Операция „Озирис“

23.

Тунелът продължи да се спуска спираловидно в пирамидата. Още египетски богове украсяваха стените, предупреждавайки нарушителите, че ги очаква сигурна смърт.

Нина се страхуваше повече от физическите, отколкото от свръхестествените заплахи. Беше научила от първа ръка, че колкото по-грандиозни и важни са древните сгради, толкова по-садистично гениални са капаните в тях.

А пирамидата на Озирис беше много грандиозна и важна.

Фенерчетата им осветиха колоните, които стояха пред следващия арит — но зад тях не се забелязваше друга камера, стръмният коридор продължаваше.

— Току-що осъзнах нещо — обади се Еди. — Този коридор ще ни отведе точно под залата, от която излязохме преди малко.

Нина си представи пътя, по който бяха дошли.

— Смяташ ли, че ще представлява проблем?

— Ами нали следващият капан е свързан с дъждове, а горе имаше доста голям басейн с вода.

— Много си прав. — Тя насочи фенерчето си към тавана. За разлика от боядисаните стени, той представляваше просто гол камък. — Не виждам никакви дупки.

Еди също проведе разследване.

— Таванът изглежда наред… но това е нещо ново. — Той плъзна лъча на фенерчето по пода. Покрай стените имаше вдлъбнати канали с ширина около десет метра и също толкова дълбоки.

— Приличат на канавки — отбеляза Мейси.

— Тук няма нищо такова — каза Еди, оглеждайки колоните. — Да, мисля, че пак ще се намокрим.

— Но какво ли ще стане? — попита Нина. — Ще превърнат мястото в гигантски смъртоносен водопад?

— Не им подхвърляй идеи — обади се Мейси, поглеждайки нервно към наблюдаващите ги богове.

— Това е единственият път надолу — обяви Еди, — така че рано или късно ще разберем. Освен ако не искаш да се върнем… О, кого заблуждавам? Нямаше смисъл дори да питам.

— Защо тогава въобще сме си правили труда да стигнем дотук? — посочи Нина с усмивка. — Освен това първият капан беше счупен, а през втория минахме сравнително лесно.

— О, да — изсумтя той, показвайки почервенялата си ръка, — преминаването през огненото езеро беше фасулска работа!

— Добре де, беше трудно. Но сме се справяли с по-големи трудности. Докато главите ни са на раменете, всичко ще бъде наред!

Мейси вдигна показалец.

— Нали не сте забравили, че последният капан се нарича Онзи, който реже глави?

— Значи ще се наведем! — Тя насочи фенерчето си надолу. Коридорът продължаваше по права линия още известно време. — Просто трябва да сме много внимателни и да не прибързваме.

Еди сложи ръка на мокрото ѝ рамо.

— Добре, тиквичке. Но този път аз ще вървя пръв, става ли?

— Води, тиквичке — отвърна тя и го плесна по задника.

— Я си намерете стая — промърмори Мейси. — Или гробница!

— Ха! — изсумтяха в един глас Нина и Еди.

— Какво? Само той ли може да си прави шеги?

— Ама моите са забавни — каза Еди и започна да се спуска по коридора.

Нина тръгна след него.

— Въпрос на вкус, скъпи.

Лицето му ставаше все по-сериозно, докато осветяваше последователно тавана и пода. Нещо привлече погледа му и той спря.

— Опа! — Той посочи към тавана. — Процепите между блоковете стават по-големи.

Нина прокара пръст по тях. Посипа се фин прах.

— Хоросанът се троши.

Мейси прехапа устни.

— Точно каквото ни трябва, когато над главите ни са надвиснали гигантски каменни блокове, а?

— Със сигурност трябва да я караш по-бавно — рече Нина, когато Еди отново тръгна напред.

Той кимна, забелязвайки, че целият таван е направен все тъй калпаво — както и пода.

— Каквото и да прави Господарката на дъждовните бури — каза той, — мисля, че всеки момент ще се стовари…

Павето под крака му леко хлътна.

Всички замръзнаха. Иззад стените се разнесе тихо щракане, докато ефектът на доминото се приближаваше към завършека си…

Чу се глух удар на дърво в метал, последван от характерен шум.

На вода.

— По дяволите — едва успя да каже Еди, преди водата да плисне върху главите им от пукнатините на тавана. Пороят бликаше от една деветметрова цепнатина на тавана и постепенно се засилваше — но недостатъчно, че да ги повлече по склона.

— Не разбирам — рече Нина. — Това не може да нарани никого.

— Не това е капанът — обади се разтревожено Еди и посочи надолу по коридора. — А това!

Тя забеляза как пукнатините на пода бързо се разширяват, докато водата се стичаше по тях.

— О, по дяволите! Няма да я караме по-бавно — бягайте!

Веществото, което слепваше блоковете, не беше хоросан или цимент. Беше смесица от пясък и фино стрит варовик, който едва крепеше всичко на мястото му… и сега водата бързо го измиваше, камъните се размърдаха, започнаха да се удрят един в друг, да потъват под краката на тримата…

И да падат.

С изчезването на крехкото лепило подът също започна да изчезва. Камъните падаха в дълбоката яма отдолу.

И с падането на всеки камък, коридорът ставаше все по-нестабилен.

Еди осъзна, че канавките не помръдват, но те бяха твърде тесни, за да се върви по тях — камо ли да се бяга.

— Минете пред мен! — извика той. Беше най-тежкият от групата — ако пропаднеше в пода, всички щяха да го последват.

— Не мога! — извика Нина зад него.

— Просто го направи, тръгвай!

С колосален гърмеж цялата горна част на рушащия се коридор се свлече в ямата. Пороят се превърна във водопад, но вредата беше сторена. Останалите камъни летяха един след друг в бездната и разкъсването бързо догонваше бягащите фигури.

— Натам! — извика Еди. Водата се спускаше по склона, беше оголила последните разхлабени камъни — а отвъд тях подът изглеждаше твърд. — Само още няколкостотин метра, тичайте!

Камъните под краката му се размърдаха и той се хвърли напред, приземявайки се на ръба на срутващата се секция. Нина също скочи напред, като едва успя да се задържи на крака, сблъсквайки се със съпруга си.

Зад нея Мейси се засили да скочи…

Но последният камък под краката ѝ падна.

Тя изкрещя — но крясъкът ѝ секна рязко, когато тя се стовари върху току-що разкрилия се ръб на ямата.

Фенерчето ѝ се търкулна по коридора, а тя задрапа по мокрия под, опитвайки се да намери място, където да се захване. Лактите ѝ се плъзнаха по ръба, после китките…

Еди я сграбчи за ръката точно преди да полети надолу.

— Нина! — изпъшка той, когато тежестта на Мейси го повлече напред и той ожули кокалчетата на пръстите си в стената. — Хвани я за другата ръка.

Нина се изкатери обратно по склона и видя Мейси да се люлее отдолу. Тя се протегна към другата ѝ ръка.

— Мейси! Насам!

Младата жена я погледна с ужас в очите.

— Моля ви, не ме оставяйте да падна!

— Няма да паднеш — обеща ѝ Нина. Пръстите им се докоснаха — но се изплъзнаха.

Еди също я изпускаше.

— Нина, хайде — рече умолително той.

Нина се отпусна на колене, наведе се над бездната и се протегна.

Този път успя да хване китката на Мейси. Почти на ръба, тя успя да я придърпа към себе си — отслабвайки достатъчно натиска върху Еди, за да може той да протегне и другата си ръка.

— Хванах я! — излая той. — Дърпай!

Нина се изви назад и напрегна всички сили. Еди се изправи и я дръпна нагоре. Момичето изскочи над ръба и тримата се стовариха един върху друг. Мейси се озова върху Еди.

Нина седна.

— Добре ли си? — попита тя Мейси, която кимна утвърдително. — Хубаво. Сега слез от съпруга ми.

Гърдите на Мейси се намираха точно върху лицето на Еди.

— На мен не ми пречи — пошегува се той с приглушен глас, преди да ѝ помогне да се изправи.

— Благодаря — прошепна тя, разтреперана цялата.

Нисък, пукащ тътен ги накара да погледнат нагоре.

— Не бързай да ни благодариш — каза Нина. Тя насочи фенерчето си към тавана и видя как от новите пукнатини над главите им се процежда още вода. — Да тръгваме!

Те хукнаха надолу по коридора.

Върху мястото, където бяха стояли допреди миг, се стовари цяла секция от тавана — последваха я десетки хиляди литри вода, остатъците от съдържанието на басейна. Потопът се устреми по коридора към тях.

Нямаше как да го надбягат…

Разпененият водовъртеж събори Мейси, блъсна я в Нина и Еди, и повлече тримата надолу по коридора. Те се блъскаха болезнено в стените и пода, удряха ги парчета от начупените камъни.

Изведнъж през гръмотевичното боботене се чу нов звук — ритмични удари, които ставаха все по-силни…

Фенерчето на Мейси беше подхванато от водещата вълна и лъчът му осветяваше пътя им. Еди забеляза някакво движение, нещо се надигна покрай поредния чифт колони — след това светлината изчезна, размазана от обекта, който се стовари с гръмотевичен трясък.

— Мамка му! — изкрещя той, докато водата ги понесе право към него. — Дръжте се за мен!

Нина се вкопчи в ръката му, Мейси в единия му крак, а той заклещи другия в канавката. Силата на потока беше твърде силна, за да може Еди да ги спре, но все пак успя да ги забави достатъчно, за да минат между колоните, докато трошачката се издига нагоре.

Ако само знаеше след колко време ще се спусне…

Разнесе се нов удар. Той вдигна крак…

Те профучаха между колоните и се стовариха върху равния под. Нещо грамадно се спусна върху главата на Еди…

Водата го отнесе в съседната зала и трошачката се заби в земята на няколко сантиметра зад главата му. Залата беше много по-широка от коридора, вълната бързо се разля и изгуби силата си. Тримата неволни слайдъри бяха захвърлени на пода, кашлящи и пляскащи с ръце като изхвърлена на брега риба.

Трошачката не спираше да трака, но скоростта ѝ се забавяше. Нина извади фенерчето си и освети източника на шума. Това беше каменен блок, върху който беше нарисувана жена, която вдигаше крак, сякаш за да смачка мравка. Канавките бяха вкарали водата в две водни колела; те не бяха достатъчно големи, за да задвижат самата трошачка, но бяха задействали някакъв механизъм.

— Предполагам, че това е Господарката на силата. — Нина отметна мократа коса от лицето си. — Тя наистина се опита да стъпче „онези, които не трябва да бъдат тук“.

— Не си падам по жени с големи крака — отвърна уморено Еди. Тежките уреди в раницата му бяха натъртили гърба му. — Всички ли сме здрави?

Мейси се изправи след утихването на трошачката.

— Не се чувствам много добре — призна тя. Хвана ръцете си, неспособна да спре треперенето им. — О, господи, мисля, че ще повърна.

Еди се изправи пред нея и сложи ръце на раменете ѝ.

— Хей, всичко е наред. И няма да повърнеш. Знаеш ли защо?

Тя го погледна несигурно в очите.

— Не.

— Защото ще повърнеш върху мен! А после ще трябва да се разправяме и ще стане лошо. Затова ще се оправиш. — Той се усмихна. Минаха няколко мига, преди Мейси да успее да реагира със слаба, но искрена усмивка.

Нина също се усмихна.

— Всичко е наред, Мейси. Победихме и този капан — всъщност бяха два.

— Да, но ни чакат още три — напомни им тъжно тя.

— Засега водим с четири на нула — рече Еди, оглеждайки се за изхода. Надолу водеше нов коридор, този път със стъпала. — На бас, че ще ги направим седем на нула. Този тип Озирис може да си завре капаните в мумифицирания задник! — Този път Мейси се ухили широко.

— Така, следващият арит е Богинята със силния глас, нали? — попита Нина. Мейси кимна. — Да видим дали ще успеем да я накараме да млъкне.

Пред входа на обърнатата пирамида не помръдваше нищо, освен пясъка, подухван от вятъра. Ленд ровърът чакаше мълчаливо завръщането на пътниците си, нищо не смущаваше покоя на пустинята.

Изведнъж от североизток се разнесе шум.

Който ставаше все по-силен.

На хоризонта се появи облак прах, който се вихреше на фона на блещукащата мараня. Но това не беше пясъчна буря. Беше твърде малко — и се движеше с цел. Право към руините.

Постепенно във вихъра започна да се оформя черна, прилична на камък фигура. Боботенето се засили, започнаха да се различават рев на мощни двигатели и стържене на въртящи се перки.

Но това не беше самолет.

Себак Шабан погледна през прозореца на огромния боен ховъркрафт клас „Зубр“, създаден да превозва танкове и други бронирани коли през всякакъв терен. След като бяха станали свидетели на способностите на четирите ховъркрафта, купени от гръцкия флот, египтяните бяха решили да последват примера на приятелите си съперници от другата страна на Средиземно море и да купят от Русия две от тези огромни машини.

Официално с този „Зубр“ все още се водеха изпитания, преди да поеме редовна служба. Това, че ховъркрафтът се намираше на почти сто километра от мястото, където се провеждаха изпитанията, се дължеше на един от останалите мъже на мостика.

— Много ми харесва тази машина — каза Шабан на генерал Тарик Халил. — Когато планът ни се увенчае с успех, може би ще дадете под наем една такава на Храма. Макар да не съм съвсем сигурен къде ще я паркираме.

— Където пожелаете, приятелю — засмя се Халил. — А ако някой се оплаче, тя е оборудвана с ракетохвъргачки и картечници „Гатлинг“. — Той кимна към оръдейните кулички на фордека. — Невероятно колко бързо млъкват хората, когато насочиш такова оръжие срещу тях.

— Заплахата от смърт винаги е много убедителна, нали? — Двамата мъже размениха многозначителни усмивки. — Още колко остава?

— По-малко от два километра — отвърна пилотът.

— Добре. — Шабан влезе в оръжейната зала зад мостика. — Приближаваме координатите — обяви той. Освен екипажа на ховъркрафта, в стаята се намираха Озир, Кротала, доктор Хамди… и най-новото попълнение към групата.

— Доктор Бъркли — обърна се Озир към археолога от АСН, — абсолютно ли сте сигурен, че сте прав?

— Няма накъде повече — каза Лоугън Бъркли, раздразнен, че се съмняват в него. — Обърнатата пирамида на зодиака, маркировката, представляваща Нил, символът на Озириона, позицията на Меркурий над края на каньона — всичко съвпада. — Той посочи екрана на лаптопа си, на който в един прозорец беше отворена сателитна снимка на пустинята с линии, маркиращи разстоянията и посоките, а в друг снимка на Окото на Озирис в Озириона, измъкната от мащабния египетски архив на АСН. — Или пирамидата на Озирис е тук, или изобщо няма да бъде открита.

— Надявам се да е първото — изръмжа заплашително Шабан.

Раздразнението на Бъркли се засили.

— Правя онова, за което ми плащате — отсече рязко той, — така че няма нужда да ме заплашвате. — Той погледна Озир. — Колко странно. Ако преди една седмица се бяхте опитали да ме подкупите, никога нямаше да приема. Сега? Просто искам да получа нещо от цялото фиаско при Сфинкса. — Лицето му се изкриви от гняв. — Трябваше да бъда на предните страници на всички вестници по света, но онази кучка Нина Уайлд ме направи за смях. Поне парите ще ме компенсират.

Отговорникът по оръжията извика Халил в стаята и му показа нещо на монитора. Озир вдигна вежда.

— Странно, че споменавате доктор Уайлд.

— Защо?

— Защото мисля, че отново ви е изпреварила. — На екрана се виждаше образът от едната система за прицел на ховъркрафта; ленд ровърът щеше да бъде забелязан в пустата равнина дори и компютърът да не го беше засякъл.

— Какво? По дяволите! — Бъркли се взря в монитора.

Кротала се изкикоти.

— Коя е доктор Уайлд? — попита Халил.

— Конкуренцията — отвърна Озир. Той се вгледа в руините. — Но може пък да ни е направила услуга. Тук няма никой, значи е разбрала как да влезе. Няма нужда да използваме булдозерите и багерите.

Той отиде на мостика. Халил, Шабан и Кротала се присъединиха към него. Пред очите им монотонността на бледожълтата пустош беше нарушена от единственото цветно петно — ленд ровъра. Пилотът отпусна дросела, за да забави петстотинтонния ховъркрафт, трите големи перки над кърмата изгубиха скорост.

— Вашите хора — обърна се тихо Озир към Халил. — Може ли да се разчита на тях? Ако една думичка от това стигне до правителството…

— Гарантирам за Тарик — рече твърдо Шабан. — Дължа му живота си.

— А аз гарантирам за хората си — добави Халил. — Лично съм ги подбирал, само най-необходимите. Те ще запазят тайната ви… на определена цена, разбира се.

— Добре. — Озир се обърна към руините, докато ховъркрафтът спря, вдигайки огромен облак прах. — Да намерим Озирис… и Нина Уайлд.