо.

Ако се беше затичал с другия крак и бе прехвърлил тежестта на тялото си вляво, вместо вдясно, той щеше да е мъртъв.

А жена му щеше да е вдовица. С присвити от болка очи я видя как го гледа ужасена. Той ѝ махна отчаяно с ръка.

— Махай се оттук! Бягай!

Беше ѝ необходима минута, за да преодолее страха си за него — минута, която се оказа твърде дълга. По лодката пробяга лазерна точка и се закова върху гърдите ѝ.

Много внимателно тя свали ръка от дросела.

Еди чу потракването на приближаващи се каубойски ботуши. Извърна глава и видя, че е изпуснал револвера на метър-два по-нататък. Една ръка се протегна и го взе.

— Мисля, че това е мое — рече Кротала.

— Вземай си проклетото нещо — изпъшка Еди. — Останал е само един патрон.

— Той ми е достатъчен. — Чу се кратко изщракване, когато запъна спусъка и цилиндърът се завъртя, за да вкара последния куршум под ударника…

— Не! — изкрещя някой. Озир. — Идиот такъв, хората ще видят!

Еди чу как Кротала промърмори: „Е, и? Да им го начукам…“, но ударникът се върна на мястото си с мек звън. „Слънчев барк“ не беше единствената скъпа яхта, която дрейфуваше в морето край Монако; звукът от стрелбата сигурно вече беше привлякъл вниманието на хората от съседните лодки.

— Разкарайте ги оттук. Бързо! — заповяда Озир.

Шабан се приближи до брат си.

— Трябва да ги убием. Да беше ме послушал преди.

— Знам, знам. Ще го направим. Но не тук. Ако полицията на Монако дойде да разследва изстрелите, а корабът ни е пълен с трупове…

Лодката беше обезопасена, а Нина — докарана на палубата под дулото на пистолет. Озир я погледна с подчертано отвращение.

— Не исках да го правя, но ти не ми остави друг избор. Когато утре след състезанието този кораб напусне Монако… и двамата ще умрете.